Катрин О’Нийл
Господарят на рая (22)

21.

Първата й мисъл беше колко невероятно топла е водата. Тя се беше отворила, за да я прегърне в летните си обятия, които я люлееха и успокояваха. Сигурно беше припаднала и след това отново дошла в съзнание. Откри, че се е закачила за нещо като голямо парче дърво — без съмнение отломка от кораба. В ръката си стискаше нещо студено, сякаш животът й зависеше от това. Не беше сигурна какво е. Умът й, замъглен от шока и експлозията, сякаш не работеше. Почувства се смутена, объркана. Известно време сякаш целият свят бе застинал. После, след като шокът й поотмина, чу викове от болка навсякъде около себе си. Експлозиите продължаваха, разкъсвайки нощта с огън и нажежено желязо. Изведнъж стрелбата спря. Чу мъжки гласове някъде отгоре. Гласове на врагове, които с радост щяха да я обесят заради участието й в тази нощна сцена. Недей да шумиш, заповядваше си тя отново и отново. Изглеждай мъртва.

Започна да плува надалече от корабокрушението. Не потърси Родриго и Кълън — никога нямаше да ги открие в тъмното. Освен това умът й беше толкова уморен, че едва мислеше. Когато вдигна очи и видя светлините на атакуващите кораби далеч зад себе си, тя осъзна, че приливът я отвежда на сигурно място. Трябваше да се довери на морето. Покатервайки се върху импровизирания си сал от отломката, тя положи глава върху ръцете си и позволи на мозъка си да почине.

Когато се събуди, се разсъмваше. Не знаеше колко време е минало, но сигурно се беше люляла върху вълните часове, носена от някакво течение. Тялото й беше схванато и изтръпнало. Надигна с мъка глава и видя, че още стиска шпагата си в ръка. Когато разтвори длан, в нея сякаш се впиха хиляди болезнени иглички. Трябваше няколко минути да раздвижва пръсти, докато се оправи.

По едно време тя се надигна, за да види къде се намира. С изненада забеляза в утринната мъгла, че е между три съвсем близки острова. Трябваха й няколко мига, за да събере мислите си, но когато това стана, тя разпозна Праслин, най-големият от групата. Изведнъж си спомни думите на Родриго: Градините на Едем. Това е най-тайнственото място, което познавам. _Meu avo винаги ми казваше да идвам тук, ако съм в опасност._

Ако Родриго беше жив, щеше да е там и да я чака.

Ободрена от тази надежда, тя започна да гребе към сушата. Когато я наближи, успя да улови една вълна, която я пренесе над кораловия риф и я изхвърли на брега. Но щом се опита да се изправи осъзна, че е наранила зле крака си, без съмнение при експлозията, която беше разбила кораба на парчета. Огледа го и видя, че не е срязан, а зле натъртен. Не откри признаци за счупена кост. Скоро щеше да е по-добре, стига да успееше да си почине известно време. Но нямаше време за губене. Трябваше да достигне долината, за която й беше говорил Родриго.

След като се довлече през плажа до няколко дървета, тя откри клон, подходящ за целта, и започна да си майсторт; тояга. Когато свърши, беше цялата плувнала в пот. Още не беше свикнала с убийствената жега. От първостепенна важност беше да си набави нови водни запаси. Разгледа търкалящите се наоколо кокосви ореха и разчупи няколко с шпагата си, за да изпие млякото. Добила сили от месестата част, която също изяде, тя тръгна към вътрешността на острова, молейки се да е на прав път. Не знаеше какво да търси. Не беше чула нито описание, нито каквото и да било напътствие, което да я води. Всичко, което знаеше, бе, че трябва да върви право към центъра на атола и че ще разпознае долината, когато я стигне. Така тя започна самотното си пътешествие, решена да бъде силна, заставяйки се да бъде смела. Не можеше да си позволи да мисли. Ако започнеше, щеше да мисли за Кълън който, без съмнение, беше умрял заради нея, и за Родриго, който сигурно беше разкъсан на парчета. Затова тя изключи мисълта си, питайки само как да стигне долината.

Преходът беше ужасен. Сама, едва движеща крака си, без каквато и да било ориентировка, веднъж оставила брега зад гърба си, тя се бореше с изтощението и с желанието да се откаже. На втория ден започна да навлиза във вътрешността. Теренът беше каменист, а растителността толкова гъста, че едва си пробиваше път. В джунглата беше тъмно, така че тя едва виждаше слънчевите лъчи високо над себе си. Непрекъснато се спъваше. Изподра се в острите клони, а босите й крака кървяха от назъбените скали, които беше твърде уморена за да избягва. Беше толкова топло и влажно, че едва дишаше. Потеше се безспир. Разкъсаната й риза, която бе затъкнала в бричовете си, бе подгизнала от пот и лепнеше по възпалената й кожа. Беше замаяна и от време на време трябваше да спира и да се обляга на някое дърво, за да дойде на себе си. Накрая мислеше, че няма да може да продължи. Но някакъв инстинкт й подсказваше, че е близо. Капнала от умора, тя се заставяше да върви. Най-накрая, в бързо падащия мрак, чу ромона на поток. Почти изпаднала в делириум, се хвърли на земята и пи ненаситно от струите му. Когато утоли жаждата си, тя се претърколи и откри, че се намира в голяма долина, която беше обрасла със странни растения и различни видове палми, каквито не беше виждала преди. Вдигна поглед към върховете им и забеляза, че на някои растеше плод, който шокиращо напомняше голям мъжки пенис. А отдолу лежаха множество опадали кокосови орехи, които бяха съвършени копия на женска вулва. Coco de mer. Забраненият плод. Когато го видиш, ще разбереш защо.

Тя беше във Vallee de Mai. Райската градина.