Катрин О’Нийл
Господарят на рая (37)

36.

Беше привечер. Бяха спрели край един заобиколен с дървета извор някъде в източна Африка. Мекият въздух на африканските възвишения разхлаждаше и носеше прекрасни аромати. Хигинс и двама от освободените наскоро роби палеха огън от съчките, съборени от преминали наблизо слонове. Групички воини от племето Кикую, всички освободени наскоро роби, обикаляха наоколо и пееха благодарствена песен.

Бяха напуснали Занзибар преди три седмици. Оттогава бавно напредваха през девствената вътрешност на континента. Родриго познаваше добре района. Като малък тук; го беше водил дядо му, който на младини беше използвал обширните савани за скривалище, когато не бе имал възможност да достигне дома си. И тъй като африканският континент беше единственото място, в което още не бяха нахлули европейците, той беше служил със същата цел на Родриго в продължение на години. Той познаваше тези места и се беше сближил с различни племена. Сега използваше това, за да набере хора, с които да атакува успешно Занзибар.

Родриго вдигна един клон и отиде при Габриела, която седеше на голям пън срещу огъня. По време на тези няколко седмици сафари — думата на суахили за пътешествие, — те се бяха трудили с всеотдайно упорство. Първата точка на плана им беше да довършат започнатото — да освободят Кълън от двореца. След това щяха да се обединят, за да спрат Хейстингс и наемниците му веднъж завинаги.

— Кога ще имаме достатъчно хора? — попита го тя, когато той приседна до нея.

— Не съм сигурен. Целите ни са, меко казано, трудни.

Габриела отново се опита да преглътне нетърпението си. Той беше внимателен както винаги, а нейната импулсивна натура нехаеше за пречките.

— Но за днес достатъчно. Хайде да се поразходим, Габе. Преди да се е стъмнило.

Тя положи усилие да се успокои и кимна. Той хвана ръката й и я поведе през една тясна клисура, обрасла с акациеви дървета. Клонките им се очертаваха на потъмняващото лавандулово небе. Звездите вече изгряваха една по една, звезди, които в мастилената тъмнина на африканските нощи изглеждаха толкова големи и ярки, сякаш бяха излезли от някакъв отдавна забравен детски сън. Гласовете на птици и насекоми, които излизаха само нощем, се смесиха с далечната песен на хората от племето Кикую, изплитайки единния ритъм на Африка. Във въздуха витаеше вълшебство. Габриела усети как бавно се разтваря в него.

— Прекрасно е тук — каза той с притихнал в застиналия здрач глас. — Някакси е точната противоположност на Сейшелите. Там е влажно и въздухът тежи. Тук е по-хладно и сухо. И въздухът е мек. Чувстваш ли?

— Никога не съм усещала по-нежен въздух.

— На Сейшелите — продължи той — нищо не може да ти навреди. В природата няма заплаха. Там тя е пищна и разкошна. Тук опасността дебне зад всяка скала. Природата е сурова, даже в красотата си. Но въпреки това я обичам.

Тя се усмихна и тревогата й за Кълън се разми под нежността на гласа му.

— Да, трудно е да устоиш на този див чар.

Родриго се приближи до нея и я взе в обятията си. Изведнъж до ушите им достигна странен шум, долитащ някъде отблизо, и дълбоко, гърлено ръмжене. Ръцете му се сключиха по-здраво около нея.

— Не мърдай, Габе.

— Какво…

— Лъвове.

Тя потрепери.

— Къде?

— Под онова дърво — посочи й той. Тя веднага забеляза силуетите на два притаени в сенките звяра, застанали един срещу друг.

— Чифтосват се.

— О, Боже, Родриго, ами ако ни видят…

Тя понечи да побегне, но той веднага я сграбчи и я притегли към себе си. Ръката му инстинктивно затисна устата й, за да потисне възможен вик.

— Ние не ги интересуваме. Те са погълнати един от друг. Виж. Женската показва на мъжкаря, че е готова. В любовния сезон те се чифтосват всеки петнайсет минути в продължение на седмици.

Докато гледаха с вече привикнали към мрака очи, мъжкият се приближи и облиза нежно женската. Тя се протегна, за да му помогне. Той захапа врата й, влезе в нея с див тласък и се освободи с мощен рев. Всичко продължи едва няколко секунди, но беше внушително и първично. След това двойката се протегна и отмина в нощта, оставяйки публиката си зад гърба си.

