Катрин О’Нийл
Господарят на рая (46)

45.

Хората на Хейстингс я заведоха под прикритието на тъмнината в Гран Трианон, стара френска плантация, гледаща към Л’Етаблисмон, дома на един от съдружниците на Хейстингс.

Набутаха я в ъглова спалня на последния етаж, заключиха вратата и сложиха отпред пазач. Габриела прекара безсънна нощ, опитвайки се да скалъпи някакъв план.

На следващата сутрин стана преди зори. Над върховете се бяха събрали облаци. Заваля. Продължаваха да я пазят, сигурни, че няма да може да избяга. Чуваше прислугата на долния етаж — прислужнички, които чистеха, гласове, които разговаряха така, сякаш над тях нямаше затворена жена.

Габриела зачака. Хейстингс трябваше да направи първата крачка, а тя, като добра актриса, да поеме репликата. Все един и същи въпрос се въртеше в главата й — защо я държеше заключена на този хълм? Без съмнение, за да я пази от адмирал Фултън. Но защо толкова стражи? Даже и да имаше кой да каже на Родриго, щяха да минат поне три дни, докато слухът стигне до него и той да се добере до Махе. Той ще знае, че Хейстингс залага капан и няма да влезе в него просто така. Какво тогава можеше да замисля брат й?

Тя се успокояваше, гледайки работата на пристанището от прозореца. На втория ден в него акостираха още три кораба. На третия — още два. Това правеше дванадесет фрегати, готови да изтръгнат Родриго от бърлогата му. И все пак Хейстингс я караше да чака. Дори не й изпрати послание. Когато попита пазачите, те й казаха, че заповедта е да я пазят тук, нищо повече.

Но на четвъртия ден се случи нещо неочаквано. В залива влезе самотен кораб. Този път Габриела стана от стола си и застана до прозореца. Защото новият кораб беше арабски, красив и разкошно украсен. На палубата бяка изрисувани думите El Paraiso Segundo. Корабът на Родриго.

Но защо плаваше така дръзко в пристанището на Махе срещу дванадесет военни фрегати?

Видът на кораба я порази. Не беше очаквала спасение, и все пак Родриго правеше нещо. Може би това беше за заблуда. Да ги разсее и да я измъкне тайно. Беше умно, без съмнение. Хейстингс щеше да побърза към пристанището с мисълта, че най-сетне е хванал стария си враг, а в това време Родриго щеше да я отмъкне зад гърба на губернатора.

Докато гледаше, пиратският кораб даде залп. След малко се издигна бяло знаме. Знаме на предаване.

На пристанището настъпи оживление. Една английска ладия отплава към пиратския кораб. През това време карети потегляха от резиденцията към брега. Една лодка тръгна от El Paraiso и се насочи към британската ладия. Те се задържаха една до друга известно време, после ладията се върна до кея.

След известно време се появи една карета. На вратата на Габриела се почука и се чуха гласове. После по стълбата изтрополяха ботуши. Идваха към вратата. Родриго!

Вратата се отвори и младата жена се втурна към нея. Но на прага спря. Защото в коридора не стоеше Родриго. Там бяха пазачите на Хейстингс.

— Какво става? — попита тя, изплашена.

— Имаме заповед да ви заведем на пристанището — обясни й един.

— Пристанището ли? Защо?

— Не знаем, госпожице. Губернаторът нареди така.

Хейстингс. Защо му е на Хейстингс да дава такива заповеди? И къде, по дяволите, беше Родриго?

Поведоха я по стълбите и я набутаха в каретата. Тя не забеляза пищната растителност, през която преминаха, защото се опитваше да разбере какво става.

Когато пристигнаха, веднага видя какво става. Адмирал Фултън стоеше на кея и говореше с един от офицерите си. А до него стоеше мъжът, когото наричаха Освободителя — в окови.

— Родриго! — простена Габриела.

Главата му се вдигна при звука на гласа й. Но не очите на пленник видя тя. Това бяха очи на лъв в пълната си сила, със съзнанието, че знае какво прави.

Изведнъж тя разбра. Той сам беше издигнал белия флаг. Беше се предал!

Спокойният му поглед сякаш я уверяваше, че всичко ще е наред. Но имаше и още нещо. Този поглед й казваше всичко, което искаше да знае. Че той се предава с невероятен жест на доверие. Че й вярва и че е права. Че ще рискува живота си и цялото си дело за тази демонстрация на вяра. Че ще й покаже, че й вярва така, както я беше помолил да му вярва.

Тя беше толкова трогната, че пристъпи към него, но Хейстингс й препречи пътя. Когато го погледна, видя, че е бесен.

Но това нямаше значение. Нека прави каквото иска. Не искаше ли тъкмо това — да види Родриго в окови?

— Какво става? — попита тя.

— Любовникът ти току-що се предаде на адмирала — изсъска Хейстингс през зъби. — Направи си лоша услуга. В Англия ще го съдят за пиратство. По негово съгласие.

— И адмиралът съгласен ли е?

— Да, по дяволите.

— А аз?

— Той му каза, че ти си моя гостенка. След всички усилия, които положих да не се разкрие присъствието ти тук.

— Значи ще съдят и двама ни в Англия?

Отмъстителният му поглед се извърна към нея.

— Не си мисли, че не знам какво замисля. Иска да използва процеса като трамплин към Парламента и възможността да повлияе върху оня закон. Но това няма да е добре за него.

Тя погледна към Родриго, който стоеше висок и горд и я гледаше право в очите със спокойствие и сигурност, които накараха сърцето й да пропусне удар. Това искаше тя — той да достигне до закона и да избегне войната. Тя го разбираше и виждаше колко умен беше планът му. Адмирал Фултън щеше да бъде справедлив. Щеше да се погрижи за Родриго да има честен процес, подхождащ на пират от неговата величина. Гласността на залавянето му щеше да гарантира, че противниците на робството ще чуят за делото му. Габриела се молеше всичко да мине добре. Ако ли не, тя щеше да поеме отговорността за случилото се.

Сякаш прочел мислите й, Хейстингс прибави:

— За мъките и трудностите си ще получите бърз процес и палач — и двамата. Аз ще се погрижа за това. Виждаш ли, мила сестро, убедих адмирала да предостави на мен честта да ви отведа до Англия.