Харлан Коубън
Няма втори шанс (45)

ГЛАВА 45

Всичко се обърка отново, когато погледнах календара.

Човешкият ум е изумителен. Той е любопитна смесица от електричество и химия. В последна сметка се свежда до чиста наука. Оказва се, че разбираме повече явленията в необятния космос, отколкото странните връзки в мозъка. И както с всяко непознато химическо съединение, не сме сигурни как ще реагира на определен катализатор.

Няколко неща все още не ми даваха мира. Въпросът с изтеклата информация оставаше открит. Рейчъл и аз решихме, че или човек от ФБР, или от полицията бе предупредил Бакард и хората му какво става. Но това не се връзваше с теорията ми за застрелването на Моника от Стейси. Оставаше и фактът, че Моника е била намерена съблечена. Мисля, че вече разбирах защо, но работата е там, че Стейси не би го направила.

Но основният катализатор се появи, когато погледнах календара и си дадох сметка, че днешният ден е сряда.

Стрелбата и отвличането се бяха случили в сряда. Естествено, имаше не една и две сряди през изтеклите осемнайсет месеца. Денят от седмицата е нещо твърде безобидно. Но сега, след като бяхме научили толкова много, след като мозъкът ми беше обработил толкова нови факти, нещо се закачи в мрежата. Всички онези малки въпроси и съмнения, догадките, моментите, които съм приемал за дадености, без всъщност да ги проверявам, като че ли се поизместиха.

И онова, което видях, беше по-лошо дори от първоначалните ми догадки.

В момента се намирах в Каселтън — в дома, където започна всичко. Обадих се на Тикнър за потвърждение.

— Жена ми и аз бяхме простреляни с пистолети 38-ми калибър, нали?

— Да.

— И си сигурен, че са били две различни оръжия?

— Категорично.

— А моят „Смит и Уесън“ е бил едното от тях?

— Знаеш всичко това, Марк.

— Разполагаш ли вече с всички балистични заключения?

— По-голямата част.

Облизах устни и се подготвих. Адски се надявах да греша.

— Кой беше прострелян с моя пистолет — аз или Моника?

Изведнъж той стана въздържан.

— Защо ме питаш за това сега?

— Любопитство.

— Да, добре. Почакай секунда. — Чух го да прелиства страници. Усетих, че гърлото ми се свива. Едва не затворих телефона. — Твоята съпруга.

 

 

Когато чух колата да спира отвън, поставих слушалката върху вилката. Лени завъртя топката и отвори вратата, без да чука. Но Лени никога не чука, нали?

Аз седях на канапето. Къщата беше утихнала — всички призраци бяха приспани. Влезе широко усмихнат с по чаша замразена кока-кола във всяка ръка. Попитах се за кой ли път виждах тази усмивка. Помня я и по-крива. Помня я и с два реда зъбни шини. Помня я окървавена след удара в дървото, когато се пускахме с шейна в задния двор на семейство Горет. Отново си припомних как големият Тони Меруно се сби с мен в трети клас и Лени му се нахвърли. И как Тони Меруно му счупи очилата. Мисля, че на Лени окото му не мигна.

Щом Лени видя лицето ми, усмивката му се стопи.

— Онази сутрин щяхме да играем ракетбол, Лени. Помниш ли?

Лени свали чашите и ги постави върху крайната маса.

— Ти никога не чукаш. Направо отваряш вратата. Както днес. И така, какво стана, Лени? Дошъл си да ме вземеш. Отворил си вратата.

Започна да клати глава, но аз вече знаех.

— Двата пистолета, Лени. Това издаде цялата работа.

— Не зная за какво говориш. — Но в гласа му липсваше убедителност.

— Ние смятахме, че Стейси не е намерила пистолет за Моника, че Моника е използвала моя. Работата е там, че не е. Току-що проверих балистичното заключение. Смешна работа — да не ми кажеш, че Моника не е стреляла с моето оръжие. Бил съм прострелян с другия пистолет.

— Е, и? — рече Лени, надявайки отново маската на адвокат. — Това не означава нищо. Може Стейси да й е намерила пистолет.

— Така е — съгласих се.

— Значи се връзва добре.

— Кажи ми как.

Премести тежестта си върху другия крак.

