Харлан Коубън
Няма втори шанс (26)

ГЛАВА 26

Лидия съжаляваше, че не е по-светло. Изпита силно желание да види изражението върху лицето на доктор Сейдман точно в този момент. Това нямаше нищо общо с жестокостта, която щеше да последва. Беше чисто любопитство, само че по-дълбоко от нормалната човешка реакция от сорта „Намали скоростта да видим пътната катастрофа“. Представете си. Детето на този човек е било похитено. В продължение на цяла година и половина е бил принуден да се гърчи в догадки за съдбата му, да се мята в безсънни нощи, да си представя ужаси, които е най-добре да останат в бездната на подсъзнанието.

Вече бе видял дъщеря си.

Би било неестествено Лидия да не поиска да види изражението му.

Секундите се нижеха. Тя желаеше това. Искаше да разтегли напрежението, да го издърпа отвъд пределите на човешката търпимост, да го размекне, преди окончателния удар.

Най-сетне я беше видял.

Лидия измъкна „Зиг зауер“-а. Държеше го до тялото си. Надничайки иззад храста, тя определи разстоянието между себе си и Сейдман на около трийсет-четирийсет крачки. Отново доближи до устата си трансформатора на гласа и мобифона. Зашепна в него. Но и да шепнеше, и да крещеше, устройството правеше гласа еднакво равен.

— Отвори сака с парите.

Наблюдаваше движенията му на човек, изпаднал в транс. Той изпълняваше нарежданията й, вече безропотно. Този път тя използваше фенера. Насочи го към лицето му, сетне свали лъча към сака.

Пари. Успя да види пачките. Кимна на себе си. Вече можеха да потеглят.

— Добре — произнесе тя. — Остави парите на земята. Тръгни бавно по пътеката. Тара ще те чака.

Тя наблюдаваше как доктор Сейдман пусна сака. Той запремига към мястото, където вярваше, че го чака дъщеря му. Движенията му бяха сковани, но може би отново се чувстваше заслепен от фенера. Което също щеше да ги улесни.

Лидия имаше намерение да стреля от близко разстояние. Два бързи куршума в главата, в случай че той носи бронежилетка. Но искаше да е сигурна. Да няма грешки. Да няма шанс да избяга.

Сейдман се приближаваше към нея. Вече бе на двайсетина крачки. Лидия вдигна пистолета и се прицели.

 

 

Ако Марк слезеше в метрото, Рейчъл знаеше, че ще е почти невъзможно да го последва, без да бъде забелязана.

Тя тръгна забързано към стълбите. Когато ги достигна, погледна надолу в мрака. Марк беше изчезнал. По дяволите! Тя се огледа. Имаше стрелка за асансьорите, водещи към влак „А“. Вдясно имаше затворен портал с метална решетка. Нищо друго.

Трябва да е в някой от асансьорите, които водят към метрото.

Сега какво?

Чу стъпки зад гърба си. С дясната ръка Рейчъл бързо избърса боята от лицето си, за да има поне относително приличен вид. С лявата скри очилата.

Двама мъже слизаха по стълбите. Единият улови погледа й и се усмихна. Тя пак изтри лицето си и отвърна на усмивката. Мъжете се затичаха надолу по стълбите и завиха към редицата от асансьори.

Рейчъл набързо прецени възможностите. Двамината мъже можеха да й послужат за прикритие. Можеше да ги последва надолу, да се качи в същия асансьор и да слезе заедно с тях, дори можеха да завържат разговор. Кой би се усъмнил в нея тогава? Надяваше се влакът на Марк все още да не е потеглил. Ако беше потеглил… е, нямаше полза от негативно мислене.

Рейчъл се запъти към мъжете, когато нещо я накара да се спре. Порталът с желязната решетка, онзи, който бе видяла вдясно. Беше заключен. Върху него имаше знак:

Но през мрака Рейчъл зърна лъч светлина от електрически фенер.

