Катрин О’Нийл
Господарят на рая (14)

13.

Няколко дни по-късно, дълго след като бяха отплавали, се натъкнаха на смразяваща гледка: четири екипирани с оръдия фрегати кръстосваха един залив, a El Paraiso плуваше помежду им. Този залив беше част от добре защитен остров, ограден с високи, подобни на крепостни, стени. Д’Арос, за разлика от Махе, който беше осеян с планини от тъмен гранит, беше коралов остров, сравнително равен и покрит с палми. Ята от големи морски птици прекосяваха небето над него.

Това беше първият признак на живот, който виждаха, откак бяха напуснали Махе. Джон Фич взе бинокъла си.

— Пирати! — изкрещя той. — Дръж се, човече. Подвиваме опашки и си плюем на петите.

— Не бързай толкова. — Нещо в гласа на Габриела го накара да спре. Тя все още беше дегизирана като мъж, но беше променила малко вида си. Беше натъкмила дрехите на Хейстингс така, че да напомнят облеклото на мореплавателите. Закачи сабята си на пояса, който беше направила от коприненото палто на брат си. Трудно беше да заблуждава моряка толкова дълго време. Налагаше й се да разиграва мъжки свян, когато облекчаваше естествените си нужди. Но най-големият проблем беше как да го накара да я остави при пиратите, когато разбереше какво си е наумила. Благоразумието я възпираше да му издаде намеренията си, поне засега. Ако той изпаднеше в паника, можеше спокойно да отведе и двамата на сигурна смърт. Но нямаше избор. Никой нормален човек не би тръгнал да плува срещу укрепленията на Родриго. И никакви пари нямаше да го убедят да го направи.

— Нямаме време за губене, момче — запротестира капитанът.

— Аз нямам намерение да си плюя на петите. Затова и дойдох.

Той се извъртя и се втренчи в нея.

— Дошъл си да търсиш Соро?

— Дойдох да се присъединя към него.

— Да се присъединиш към тях? — Той хвърли поглед към страховитите кораби, кръстосващи залива. — Е, вече е късно да обръщаме. — С бързи движения той започна да издига бяло знаме. Когато свърши, Габриела го тупна мъжки по гърба.

— Ето това е дух. Сега ме остави да говоря. Ако не успея да ги убедя в добрите ни намерения, може да има последствия.

— Меко казано.

Чакайки сигнала, Габриела се дегизира, както беше планирала. За да скрие кобалтовите си очи, тя си сложи превръзка на едното око и присви другото. Ако се беше тревожила какво ще каже морякът, тревогите й утихнаха. Той изгледа черната копринена превръзка, която тя си беше направила от палтото на Хейстингс, и попита:

— Имаш ли една и за мен?

— Съжалявам.

— Бих могъл да се престоря, че имам дървен крак.

— На твое място не бих опитвал — посъветва го тя, намествайки превръзката на окото си. — Ако те разкрият, ще ни убият и двамата. Ама ти да не се уплаши?

— Да съм се уплашил? — Той се изпъчи. — Човече, аз съм се срещал със самия цар Нептун през пътешествията си. Когато веднъж си надвил морето, не си вече толкова плашлив. — Въпреки думите си, той я погледна стреснато. — Ами ти?

— Малко сценична треска, това е всичко. Ще ми мине.

— Странно се изразяваш, мой човек. Сценична треска.

Тя си напомни за в бъдеще да внимава какво говори. Щом този необразован моряк, който не беше виждал театър от двайсет години, беше усетил грешката й, Родриго също щеше да го направи.

След като бялото знаме беше забелязано, от главния кораб им направиха знак да се приближат, а оръдията на палубата се насочиха към тях. Сърцето на Габриела затупа бясно, когато доплуваха по-близо и видяха страховития кораб, възправящ се срещу им. Мислеше си дали Родриго беше на борда.

— Разрешение да се качим на борда, сър — извика Фич, подробност, която не беше хрумнала на Габриела. Червената коса и брадатото лице на шотландеца Уолис се появиха пред очите им.