— Може Стейси да е помогнала на Моника да си намери пистолет. И Моника те е застреляла с него. Когато Стейси е пристигнала след няколко минути, Моника се е опитала да я застреля. — Лени пристъпи към стълбите сякаш искаше да го демонстрира. — Стейси е побягнала нагоре. Моника е произвела изстрел, което обяснява дупката от куршум. — Той посочи към шпаклованото петно до стълбите. — Стейси е грабнала твоя пистолет от спалнята, слязла е долу и е застреляла Моника.

Изгледах го.

— Така ли се случи, Лени?

— Не знам. Възможно е.

Изчаках един такт. Той се извърна.

— Има един проблем — изтъкнах.

— Какъв?

— Стейси не знаеше къде държа оръжието. Както не знаеше и комбинацията на ключалката. — Пристъпих една крачка. — Но ти знаеше, Лени. Вътре държах всичките си ценни документи. Доверявах ти се за всичко. Тъй че сега искам истината. Моника ме е застреляла. Ти си влязъл. Видял си ме да лежа на пода. Помисли ли, че съм мъртъв?

Лени затвори очи.

— Помогни ми да разбера, Лени.

Той поклати бавно глава.

— Ти смяташ, че обичаш дъщеря си. Само че нямаш представа. Това, което човек изпитва, расте с всеки изминал ден. Колкото по-дълго си с детето си, толкова повече се привързваш. Онази вечер се върнах вкъщи от работа. Мариан плачеше, защото някакви момичета я дразнели. Легнах си като болен и си дадох сметка за нещо. Мога да бъда толкова щастлив, колкото е най-тъжното ми дете. Разбираш ли какво казвам?

— Кажи ми какво се случи — настоях.

— Доста си близо до истината. Онази сутрин дойдох у вас. Тя държеше пистолет. Аз изтичах към теб. Не можех да повярвам. Опипах пулса ти, но… — Той поклати глава. — Моника взе да крещи по мен как нямала да позволи на никого да й отнеме бебето. Насочи пистолета към мен. Разбираш ли, за бога? Бях сигурен, че ще загина. Претърколих се и побягнах по стълбите. Сетих се, че горе имаш пистолет. — Той посочи отново. — Ето я дупката от куршума.

Млъкна задъхан. Аз чаках.

— Грабнах твоя пистолет.

— Моника последва ли те по стълбите?

Каза с притихнал глас:

— Не. — Взе да мига. — Може би трябваше да използвам телефона. Да се измъкна тайно навън. Не знам. Премислял съм го стотици пъти. Представял съм си как е трябвало да се справя. Но ти, моят най-добър приятел, лежеше там мъртъв. Тази побесняла кучка крещеше как ще избяга с дъщеря ти, моята кръщелница. Вече бе стреляла по мен. Не знаех какво ще е следващото й действие.

Отмести поглед.

— Лени?

— Не знам какво стана, Марк. Наистина не знам. Промъкнах се надолу по стълбите. Тя продължаваше да държи пистолета… — Гласът му заглъхна.

— Значи ти си я застрелял.

Той кимна.

— Не исках да я убивам. Или поне така си мисля. Но в един момент и двамата лежахте мъртви. Канех се да повикам полицията. Но вече не знаех как ще се изтълкува. Бях застрелял Моника под особен ъгъл. Можеха да изкарат, че е била с гръб към мен.

— Помислил си, че сигурно ще бъдеш арестуван.

— Разбира се. Ченгетата ме мразят. Аз съм много добър адвокат от защитата. Какво щеше да стане според теб?

Не отвърнах.

— Ти ли счупи прозореца?

— От външната страна. За да изглежда като дело на външен човек.

— И съблече дрехите на Моника?

— Да.

— По същата причина?

— Знаех, че по дрехите й ще има следи от барута. Щяха да разберат, че е стреляла. Аз се опитах да изглежда като извършено от случаен нападател. Тъй че се отървах от дрехите й. Използвах бебешки кърпички, за да изтрия ръката й.

Това беше другото нещо, което ме човъркаше — събличането на Моника. Имаше вероятност Стейси да го е направила, за да заблуди полицията, само че не можех да си я представя да измисли подобно нещо. Лени беше адвокат от защитата — него си го представях.

Наближавахме същината. Знаехме го и двамата. Скръстих ръце.

— Кажи ми за Тара.

— Тя беше моя кръщелница. Мой дълг беше да я защитя.

— Не те разбирам.

