Катрин О’Нийл
Господарят на рая (34)

33.

Озова се в широко помещение, в чието дъно се виждаха отново затворени врати. От едната страна имаше голям вестибюл, който явно водеше в стаите на султана, украсен изискано с копринени тапети и орнаменти от месинг и злато. Пред себе си Габриела видя сложно изрисуван параван, зад който имаше коридор, водещ към основното помещение. Стражите продължиха по коридора, а тя се хвърли зад паравана и изчака, докато звукът от сандалите им утихна.

Сви се и се притисна към най-отдалечения ъгъл на заграденото пространство, където се надяваше, че няма да бъде забелязана. Оттам можеше да вижда добре вестибюла. Беше голям, по облицования с плочи под бяха разхвърляни копринени възглавници. Един прозорец в мавритански стил беше отворен и през него подухваше бризът. Габриела видя, как през него се процежда лунната светлина, отразена в морската повърхност.

Стаята като че ли беше празна. Беше толкова тихо, че Габриела чуваше дъха си. И изведнъж, точно когато обмисляше къде да търси Кълън, чу как някой се раздвижи. Очите й се плъзнаха по помещението и накрая се спряха на една на пръв поглед дребна и в никакъв случай подозрителна фигура, лежаща на хълбок върху копринените възглавници. Беше мъж, облечен във великолепна коприна, бродирана със златни мъниста. Като че ли рисуваше. Подрънкването на четката му в стъклената купичка беше шумът, привлякъл вниманието й.

С радостно биещо сърце тя си припомни да внимава за стражи. Сигурно го охраняваха строго. Как иначе да си обясни отворения прозорец и неговото пълно безразличие?

Но колкото и старателно да се оглеждаше, не можа да открие жива душа в стаята. Объркана, тя излезе иззад паравана и каза:

— Кълън?

Той вдигна изненадано очи. Изведнъж лицето му грейна от щастие, сякаш боите за рисуване бяха оцветили кожата му.

— Габи! О, толкова се радвам, че си тук! Трябва да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш от това място.

Габриела беше толкова замаяна, че едва смогваше да се движи. Беше изненадана да го открие в толкова разкошна обстановка, явно глезен, а най-изненадващото беше, че никой не го пазеше. Сега можеше да огледа стаята свободно и да види, че там нямаше наистина нито един страж.

— Бързо, Кълън, сега ще излезем през този прозорец и…

— Габи, внимавай!

Тя хукна към него. Но някой я сграбчи в движение изотзад и я вдигна от пода. Една здрава ръка я държеше неподвижно, докато тя се мяташе, за да се освободи. Пред нея се изправиха още двама стражи освен оня, който я държеше до гърдите си с отчаяно ритащи във въздуха крака.

Докато се опитваше да се откопчи, тя се плъзна надолу и ръката му се озова на гърдите й. Стражът замръзна, каза нещо на другарите си и я постави на пода. Докато я държеше да не избяга, другите свлякоха мъжката дреха от раменете й и се втренчиха в нея. Тя чу хълцането на брат си някъде изотзад.

— Габи…

— Иди на пазара. Намери Родриго — изсъска тя. — Веднага!

Стражите пристъпиха по-близо, когато чуха гласа й. Започнаха разгорещено да шепнат нещо помежду си, хвърляйки погледи през рамо към покоите на султана. Един от тях дръпна ръцете й назад, докато другарите му стискаха гърдите й с грубите си ръце. Габриела се замята, но те вдигнаха полите на робата й, за да видят краката й и меките къдрави косъмчета между бедрата й. Тъмните им ръце се плъзнаха по златистата й кожа, докато те мърмореха някакви непреводими думи на доволство.

— Габи…

Тя извърна глава и видя как един страж дразни Кълън с върха на ятагана си.

Повече не можеше да издържа. Не само посегателствата им, но и това, че беше почти успяла, когато я нападнаха. Горчивина сви гърлото й на топка. Ако само можеше да се освободи. Ако беше тръгнала само минута по-рано. Ако само…

Борбата й беше обречена. Не беше достатъчно силна. Всичко, което можеше да направи, беше да се мята с мисълта, че всичко е било напразно.

Тогава влезе още един страж и, виждайки сцената, изръмжа някаква заповед. Те я пуснаха веднага и мъжът — явно началникът им — я огледа с присвити, преценяващи очи. Почеса брадичката си, изучавайки размъкнатата жена, и дръпна покривалото от главата й. Косите й се разсипаха по раменете, а той ги огледа с възхищение. После каза нещо тихо. Другите кимнаха. Стражът, който я държеше, я извлече в коридора и затвори гигантската врата зад себе си. За нейна изненада я повлече през дългата галерия. Значи не я водеше при султана. Ами къде?