Закова се. Опита се да надникне през оградата, но можа да види само лъча светлина. Решетката бе твърде гъста. Вляво от себе си дочу шума на идващия асансьор. Вратите се отвориха с плъзгане. Мъжете влязоха вътре. Нямаше време да измъкне ръчния навигатор и да провери координатите. Освен това асансьорът и светлината от фенера бяха твърде наблизо. Щеше й бъде трудно да определи с точност разликата в разстоянието.

Мъжът, който й се усмихна, задържа с ръка вратата на асансьора. Чудеше се как да постъпи.

Светлината на фенера угасна.

— Идвате ли? — попита мъжът.

Рейчъл изчакваше лъчът отново да се появи. Но не би. Тя поклати глава.

— Не, благодаря.

Бързо се изкатери обратно по стълбите, опитвайки се да открие тъмно място. За да работят очилата, бе необходима тъмнина. Очилата „Ригел“ бяха снабдени с вградена сензорна система за наднормена светлина, която да предпазва от ярки светлини, но въпреки това Рейчъл смяташе, че колкото по-малко изкуствено осветление има, толкова по-добре. Огледа парка отвисоко, от нивото на улицата. Хубаво, позицията беше доста добра, но все още идваше прекалено много светлина откъм улицата.

Тя се придвижи странично към циментовата постройка за асансьорите. От лявата страна откри място, което, ако се притиснеше към стената, щеше да й осигури пълен мрак. Идеално. Дърветата и храсталаците бяха все още твърде гъсти, за да може да вижда добре. Но нямаше как, трябваше да се оправя.

Очилата бяха от лек материал, но ги усещаше прекалено обемисти. Трябваше да си купи модела, който просто държиш пред лицето си като бинокъл. Повечето имаха и тази опция, но не и този модел. Не можеше просто да го държи пред очите си. Трябваше да го закачи като маска. Ала предимствата му бяха очевидни — така ръцете остават свободни.

Докато ги надяваше на главата си, лъчът от фенера отново се появи. Рейчъл се опита да го проследи и да разбере откъде идва. Този път й се стори, че мястото е различно. По-надясно и по-наблизо.

Тогава, преди да го определи с точност, лъчът изчезна.

Тя закова поглед в мястото, откъдето смяташе, че е дошъл лъчът. Тъмнина. Мракът вече беше пълен. С поглед, насочен натам, тя закрепи очилата за нощно виждане на мястото им. Тези очила не са вълшебни. Те всъщност не могат да пробият мрака. Подобна нощна оптика работи като усилвател на съществуващата светлина, дори и да е съвсем слаба. Но тук нямаше кажи-речи нищо. В миналото това беше проблем, но вече повечето марки се произвеждаха със стандартен инфрачервен илюминатор. Този илюминатор хвърля сноп инфрачервена светлина, невидима за човешкото око.

Но е видима с очилата за нощно виждане.

Рейчъл включи илюминатора. Нощта бе ярко осветена в зелено. Тя не гледаше през окуляр, а във фосфоресциращ екран, не много различен от телевизионен приемник. Устройството за очите увеличава картината, тъй че гледаш картина, а не действителното място, а картината е зелена, тъй като човешкото око различава повече нюанси на зеленото, отколкото на всеки друг фосфорен цвят. Рейчъл се взря.

Улови нещо.

Образът беше неясен, но на нея й заприлича на дребна жена. Жената като че ли се криеше зад храст. Държеше нещо пред устата си. Навярно телефон. При тези очила почти липсва периферно зрение, въпреки че би трябвало да покриват ъгъл от трийсет и седем градуса. Наложи се да завърти глава надясно, при което съзря Марк, който поставяше сака с двата милиона долара на земята.

Марк взе да пристъпва към жената. Правеше малки крачки, тъй като навярно пътеката беше неравна и се движеше в мрак.

Рейчъл завъртя глава от жената към Марк и после обратно към жената. Марк се приближаваше все повече. Жената продължаваше да стои в прикритието. Нямаше начин Марк да я вижда. Рейчъл се намръщи, чудейки се какво, по дяволите, ставаше.

Тогава жената вдигна ръката си нагоре.

