Джон Р. Р. Толкин
Приключенията на Том Бомбадил (9)

8
Лакомника Пери

Самотният трол седеше на стол

и пееше тягостна песен:

„Защо, о защо съм орисан в затвор

да живея самотен, далечен?

Защо съм зарязан от всички роднини

и никой не ще и да знай мойто име;

горкичкият аз изоставен, самин

от Бурния връх до Морето — един.

 

Злато не крада, бира, вино не пия,

месо пък дори и не кускам;

но хората портите яростно бият,

дочуят ли моите нозе да се спускат.

О, само да бяха по-чистички те,

а дланите нежни и меки!

Но знам аз — от захар е мойто сърце,

а моите погачи са радост за всеки.

 

Но, да, аз реших, няма вечно да страдам!

На път ще поема да диря другар;

ще бродя, ще скитам в поля и дъбрави,

из цялото Графство — макар да съм стар.“

На път той пое и вървя до зори,

обут със ботуши дебели;

пристигна в Дълбалник^[1] по първи петли,

когато разбуждат се лелите.

 

Огледа се тролът, насреща му — хоп! —

самата госпожа Лобелия^[2]

с чадърче, с торбичка, пристъпва — троп-троп.

В усмивка потъна той целия:

„Добрутро, мадам, че и добър ви ден!

Надявам се днес сте добре?“

Тя сепна се, хвърли чадър изумен,

и ревна кат също дете.

 

Наблизо минаваше стария Кмет^[3];

когато викът й дочу,

той хвърли се мигом към близкия плет,

треперещ и блед като чул.

Самотният трол се засегна тогаз,

„Не бягайте“, рече с добро,

Лобелия даже не чу го. Завчас

се пъхна под свойто легло.

 

Запъти се тролът да види пазара,

надзърна в сергии и щандове;

щом гъските мярнаха мутрата стара,

прехвръкнаха чак до площада те.

Разсипа си бирата Фермера Стръж,

Месаря Бил ножа извади,

подви си опашката кучето Дръж

и хукна да се спасява.

 

Отчаян, разплака се Стария трол,

край Тъмните дупки^[4] полегна,

а Пери примъкна до него стол

и тихичко там си приседна.

„Защо са тез сълзи, грамадно кълбо?

Нима искаш вътре да влезнеш?“

И леко го плесна във тъжно чело,

та в устни усмивка да слезне.

 

„О, Пери, момчето ми, тролът зави,

намерих те най-сетне, друже!

Ела ти със мен във дома ми красив

на чай и сладкиши заслужени.“

И скочи тогава, готов да върви,

и „Хайде, да бързаме!“, рече.

А Пери нави се и тръгна дори

и цяла нощ радост беше.

 

Бисквитки, сметана, че даже и тост,

и сладко със вкусни милинки —

от всичко опита любезният гост,

натъпка се като за тримка.

На огъня леко припява котле

и къкри кафяво гърненце,

а Пери си хапва и пийва добре

като послушно и здраво детенце.

 

Когато му стигна до гърлото чак,

полегнаха да си починат,

след малко обади се тролът пак:

„Започвам да точа аз блини.

Погачи ще меся с овес, ечемик —

с мерак ще те уча на всичко.

И ти ще научиш тоз сложен език —

че тъй се печелят парички.“

 

Попитаха: „Где се загуби така?“

Той рече: „На чай бях поканен,

погача си хапнах, бисквитки. Сега

се чувствам напълно наяден.“

Отново въпрос: „И къде бе това?

Във Графството? Може би в Брее?“

Но Пери изгледа ги тъжно сега:

„Това не издавам на всеки.“

 

„Видях где е бил, рече Джак Всичко-знам,

съзрях го на път да поема

на Стария трол на гърба и оттам

комай към Далечното взел е.“

Тогаз всички хобити в паника съща

се втурнаха кой както може,

вървяха, дордето не зърнаха къща

на хълма най-кротко положена.

 

На Стария трол по вратата заблъскаха,

завикаха заедно всичките:

„Погачи, о, молим те, вкусни и лъскави,

за нас да омесиш ти искаме!“

„Вървете си всички, той силно извика,

не помня аз вас да съм канил.

В четвъртък е ден за погачи и пити,

и то за другари отбрани.

 

Вървете си вкъщи! Тук грешка е станала.

Домът ми е малък за всички;

бисквитите, сладкото, даже сметаната —

излапа ги той до трошичка!

А вази Лобелия, Кмете и Джак

не искам дори да поглеждам.

Изчезвайте! Зная аз кой ми е враг!

Единствено с Пери се срещам!“

 

А нашият Пери така напълня

от вкусни сладкиши, погачи;

едвам във сюртука си се побра

и май все по-трудно крачи.

Но всеки четвъртък отива на чай,

присяда полека на пода,

а Старият трол е отслабнал комай,

откакто е Пери тъй объл.

 

И както се пее във старата песен

от Пери излезе преславен хлебар;

от Брее та чак до Морето наесен

понесе се името му и на сладкар;

при все че не слагаше в своите теста

тъй щедро масло и сметана,

с каквито във всеки четвъртък сега

го черпеше тролът засмяно.