Лени разпери ръце.

— Колко пъти съм те молил да напишеш завещание?

Обърках се.

— Какво общо има това?

— Размисли за секунда. Винаги, когато си загазвал, си прибягвал до знанията си като хирург, нали?

— Предполагам.

— Аз съм адвокат, Марк. И сторих същото. И двамата бяхте мъртви. Тара плачеше в съседната стая. И аз, Лени адвокатът, си дадох незабавно сметка какво щеше да се случи.

— Какво?

— Ти не беше изготвил завещание. Не си посочил настойник, не разбираш ли? Това означаваше, че Едгар ще вземе дъщеря ти.

Погледнах го в лицето. Не бях мислил за това.

— Майка ти би могла да оспорва, но нямаше шанс срещу неговите пари. Освен всичко друго имаше грижи с баща ти. Преди шест години имаше присъда за шофиране в нетрезво състояние. Едгар щеше да поеме настойничеството.

Взех да разбирам.

— А ти не можеше да допуснеш това.

— Аз съм кръстник на Тара. Мой дълг беше да я защитя.

— А ти мразиш Едгар.

Той поклати глава.

— Дали съм бил повлиян от онова, което стори на баща ми? Да, навярно донякъде, подсъзнателно. Но Едгар Портман е зъл човек. Знаеш го. Виж какво стори с Моника. Не можех да му позволя да погуби дъщеря ти, както направи със своите деца.

— Значи си я взел.

Той кимна.

— Занесъл си я на Бакард.

— Той ми беше клиент. Знаех нещичко за бизнеса му, макар и не в пълна степен. Освен това знаех, че ще пази тайната. Казах му, че искам най-доброто семейство, с което разполага. Не с пари и власт. Исках свестни хора.

— И той я настани в семейство Тансмор.

— Да. Трябва да разбереш. Аз те мислех за мъртъв. Всички смятаха така. А сетне пък имаше опасност да си загубил разсъдък. Когато ти се оправи, вече беше твърде късно. Не можех да кажа на никого. Със сигурност отивах в затвора. Знаеш ли какво би причинило това на семейството ми?

— Ей богу, не зная — отвърнах.

— Не е честно, Марк.

— Не е нужно да бъда честен.

— Виж, не те моля за такова нещо. — Той се развика. — Попаднах в кошмарна ситуация. Направих това, което сметнах за най-добро за дъщеря ти. Но не можеш да очакваш да пожертвам семейството си.

— По-добре да пожертваш моето?

— Истината ли? Да, разбира се. Бих дал всичко, за да защитя децата си. Всичко. Ти не би ли го сторил?

Сега аз бях този, който млъкна. Казвал съм го и преди — давам живота си на секундата заради дъщеря си. И с ръка на сърцето, ако нещата загрубеят, бих пожертвал и чужд живот.

— Ако щеш ми вярвай, обмислял съм го трезво — продължи Лени. — Анализ на печалбите и загубите. Ако трябва да кажа каква е равносметката, аз унищожавам съпруга и четири деца, а ти вземаш дъщеря си от едно любвеобилно семейство. А ако си замълча… — Той сви рамене. — Да, ти страдаше. Не исках да ти причинявам това. Но какво щеше да сториш ти?

Не исках да мисля за това.

— Изпускаш нещо — натъртих.

Той затвори очи и промърмори нещо неразбираемо.

— Какво се случи със Стейси?

— Тя не трябваше да пострада. Беше както ти каза. Продала е на Моника пистолет и когато се е усетила защо, втурнала се да я спре.

— Но е пристигнала твърде късно?

— Да.

— Видяла те е?

Той кимна.

— Разказах й всичко. Тя искаше да помогне, Марк. Искаше да постъпи правилно. Но в крайна сметка навикът си каза думата.

— Изнудвала те е?

— Искаше ми пари. Дадох й. Това е без значение. Но тя присъстваше там. И когато отидох при Бакард, му разказах всичко, което се беше случило. Разбери ме правилно. Мислех, че ще умреш. А когато остана жив, си дадох сметка, че няма да мирясаш. Дъщеря ти беше изчезнала. Разговарях с Бакард за това. Той измисли инсценировката с отвличането. Всички да спечелим много пари.

— Взел си пари за това?

Лени се дръпна назад, сякаш го бях зашлевил.