Рейчъл се затрудняваше да види ясно — пречеха й дървета и клони, — но жената като че ли сочеше с пръст към Марк. Вече не бяха далеч един от друг. Рейчъл присви очи в екрана, прикачен към лицето й. Точно тогава си даде сметка, че жената не сочеше с пръст. Образът беше твърде голям за ръка.

Беше пистолет. Жената бе насочила пистолет към главата на Марк.

Някаква сянка се изпречи в полезрението на Рейчъл. Тя се дръпна стреснато, отваряйки уста да извика някакво предупреждение, когато ръка колкото бейзболна ръкавица покри устата й, задушавайки всеки звук.

 

 

Тикнър и Ригън потеглиха към таксовата бариера E-Z на Ню Джърси. Шофираше Тикнър. Ригън седеше до него и се пипаше по лицето.

Тикнър поклати глава:

— Не мога да повярвам, че още държиш този кози израстък.

— Не ти ли харесва?

— Да не се мислиш за Енрике Иглесиас?

— За кого?

— За същия.

— Какво й има на брадичка ми?

— Все едно да носиш тениска с надпис „През 1989 година изживях криза на средната възраст“.

Ригън се замисли над думите му.

— Добро попадение. Впрочем тези слънчеви очила, които не сваляш от очите си да не са дизайн на ФБР?

Тикнър се ухили.

— С тях свалям мацките.

— Да, с очилата и стоп патроните. — Ригън се размърда на седалката. — Лойд?

— Да?

— Не съм сигурен, че разбирам.

Вече не обсъждаха модни очила и лицево окосмяване.

— Не разполагаме с всички парчета — изтъкна Тикнър.

— Но се приближаваме?

— О, да.

— Тогава хайде да го обмислим безпристрастно, става ли?

Тикнър кимна.

— Първо на първо, ако ДНК лабораторията, използвана от Едгар Портман, не греши, детето е все още живо.

— Което е странно.

— И то много. Но обяснява доста неща. Кой най-вероятно би държал едно отвлечено дете живо?

— Бащата — натърти Ригън.

— А чий пистолет изчезна необяснимо от местопрестъплението?

— На бащата.

Тикнър направи знак като пистолет с палец и показалец и го насочи към Ригън, щраквайки ударника.

— Именно.

— И тъй, къде е било детето през цялото време? — попита Ригън.

— Скрито.

— Да бе, много ми помагаш.

— Не, помисли върху следното. Ние постоянно наблюдаваме Сейдман. Държим го под око. Той го знае. При това положение кой е най-подходящият човек, при когото да скрие детето си?

Ригън видя накъде бие.

— Приятелката му, за която не сме знаели.

— Нещо повече, приятелката, която е работила при федералните. Която знае как действаме. Как се получава откуп. Как да скрие едно дете. Човек, който познава сестрата на Сейдман, Стейси, и знае как да я манипулира.

Ригън се замисли.

— Добре, да допуснем, че приема това. Значи те извършват това престъпление. Задигат два милиона долара и хлапето. И после какво? Чакат благоприятен случай цели осемнайсет месеца? И тогава решават, че им трябват още пари? Как така?

— Налага се да изчакат, за да избегнат подозренията. Може да са искали да приберат наследството на съпругата. Може да им трябват още два милиона, за да избягат, знам ли?

Ригън се намръщи.

— Все още се опитваме да изгладим един и същи момент.

— Който е?

— Ако Сейдман стои зад всичко това, как така едва не беше убит? Това не беше травма от сорта „Гледай да ме раниш така, че да не буди подозрение“. Беше си кажи-речи мъртъв. Медицинският персонал, дошъл на местопрестъплението, го е сметнал за пътник. По дяволите, в продължение на почти десет дни самите ние водехме случая като двойно убийство.

Тикнър кимна.

— Това е проблем.

— Има и още нещо. Къде, по дяволите, е тръгнал в момента? Имам предвид прекосяването на бариерата на моста Уошингтън. Според теб е решил, че точно сега е моментът да духне с мангизите?

— Възможно е.