— Какво искате? — попита той. — Не знаете ли, че тези води са доста опасни? Чух, че наоколо плували главорези.

Пиратите се разсмяха.

— Ние пък чухме, че набирате хора за голяма битка — извика Габриела с възможно най-мъжествения си глас. — Щеше ни се да се присъединим към вашата именно банда главорези.

Кикот се разнесе по палубата.

— И защо така? — викна Уолис към тях. Тя му отвърна, без да се колебае:

— Понеже си падаме по робовладелците толкова, колкото и вие.

Смехът спря. Изведнъж наоколо се възцари тишина, която я прониза. Уолис напусна мястото си на перилото, каза тихо нещо на един от мъжете, след това се върна.

— Разрешение дадено. Капитанът е на сушата. Ще ви откараме дотам. Но ще ви следя, момчета. На Д’Арос не търпим шегички.

Уолис седна в лодката им, която се олюля под тежестта му. Мъжът, който го придружаваше, започна да гребе. Уолис обезоръжи пришълците и прибра сабята на Габриела под мишница. Никой не продума, докато лодката се плъзгаше към острова. Габриела гледаше през цялото време към брега, за да не може шотландецът да я разпознае.

Когато най-сетне стигнаха рифа, който заобикаляше острова, група боси моряци ги пресрещна и ги преведе над опасните корали. Беше страшничко преживяване, понеже отливът на няколко пъти за малко щеше да изтръгне лодката от моряците. Най-накрая ладията акостира на пясъка и пътниците стъпиха на белия плаж. Слизайки, Габриела забеляза мазолите по краката на пиратите, причинени явно от дълги години преминаване през кораловия риф.

Още от морето тя бе забелязала следи на живот. Дългият плаж беше обсипан с колиби, стъкмени от по три дървени ствола, покрити с палмови листа. Островът беше равен, но по-малко обрасъл от онези, покрай които бяха преминали на идване. На места по него се виждаха признаци на живот, но повечето жители се бяха струпали на плажа. Уолис ги преведе през пясъка със сигурни крачки. Пред тях се беше събрало сякаш цялото население на острова — над хиляда човека, повечето от които освободени роби. Мнозина хвърляха несигурни погледи към хората на Лъва. От дулата на няколко пушки проехтяха изстрели, в ръцете на неколцина от пиратите блеснаха тънки като игли остриета, дълги около осем инча, а зад тях, върху груби дървени маси, имаше множество големи дървени купи.

— Почакайте тук — каза им Уолис. — Пристигате тъкмо навреме, за да видите полагането на клетва. И ако не можете да смелите това, момчета, ще си кажем сбогом.

Габриела не хареса тона на лейтенанта. Тръпка на безпокойство обхвана и спътника й. Няколко от младите мъже наоколо изглеждаха явно уплашени. Какво ставаше? Тя хвърли поглед по плажа и забеляза Кълън, който стоеше в крайните редици. Едва го позна. Изглеждаше съвсем различен от младежа, който Родриго беше отвлякъл от кораба им. Ако преди беше блед и болнав, сега излъчваше мъжествена сила и здраве. Пясъчнорусата му коса, отдавна измита от помадата, с която я зализваше, беше дълга и дива, блестяща от здраве и придобила оттенъка на зряло жито. Кожата му, някога толкова бледа, изглеждаше като от бронз.

— Сега се връщам — каза тя на Джон и хукна към брат си, преди спътникът й да успее да я спре.

— Кълън — прошепна тя, когато стигна до него. Той я погледна стреснато, а тя сложи пръст на устните си, предупреждавайки го да говори тихо.

— Габи! — той веднага снижи глас и се огледа. — Как стигна дотук?

— Доста трудничко. А сега да се измъкваме възможно най-бързо.

Тя видя уплашения блясък в очите му.

— Родриго никога няма да ни остави да напуснем този остров, Габи.

— Защо, мислиш, съм се дегизирала така?