— Естествено, че не. Вложих своя дял в сметка под попечителство за колежа на Тара. Но идеята с фалшивото отвличане ми допадна. Щяха да го инсценират така, че Тара да изглежда мъртва. И ти щеше да мирясаш. Освен това щяхме да получим пари от Едгар и да заделим поне част от тях за Тара. Звучеше като печеливша комбинация.

— Само че?

— Само че когато научиха за Стейси, решиха, че не могат да разчитат на наркоманка да си мълчи. Останалото го знаеш. Подмамиха я с пари. Направиха така, че да бъде заснета на видео. И после са я убили, без да ми кажат.

Размислих върху това. Замислих се за последните мигове на Стейси в хижата. Знаела ли е, че ще умре? Или просто се е отнесла, вземайки смъртта за поредната доза?

— Ти им издаваше информацията, нали?

Той не отговори.

— Казал си им, че полицията участва.

— Не разбираш ли? Нямаше никакво значение. Те никога не са имали намерение да връщат Тара. Тя вече беше настанена у семейство Тансмор. След даването на откупа мислех, че всичко е приключило. Всички се опитахме да продължим живота си.

— И какво стана?

— Бакард реши да организира повторен откуп.

— Ти беше ли посветен?

— Не, беше ме изолирал.

— Кога научи?

— Когато ми го сподели в болницата. Бях бесен. Обадих му се. Каза ми да се успокоя, нямало начин следите да ги отведат при нас.

— Но те ни отведоха.

Той кимна.

— И ти разбра, че се приближавам към Бакард. Казах ти го по телефона.

— Да.

— Чакай малко. — Полазиха ме нови ледени тръпки. — В последна сметка Бакард е искал да разчисти терена. Повикал е онези двама психопати. Жената — Лидия — отиде и уби Татяна. Хеши беше изпратен да се погрижи за Дениз Ванич. Но — обмислях думите внимателно, — когато видях Бакард, току-що беше убит. Още кървеше. Нямаше начин да го е извършил някой от тях.

Вдигнах поглед.

— Ти си го убил, Лени.

Гласът му се изпълваше с ярост.

— Да не мислиш, че съм искал?

— Тогава защо?

— Защо ли? Аз бях безплатният пропуск на Бакард за измъкване от затвора. Когато всичко тръгна на зле, той ми каза, че щял да обърне прокурорските доказателства срещу мен. Щял да твърди, че съм убил теб и Моника и съм му донесъл Тара. Както вече казах, ченгетата ме ненавиждат. Отървал съм твърде много мръсници. Щяха да се споразумеят на секундата.

— И ти щеше да идеш зад решетките?

Лени едва не се разплака.

— Хлапетата ти щяха да страдат.

Той кимна.

— Значи си убил хладнокръвно?

— Какво друго можех да сторя? Гледаш ме по този начин, но дълбоко в себе си знаеш истината. Това беше твоята каша. Накиснах се, докато я разчиствах. Исках да помогна на детето ти. — Той млъкна, затвори очи и добави: — И знаех, че ако убия Бакард, може би ще спася и теб.

— Мен?

— Анализ на печалбите и загубите, Марк.

— Какви ми ги приказваш?

— Случаят щеше да приключи. Умре ли Бакард, всичко ще се трупне на него. Всичко. Аз оставах чист.

Лени се приближи и застана пред мен. За момент помислих, че се кани да ме прегърне. Но той просто стоеше.

— Исках да имаш душевен мир, Марк. Но нямаше как да стане. Вече го знам. Не и преди да си намерил дъщеря си. След смъртта на Бакард семейството ми вече беше в безопасност. Тогава можех да ти кажа истината.

— Значи ти си написал онова анонимно писмо и си го оставил на бюрото на Елинър?

— Да.

Кимнах. Думите на Ейб се върнаха в съзнанието ми: „Да извършиш грях в името на добра кауза“.

— Постави се на мое място. Какво щеше да направиш?

— Не зная — отвърнах.

— Направих го заради теб.

Най-тъжното бе, че казваше истината. Погледнах го.

— Ти си най-добрият ми приятел, Лени. Обичам те. Обичам жена ти. Обичам децата ти.

— Какво ще направиш?

— Ако кажа, че ще проговоря, и мен ли ще убиеш?

— Никога — рече той.

Но аз не бях сигурен, че му вярвам, колкото и да го обичах и колкото той да ме обичаше.