Габриела се задъхваше под дланта му. Беше забравила, че стои притисната до него с уста, затисната от ръката му. Беше забравила всичко пред внушаващата страхопочитание гледка. Тя й напомни на дните на безумна любов във Vallee de Mai.

— Странно е. Мъжкият я покорява напълно, но едва след като тя е дала да се разбере, че е готова.

Гласът й прозвуча като дрезгава въздишка.

— Родриго…

— Хммм?

— Мислех си за Шейла.

Видя усмивката му. Сякаш беше знаел, че тя ще заговори за това рано или късно.

— Какво си мислеше?

— Искам да ми покажеш някои от нещата, на които те е учила.

Той се разсмя.

— Това изисква известна нагласа на съзнанието.

Това погъделичка любопитството й.

— Каква нагласа?

— Когато бях с Шейла, аз бях себе си, разбира се, но съм така… играех и някаква роля.

— Аз съм актриса. Свикнала съм да играя роли.

— Това, което имам предвид е, че оставях волята си на вратата и правех всичко, което тя искаше. Ако не можех съзнателно да се нагодя към нейната воля, не можех и да се уча. Нито пък изпитвах пълното възможно удоволствие. Трябваше да изключа ума си и да премина на по-високо ниво на чувстване. На съществуване заради момента, без очаквания, без граници на съзнанието. Съществувах само за нейно удоволствие и по този начин достигах ниво на задоволяване и екстаз, което не можеш да си представиш.

— Искам да позная това удоволствие. Покажи ми.

Той замълча за момент.

— Сега ли?

Тя отърка тяло в неговото.

— Да. Сега.

Беше го желала толкова отчаяно, беше копняла за милувката му така болезнено, че чувстваше, че не може да отлага повече.

Той се поколеба, обмисляйки.

— Сериозна съм — простена тя. — Искам да се науча. Не дипломната ти работа, разбира се.

Той се разсмя, сякаш за да й каже, че не е имал такова намерение.

— Но все пак нещо. Искам да вляза в твоята кожа. Искам знам какво е било за теб.

Той се извърна и я погледна в очите. Лицето му или поне това, което тя можеше да види от него под светлината на африканската луна, беше сериозно и по-замислено от обичайното.

— Предупреждавам те. Ще трябва напълно да ми се отдадеш. Да се подчиниш на желанията ми. Трябва да ми се доверяваш във всичко, което казвам или правя. Разбираш ли? Защото ще направя това само с твоя помощ и съгласие.

През тялото й премина тръпка.

— Разбирам.

Сърцето й пърхаше бясно като птиче в клетка. Имаше чувството, че до този момент не е живяла. Че се е родила, отваряйки очи в тази африканска страна на чудесата. Как можене неговото обещание за сексуално овладяване да бъде толкова освобождаващо? Защо, питаше се тя, опитвайки се да мисли рационално в неговото диво, мъжко присъствие, защо беше толкова възбуждащо да си представя не просто как му се отдава, а как той я взима. Защо мисълта за сексуалното доминиране беше такъв невероятен афродизиак? И защо предчувствието за него я караше да се чувства по-пълноценна жена от всякога?

Той взе лицето й в ръце и дълго я гледа в очите.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Не можех да го направя по-рано. Не и когато чувствах, че сме разделени. Но сега искам да ти се отдам напълно, без задръжки. Да ти дам нещо, което никога не бих дала на друг мъж. Само че…

— Какво, Габе?

— А ако отидем твърде далеч? Ако се изплаша и поискам да спреш? Как ще разбереш кога наистина искам това? И как аз ще узная волята ти?

— Ах. Искаш да знаеш доколко можеш да ми се довериш. Ако искаш, можем да използваме специална дума.

— Какво е това?

— Шейла винаги имаше една дума за в случай, че нещата отидат твърде далеч. Дума, която иначе не би използвала. Когато я кажеш, ще знам, че имаш нужда да спрем. Това ще ти донесе спокойствието, че си сигурна.

— О, това е добре.

— И коя дума ще изберем?

— Симба — каза внезапно тя. — Не бих я използвала освен при изключителна нужда.

И все пак една идея се зароди в ума й. Той беше прав. Въпреки всичко, тя все още имаше нужда да знае доколко може да му се довери. Това се оказваше идеалният начин да провери.

Той я отведе обратно в малката им колиба, разположена на почетно разстояние от селището, заобиколена от дървета, увити в диви лози. Там никой нямаше да ги безпокои. Нощните птици, жаби и насекоми извиваха напевите си. Тук сякаш бе мястото на Родриго, той беше царят на животните. Под първичния грохот на барабаните той се обърна към нея. Сърцето й подскочи и заседна в гърлото.