Изведнъж нещо във въздуха се промени. През тълпата сякаш премина електрически ток, от който всички потръпнаха. Множеството се отдръпна. И ето, между тях се изправи Родриго, начумерен като истински пиратски крал. Заразхожда се по плажа, като оглеждаше по пътя си мъжете, които отстъпваха пред него. Някои се разтреперваха, когато погледът му срещнеше техния. Явно бяха слушали всевъзможните ужасяващи легенди, които се носеха за пирата, и не знаеха какво да очакват сега, когато го виждаха пред себе си.

Когато той се обърна с гръб към нея, Габриела се промъкна предпазливо обратно до Джон.

— Подготвихте ли новаците? — запита Родриго без излишни встъпления, като явно не се обръщаше към никого специално.

— Тъй вярно, капитане — отговори някой. — Знаят какво ги очаква.

Родриго премина покрай мъжете с грацията на африкански лъв, кръстосал ръце зад гърба си, като оставяше дълбоки следи с ботушите си в сухия пясък. Беше горд и страшен. Младата жена се зачуди за миг това ли е мъжът, с когото си беше разменяла обиди и остроумия. Но мисълта за огромната му власт тук, в собствените му владения, далеч от всякакъв закон, затвърди още повече желанието й да успее да отведе брат си невредим от това място.

Той се обърна към мъжете:

— Когато подпишете клетвата за вярност, ще бъдете официално приети на служба на El Paraiso. Ние се бием за благородно дело и си служим със средства, определяни единствено от случая. Никой, който не възприема тези принципи, не е добре дошъл при нас. Аз съм господар тук. Но не се заблуждавайте, вие не сте роби. Подчинявате се на заповедите ми само по своя собствена воля. Ето защо изискваме да преминете това изпитание за доказване на верността ви. Ако някой от вас се окаже страхливец, ако стане ясно, че не държи на каузата, на която служим, го молим да си иде колкото се може по-скоро. Хората ми ще го придружат до безопасни води, след като сме получили клетвата му да не разкрива тайната на местонахождението ни. Но, смели и честни мъже, знайте, че не търпим предателството. Ако престъпите клетвата си, ще узнаем веднага. И, кълна се в честта си — той направи драматична пауза, за да погледне всеки от тях в очите, — ще… ви… открием.

Един човек зад нея преглътна шумно.

— Така или иначе — продължи Родриго, — ако решите да се присъедините към нас, знайте, че да плаваш под знамето ни е задача, която почива на чувството ни за чест и справедливост, както и на лоялността помежду ни и към общото ни дело. Британските власти знаят, че не бих принудил никого да носи моя знак. Затова ще обесят на място всеки, който го има. Така че чувствайте се предупредени. Този, който веднъж поеме птицата на свободата, не може вече да се върне назад.

С жест Родриго повика един от членовете на екипажа си. Човекът пристъпи напред и повтори думите му на език, който Габриела не разбра. Някакъв африкански диалект, предположи тя, въпреки че й се стори, че дочу няколко португалски думи.

Когато преводачът свърши, Родриго добави:

— Е, кой от вас не иска да влезе в редиците на моите хора?

Той направи пауза, чакайки, но никой не издаде и звук.

— Много добре. Започваме.

Една маса беше донесена до разчистения плаж. Зад нея поставиха стол, а на масата — тежка, подвързана с кожа книга. Родриго седна на стола, отвори книгата и потопи перото си в мастилницата, която един от хората му беше донесъл.

— Щом бъдете татуирани, можете да дойдете и да запишете името си сред тези на мъжете ми.

Да бъдат татуирани? Габриела погледна с ням ужас как дългите железни игли бяха извадени от огъня и потопени в дървените купи. Всички около нея започнаха да свалят ризите си.

— Ако искате да се присъедините към нас, побързайте — й каза Уолис и тя го погледна, вцепенена от ужас. Пристъпи сковано към най-близката редица. Взирайки се в голите мъжки гърбове, блестящи от пот пред нея, тя разкопча ризата си и се почуди как, за Бога, да се измъкне от всичко това.