— Ако ти бягаше, щеше ли да използваш пропуска си за „E-Z“, за да платиш таксата?

— Не, но той може да не знае колко е лесно да бъде проследен.

— Я стига, всеки знае колко е лесно да бъдеш проследен. Получаваш сметката по пощата. И там пише часът и на кой номер таксова кабина си спрял. Но даже и да е бил толкова тъп, че да забрави това, твоят федерален агент Рейчъл Не Знам Коя Си със сигурност не е забравила.

— Рейчъл Милс. — Тикнър кимна бавно. — Добър довод, все пак.

— Благодаря.

— И тъй, какъв извод можем да направим?

— Че все още нямаме улика какво, по дяволите, става — отвърна Ригън.

Тикнър се ухили.

— Радвам се да бъда на позната територия.

Мобилният телефон иззвъня. Тикнър го вдигна. Обаждаше се О’Мали.

— Къде се намирате? — попита О’Мали.

— На миля от моста Уошингтън.

— Дай газ.

— Защо? Какво е станало?

— Нюйоркската дирекция на полицията току-що е засякла колата на Сейдман — осведоми го О’Мали. — Паркирана е до парка „Форт Трайън“, на миля-миля и половина от моста.

— Знам — рече Тикнър. — Ще бъдем там за по-малко от пет минути.

 

 

Хеши си помисли, че всичко върви прекалено гладко.

Беше наблюдавал как доктор Сейдман напуска колата. Изчака. Никой друг не излезе от нея. Тогава заслиза надолу от старата кула на укреплението.

И тогава видя жената.

Спря се, наблюдавайки я как се насочва към асансьорите на метрото. С нея имаше двама мъже. В което нямаше нищо съмнително. Но след това, когато жената спринтира обратно сама, картината вече се промени.

От този момент нататък не я изпусна от поглед. Когато тя се шмугна в мрака, Хеши се запромъква към нея.

Той знаеше, че външността му буди страх. Знаеше също, че мозъчните му връзки не действат нормално. Не че му пукаше, което, както сам допускаше, се дължеше именно на изпортените му мозъчни връзки. Някои ще кажат, че Хеши е олицетворение на злото. Беше видял сметката на шестнайсет души през живота си, четиринайсет от които бе убивал бавно. Шестима мъже бе оставил живи, за да се каят горчиво.

Предполага се, че хора като Хеши не съзнават какво вършат. Че са недосегаеми за човешката болка. Но това не е вярно. Страданието на неговите жертви не му беше чуждо. Той знаеше що е болка. И разбираше любовта. Той обичаше Лидия. Обичаше я по начини, които повечето хора не биха могли да проумеят. Би убивал заради нея. Би умрял заради нея. Мнозина казват това за любимите си хора, но колцина са готови да го подложат на проверка?

Жената, скрита в мрака, беше с привързан за главата си бинокъл. Очила за нощно виждане. Хеши ги бе виждал по новините. Носеха ги войници, участващи в бойни действия. Фактът, че тя ги притежава, не означаваше непременно, че е ченге. Повечето бойна техника и военно оборудване можеха да се набавят от хора с достатъчно долари. Хеши я наблюдаваше. И да е ченге, и да не е, ако очилата работеха, тази жена щеше да бъде свидетел как Лидия извършва убийство.

Значи трябваше да я накара да млъкне.

Той пристъпваше бавно. Искаше да разбере дали жената разговаря с някого, дали има някаква радиовръзка с други единици. Но тя мълчеше. Хубаво. Може пък да действаше самостоятелно.

Беше на по-малко от три метра от нея, когато тялото й замръзна. Жената ахна едва чуто. И Хеши разбра, че е време да я премахне.

Запристъпва бързо с грация, несъответстваща на теглото му. Плъзна ръка около лицето й и затисна устата й. Ръката му беше достатъчно грамадна да покрие и носа й. Да прекъсне притока на въздух. Със свободната си ръка обхвана задната част на черепа й. Притисна с две ръце.

След което, обхванал здраво главата й, я повдигна от земята.