Бавно и нежно той протегна ръце и хвана пръстите й. Като най-нежният любовник, той обърна дланите й нагоре и ги целуна. После бавно, но твърдо той изви ръцете й зад гърба й и притисна уста към нейната. Само целувката му накара коленете й да омекнат — най-страстната и властна целувка, която беше получавала в живота си. А невъзможността да освободи ръцете си, здраво хванати зад гърба й, я влудяваше докрай. Тя се отърка в него, разтвори устни и високо простена. Той пусна ръцете й и постави своите на раменете й. Отлепи устни от нейните и въпреки протеста й ги долепи до ухото й.

— Застани на колене.

Тя се поколеба. Беше се заклела никога да не прави това. Но той я натисна надолу с нетърпящ възражение тласък, така че устата й застана първо на равнището на гърдите му, после на плоския му, мускулест корем и накрая, когато коленете й докоснаха земята, на хълмчето на тесните му бричове. Ръцете му я пуснаха и бързо разтвориха панталона, като разкриха ерекцията му в горещата, окъпана в лунна светлина нощ. Тя никога не беше виждала нещо толкова красиво. Пенисът му изглеждаше гигантски в небесната светлина — див и животински, набъбнал и изпънат, пълен с живот и собствен характер, сякаш изрязан от мрамор от ръката на скулптор. Габриела посегна към него, умирайки от желание да докосне това творение, спомняйки си външната мекота и стоманата отвътре. Но Родриго отблъсна приближаващата се длан. Еротичният ефект от това просто движение бе смайващ. След дванайсет хиляди мили по суша и море, през които той я беше последвал, сега я отблъскваше, точно сега, когато тя го желаеше най-много, и това накара влагата да избие между бедрата й със сила, която тя не бе усещала никога преди. Облиза устни се взря в него с гладен поглед, желаейки да го вземе в уста.

— Искам да те докосна — настоя тя. — Искам да те вкуся.

Той взе мъжествеността си в ръка и прокара главичката по устните й. Когато тя ги разтвори, за да го поеме, той се дръпна и се отърка в бузата й, но не й позволи да го докосне дори когато тя извърна глава, за да опита пак.

— Искаш ли да го смучеш? — попита той.

— Повече от всичко на света.

Той се замисли за миг, докато тя търкаше буза в гладката главичка. След това каза с натежал от страст глас:

— Постави ръце зад гърба си. Сплети пръстите си здраво, каквото и да става, искам да не ги мърдаш. Докато не свърша, ръцете ти са завързани.

Тя вдигна очи и видя, че лицето му е сериозно. Взря се безмълвно в него. Щеше ли да е в състояние да направи това? Да задържи ръце зад гърба си така, сякаш бяха вързани с въже? Беше обещала да направи всичко, което той пожелаеше тази нощ. И все пак усещаше, че е стъпила на опасна територия, да се отдаде така пълно на волята му… После се сети за специалната дума. Симба. На суахили значеше лъв, но за нея означаваше единствено сигурност. Тя разтвори устни и вдиша дълбоко, докато изпълняваше желанието му. Постави ръце зад гърба си и усети как студените й пръсти се сключват. Тя ги стисна здраво.

— По-здраво — заповяда той с гласа на пиратски господар.

Тя преглътна и ги стисна още по-силно. Това беше най-странното й любовно приключение — знаеше, че няма власт над себе си, че е прикована от волята му и неспособна да използва ръцете си. Но й беше трудно да мисли за тях, когато той държеше царствената си ерекция пред лицето й и я изкушаваше. Най-накрая се приближи към устата й и й позволи да го поеме. Беше толкова вкусен, че тя се забрави и посегна да го хване. Той сграбчи мигновено косата й и издърпа главата й назад така, че устата й го изпусна от хватката си. Тя погледна към него през мрака и не можа да види лицето му. Но чувстваше излъчващата се от него мощ. Чувстваше беса му, който протичаше през ръката му и пламтеше в пръстите, стискащи косите й. Стресната, уплашена, че той ще й откаже невероятното удоволствие да го чувства в устата си, Габриела кръстоса китки зад себе си, долепи длани и стисна пръсти така силно, че и ураган не би могъл да разхлаби възела им. Ръката му отпусна кичурите й и той я прекара по лицето й, този път нежно. Позволи й да го вкуси отново. Тя почувства, че губи себе си. Че забравя света наоколо. Че не помни вече мислено свързаните си ръце. Че се дави в прелъстителното удоволствие да му доставя удоволствие. Устата й го обгръщаше като пръстен, компенсирайки факта, че не можеше да използва ръцете си. Ако и да беше безсилна пред волята му, най-малкото, което можеше да направи, беше да го възпламени дотам, че да изгуби контрол над себе си. Знаеше, че той се наслаждава на това. Беше толкова твърд, че тя си помисли, че ще експлодира. От гърлото му се носеха гърлени стонове. Той каза:

