Харлан Коубън
Няма втори шанс (2)

ГЛАВА 2

— Правим всичко по силите си — произнесе Ригън с отрепетиран тон, сякаш бе стоял над леглото ми, докато съм бил в безсъзнание, и е обмислял речта си. — Както ви казах, отначало не бяхме наясно, че липсва дете. Изгубихме ценно време там, но вече наваксваме. Снимката на Тара е разпратена до всички полицейски участъци, летища, пътни бариери, автобусни и влакови станции — всичко в радиус от сто мили. Прегледахме профилите с данни от подобни отвличания, за да установим има ли модел или заподозрян.

— Дванайсет дни — повторих.

— Проследихме различните ви телефони — домашен, служебен, мобилен…

— Защо?

— В случай, че някой се обади с искане за откуп — отвърна той.

— Имаше ли обаждания?

— Все още не.

Главата ми се отпусна върху възглавницата. Дванайсет дни. Лежал съм в това легло дванайсет дни, докато моето бебе, момиченцето ми, е… Пропъдих мисълта.

Ригън се почеса по косматото петно.

— Спомняте ли си с какво беше облечена Тара онази сутрин?

Помнех. Бях си изработил нещо като утринен ритуал — ранно будене, пристъпване на пръсти до креватчето на Тара, поглеждане към нея. Едно бебе не е само радост.

Това ми е ясно. Зная, че има моменти на затъпяваща мозъка досада. Зная, че има нощи, когато писъците й действат на нервните ми окончания като стържене по метал. Не искам да възхвалявам живота с малко бебе. Но аз харесвах новия ги утринен ритуал. Поглеждането ми надолу към Тара някак си укрепваше силите ми. Нещо повече, предполагам, че това действие е израз на своего рода благоговение. Някои хора изпитват благоговение при влизане в божи храм — да, знам, банално звучи, — а аз изпадам в блаженство пред това креватче.

— Розово гащеризонче на черни пингвинчета — отвърнах. — Моника го купи от „Бейби Гап“.

Той си го записа.

— А Моника?

— Какво за нея?

Отново погледна в бележника.

— С какво беше облечена?

— Джинси — рекох, припомняйки си как дънките се плъзнаха по бедрата на Моника — и червена блуза.

Ригън надраска още нещо.

Промълвих:

— Има ли, тоест имате ли някакви улики?

— Продължаваме с разследването на всички възможни следи.

— Не това ви попитах.

Ригън ми хвърли изпълнен с тежест поглед.

Моята дъщеря. Някъде навън. Сама. Цели дванайсет дни. Замислих се за очите й, озарени от мека светлина, която само родителят може да види, и изтърсих глупостта:

— Тя е жива.

Ригън наклони глава като кутре, дочуло непознат шум.

— Не се предавайте — настоях.

— Няма. — В погледа му продължаваше да се чете любопитство.

— Просто исках да кажа, че… Вие родител ли сте, инспектор Ригън?

— Две момичета — осведоми ме той.

— Звучи глупаво, но щях да знам. — Както знаех, че светът никога няма да е същият след раждането на Тара. — Щях да знам — натъртих.

Той не отвърна. Дадох си сметка, че онова, което току-що произнесох — особено когато излиза от устата на човек, присмивал се над екстрасенси, свръхестествени явления и тем подобни чудесии, — звучи смешно. Бях наясно, че това „усещане“ е продиктувано от силна липса. Изпитваш такава нужда да вярваш, че мозъкът ти просто пренарежда онова, което вижда. Правилна или не, усещах тази мисъл като единствена спасителна сламка.

— Ще ни бъде нужна още информация от вас — обяви Ригън. — За вас, съпругата ви, приятелите, финансите ви…

— По-късно — намеси се отново доктор Хелър. Тя пристъпи напред, сякаш да ме предпази от изпитателния му взор. Гласът й придоби стоманена нотка. — Пациентът има нужда от почивка.

