Харлан Коубън
Няма втори шанс (17)

ГЛАВА 17

Разсъдъкът се крепи на тънка нишка. Моята се скъса.

Не, не закрещях. Точно обратното. Станах безумно спокоен. Свалих телефона от ухото си и го загледах, сякаш току-що се бе материализирал в ръката ми и не знаех какво е.

— Марк?

Обърнах се към Рейчъл.

— Те затвориха.

— Пак ще се обадят.

Поклатих глава.

— Казаха „не“ за още осемнайсет месеца.

Рейчъл ме изгледа изпитателно.

— Марк?

— Да?

— Чуй ме внимателно.

Зачаках.

— В случая ти постъпи както трябва.

— Благодаря. Вече се чувствам по-добре.

— Имам опит с това. Ако Тара е жива и ако те имат намерение да ти я върнат, ще ти дадат знак. Единствената причина да не направят размяната е, защото не искат — или не могат.

Не могат. Мъничката част от мозъка ми, която остана рационална, проумя. Припомних си собствената си школовка — подреждай в отделения.

— И сега какво?

— Подготвяме се както бяхме планирали. Имам достатъчно техническо оборудване. Ще те въоръжим с електроника. Ако се обадят пак, ще бъдем подготвени. — Кимнах безмълвно в знак на съгласие. — През това време има ли какво още да свършим тук? Разпозна ли изобщо гласа? Забеляза ли нещо ново у човека със суичъра или вана, каквото и да е то?

— Не.

— По телефона ми спомена, че си открил компактдиск в мазето си.

— Да. — Разказах й набързо историята с диска и етикета с надпис НКДУ.

Тя извади бележник и си записа нещо.

— Носиш ли диска у себе си?

— Не.

— Няма значение. Сега сме в Нюарк. Можем да направим проверка при въпросните НКДУ.