— О, Боже! — и юмрукът му затегна хватката си в косата й.

И все пак, подобно на мъгла, около ума й се въртеше предупреждението и съзнанието за това, от което се бе отказала. Но фактът, че не може да го докосне я караше да го иска още повече. Трябваше да стисне пръсти тъй здраво, че те изтръпнаха, за да не посегне към него и да не го гали, докато той не достигне върха.

Той сякаш усети желанието й, защото се отдръпна и коленичи пред нея. Пръстът му обърса малко от влагата, оставена от устните й, и той й я предложи, за да я оближе. След това внезапно се наведе и целуна устните й, притегли я към себе си и я удави в целувката си. Погали с устни нейните, а после и тялото й, карайки го да потръпва от насъбралата се страст, чувствената ласка и съзнанието, че ръцете й са сключени здраво. Той вкусваше, дразнеше, гъделичкаше с език зърната на гърдите й, докато те станаха твърди като камък, всмукваше пъпа и вътрешната страна на бедрата й. И когато най-сетне се приближи, когато тя вече си мислеше, че той ще открие пламналото й съкровище и ще облекчи с език агонията на копнежа, той се отдръпна. Устните му върху бедрата й я влудиха. Отново и отново тя се изкушаваше да отпусне ръце и да го поведе натам, където най-много го желаеше. Но сега и да опиташе, не можеше да освободи дланите си. Волята му беше по-силна от нейната. Той я държеше като пленница на прищявките си.

— Обърни се, caricia — каза той и заповедта му прозвуча като нежна ласка.

Тя се обърна бавно, разделяйки длани, за да се облегне на тях. Той застана зад нея и прокара ръка по голия й гръб, нехайно плъзгайки се надолу, за да обхване настръхналата й гърда. Тя чу как бричовете му се свлякоха на земята. Тогава той застана до отвора между бедрата й, твърд като стомана, подобен на наточена сабя. Тя беше вече толкова мокра, че колкото и голям да беше той, успя да влезе в нея без затруднение. Докато се движеше вътре с бедра, бясно биещи в хълбоците й, той се пресегна и сграбчи кичур коса в юмрука си. Когато навлизаше в нея с безпощадна сила, той го дърпаше с цялата мощ на страстта си. Това беше невероятно плътско, невероятно първично, начинът, по който дърпаше косата й, докато я пробождаше отзад. То я запращаше в прегръдките на неизпитвана дотогава сласт. Чувстваше се като лъвица, обладавана от царствения мъжкар. Сега разбираше, че никога не е желала друг мъж. Онова, което беше бъркала със страст, бледнееше пред дивашкия порив на атаката му. Далеч от всякакво усещане, че може да е използвана или оскърбена, тя се чувстваше обхваната от френетична страст. Забрави себе си, забрави страховете си, тъмните ъгълчета на собственото си съзнание и откри в извиващата се под пирата жена своето собствено и величествено Аз. Чувстваше, как дивата жена се възнася като феникс от пепелта на детството си и става силна. Когато чу вика му, разбра, че и той изпитва същото. Радостта й беше невероятна. Никога не беше била с мъж с толкова жар и въображение като Родриго. Той се любеше с пламък и естетическо отдаване, които говореха както за любовта му към нея, както и за огромния обсег на уменията му. Докосването му беше винаги различно. Той никога не се колебаеше, когато искаше да я възбуди. Дори най-малката му ласка събуждаше огъня в нея. Той никога не молеше за снизхождение, а просто доказваше лъвското си право над нея. Правеше любов като африканец, не като европеец. Когато движеше тялото си, движенията му идваха от хълбоците и концентрираха тялото му по начин, непознат за европейците. Африканските му техники за правене на любов я караха да се люшка между делириума и екстаза. Родриго можеше да издържи час и повече за един път и да я люби с бавни, твърди удари, които повтаряха далечния бой на барабаните, докато тя почувстваше, че прекрачва границите на лудостта. Да правиш любов с Родриго беше като да танцуваш без задръжки, използвайки всички възможности на тялото си. Когато й се стореше, че по-хубаво не би могло да бъде, когато беше сигурна, че никога отново не би могла да се възбуди толкова, да се почувства толкова задоволена, толкова съвършено слята с мъжа, когото обичаше, той й доказваше, че греши. И тази грешка я изпълваше с радост.