— Не сега — обърнах се към нея, повишавайки стоманената нотка малко над нейната. — Трябва да открием дъщеря ми.

 

 

Моника бе погребана във фамилното гробище на Портманови в имението на баща й. Естествено, бях пропуснал погребението. Не знам какво точно изпитвах в тази връзка, но пък в моменти на гола откровеност към себе си съм признавал, че чувствата ми към моята съпруга са доста объркани. Моника имаше красотата на едно привилегировано съсловие — с прекалено изящни скули, права, черна, с копринен гланц коса и изпъната стойка на тенисистка от частен клуб, едновременно дразнещи и възбуждащи. Женитбата ни беше старомодна — по принуда. Е, преувеличавам. Моника беше бременна. А на мен тика и не ми се вземаше окончателно решение. Към брачното ложе ме тласна наближаващата поява на бебето.

Узнах подробностите около погребението от Карсън Портман — чичото на Моника и единствен член на семейството й, който поддържаше връзки с нас. Моника бе силно привързана към него. Карсън седеше край болничното ми легло със сключени в скута си ръце. Видът му твърде силно ми напомняше на любим мой колежански преподавател — очила с дебели стъкла, размъкнато туидено сако и избуяла като на Айнщайн грива. Но кафявите му очи се овлажниха, когато ми разказа с тъжния си баритон как Едгар, бащата на Моника, се бе постарал да превърне погребението на жена ми в „скромен, но стилен ритуал“.

Не се и съмнявах. Особено в скромната му част.

През следващите няколко дни имах доста посетители в болницата. Майка ми — всички й викаха „Душко“ — нахълтваше всяка сутрин в стаята ми като зареден турбо двигател, обута в снежнобели маратонки „Рийбок“. Анцугът й беше син със златисти нашивки, сякаш тренираше отбора на „Сейнтлуиските овни“. Макар и старателно фризирана, косата й беше станала чуплива от прекомерното боядисване и около нея се носеше лъх от последната й цигара. Гримът на мама не успяваше да прикрие мъката й от загубата на единствената й внучка. С изумителна енергия прекарваше ден след ден край леглото ми, където успяваше да внесе непресекващ поток от истерия. Което беше хубаво. Все едно истерията й отчасти заместваше моята и по необясним начин емоционалните й изблици ме поддържаха спокоен.

Въпреки нечовешката горещина в болничната стая и моите постоянни протести, мама мяташе допълнително одеяло отгоре ми, докато спях. Веднъж се събудих, естествено, плувнал в пот, за да чуя как майка ми разправя на чернокожата сестра с показната касинка за предишния ми престой в болница „Св. Елизабет“, когато съм бил едва седемгодишен.

— Имаше салмонела — обяви Душка с поверителен шепот, една идея по-нисък от мегафон. — Нямате представа как мирише тази диария. Направо се изливаше от него. Вонята се беше просмукала в тапетите.

— И сега не е роза за мирисане — отвърна сестрата.

Двете жени се разсмяха дружно.

Когато се събудих на Ден втори от моето възстановяване, видях мама надвесена над леглото ми.

— Помниш ли това? — запита тя.

В ръцете си държеше плюшения Оскар Мърморкото, който някой ми бе подарил, докато лежах със салмонелата. Зеленото бе избеляло до бледа резеда. Тя се обърна към сестрата.

— Това е Оскара на Марк — поясни мама.

— Мамо — намесих се.

Тя отново насочи вниманието си към мен. Тоя ден беше попрекалила с туша за мигли, който се бе наслоил между бръчките й.

— Оскар ти правеше компания тогава, помниш ли? Помогна ти да оздравееш.