Когато Родриго смъкна част от стеблото на една лоза от близкото дърво и завърза ръцете й зад гърба й, тя изпадна в моментна паника. Но щом той започна бавния процес на удовлетворяването на желанията й, неочакваният екстаз я отнесе така далеч в талазите си, че тя забрави всичко. Знаеше, в остатъците от паметта си, че всичко е наред. Че специалната й дума й гарантира изход. Но бурните вълни на страстта, които я заливаха, познатата горещина, която разтапяше вътрешността й и превръщаше дъха й в накъсани въздишки, я държеше по-здраво от лозовото стебло, стегнало китките й. И посред всичко това тя осъзна, че случващото се в момента е по-вълнуващо от всичко, случило се в изпълненият й с драма и великолепие живот. Че величието на спазматичните му тласъци е по-зрелищно от всичко, което тя си бе представяла някога. Осъзна сред тръпките на необузданата страст, че не иска той да спира. В този миг знаеше, че може да му се отдава така цял живот и никога да не изгуби почитта си пред мощта на техния съюз. Но той беше повдигнал въпроса за доверието И тя трябваше да разбере. Дълго след като си беше помислила да го накара да спре, тя продължаваше алчно да поема чувствата, които я караха да се извива като змия и да се съмнява, че е в състояние вече да се владее. Беше толкова прекрасно. Как можеше да откаже на себе си — и на него — тази невероятна благодарност? Как можеше да произнесе дума, която да спре всичко?

Но трябваше. Трябваше веднъж завинаги да разбере доколко може да му вярва. Затова изчака, докато не разбра, че той е в състояние на делириум. Че е на прага да се слее с луната и звездите. Тогава, вдишвайки с мъка, тя простена думата, която беше плъзгала като забранена любов по езика си:

— Симба.

За момент той сякаш не я чу. Беше влуден от сластта, потта се стичаше по златистото му тяло и се изпаряваше в меката като балсам нощ. Той сграбчи косата й и се вряза по-силно в нея, когато тя усети как оргазмът й се изкачва до точката на френетизма. Това беше най-трудното нещо, което й се бе налагало да прави, да вдигне глава и да изрече думата, която щеше да отнеме и от двамата плодовете на страстта.

— Симба, Родриго.

Мина време, докато той я чу. Тогава, с агонизиращ рев, той забави движенията си.

— Сигурна ли си?

Трябваше да бъде силна. Трябваше да бъде сигурна.

— Да. Да. Симба.

Той се строполи с накъсан стон. Все пак извади мощната си ерекция от влажното й лоно и легна върху нея, задъхвайки се като гладиатор след битка. Ръцете му напипаха лозовото стебло и го разкъсаха. Ръцете й се обвиха около него с нежна благодарност, притискайки здраво димящото му тяло.

— Добре ли си? — попита той.

— Да — въздъхна тя. — О, да.

— Да не съм те наранил?

— Не. Въобще. Беше… — Тя не можа да намери дума да го опише и млъкна.

— Тогава… — Той замълча за миг, сякаш питаше за причинните. После разбра. Тя се уплаши от гнева му, но той просто сведе глава и я целуна продължително. Целувката й напомни миналите страсти. Начина, по който тялото й, дори и сега, мечтаеше да се слее с неговото.

— Промених решението си — каза му тя, знаейки, че вече може да му се довери докрай. — Люби ме, Родриго. Хайде да направим всичко отново.

Но той се претърколи встрани по гръб и я придърпа нежно в обятията си.

— Не днес. Казах ти, че може да ми се вярва и държа на думата си.

Притисна я нежно в прегръдките си и я държа така докато нощта премина, с притисната в бедрото й необуздана ерекция. Тази нощ тя не можа да мисли за нищо друго, освен какво беше изпуснала, подлагайки го на проверка. Мислеше колко е мил и как й даде това уверение. Но все още отчаяно й се искаше да му се беше доверила докрай.

Затова дълго го люля в обятията си под светлината на залязващата луна. И се прокле, че е била такава глупачка.