Извърнах очи към тавана и после ги затворих. В мислите ми нахлу спомен. Бях хванал салмонелата от сурови яйца. Баща ми ги прибавяше към млечния шейк заради протеините. Няма да забравя обзелия ме безумен ужас, когато разбрах, че ще остана в болницата цяла нощ. Татко, който наскоро бе скъсал ахилесово сухожилие при игра на тенис, беше в гипс и с постоянна болка. Но забеляза страха ми и както винаги направи жертва. През деня работеше в завода, а нощите прекарваше на стол край леглото ми в „Св. Елизабет“ в продължение на цели десет дни. Всяка нощ татко заспиваше в този стол.

Мама внезапно се извърна и аз усетих, че си бе припомнила същото. Сестрата се извини припряно и ни остави. Сложих ръка върху гърба на мама. Тя не помръдна, но усещах, че трепери. Взираше се в избелелия Оскар в ръцете си. Отнех й го внимателно.

— Благодаря ти — произнесох.

Мама избърса очи. Знаех, че този път татко няма да ме посети в болницата и макар да бях уверен, че мама му е казала за случилото се, не можех да бъда сигурен, че е разбрал. Баща ми получи първия мозъчен удар на четирийсет и една години — само година след като бе караулил нощем край болничното ми легло. Тогава вече бях осемгодишен.

Имам и по-малка сестра, Стейси, която може да се нарече или „злоупотребяваща с наркотици“ (както е официалният термин), или „шемет“ (което е по-точното). Понякога разглеждам старите снимки отпреди удара на баща ми — онези на младото ни сплотено четиричленно семейство — с рунтавото ни куче, изрядно подстриганата дворна ливада, баскетболното табло и отрупаното с въглени барбекю. Търся признаци на бъдещето в усмивката на сестра ми с двата липсващи предни зъба, сянката на истинската й същност, някакъв намек за лошо предчувствие. Но нищо подобно не съзирам. Все още държим къщата, но тя е като декор на стара съборетина. Татко е още жив, но откакто получи инсулта, всичко се разпадна като празна яйчена черупка. Особено Стейси.

Стейси нито дойде да ме посети, нито се обади, но вече нищо, което тя прави, не ме изненадва.

Най-сетне мама извърна лице към мен. Стиснах малко по-силно избелелия Оскар, при което ме връхлетя нова мисъл — пак си бяхме само четиримата. Татко до голяма стенен вече беше зеленчук. Стейси беше изпразнена черупка, погубена. Пресегнах се и улових ръката на мама, усещайки както топлината, така и загрубялата й кожа. Останахме така, докато вратата не се отвори. Същата сестра се облегна на стената.

Мама се стегна и съобщи:

— Марк си играеше и с кукли.

— С фигурки на екшън герои — побързах да я поправя. Това бяха екшън фигури, а не кукли.

Най-добрият ми приятел Лени и жена му Шерил също се отбиваха в болницата всеки ден. Лени Маркъс е известен адвокат от нашумели съдебни процеси, макар че се занимава и с някои мои дребни дела, като онова, в което оспорвах издадения ми акт за превишена скорост, както и за наследството на къщата ни. Когато завърши и започна работа в областната прокуратура, приятелите и противниците му скоро му лепнаха прякора „булдога“ заради агресивното му поведение в съдебната зала. Някъде по средата на кариерата му всички сметнаха, че прякорът е прекалено мек за Лени и взеха да му викат „Куджо“^[1]. Познавам Лени още от началното училище. Кръстник съм на сина му Кевин. А Лени е кръстник на Тара.

Почти не спя. Нощем лежа, зяпам тавана, броя пиюканията на апаратите и се вслушвам в нощните звуци на болницата в отчаян опит да избягам от мислите за невръстната ми дъщеря и безкрайния списък от всевъзможни варианти. Невинаги успявам. Разбрал съм, че умът е бездънна черна дупка, населена със змии.

Инспектор Ригън ме посети отново заради нова насока в разследването.

— Разкажете ми за сестра си — подхвана той.

— Защо? — скокнах като попарен. И още преди да ми обясни, вдигнах ръка, за да го спра. Ясно. Сестра ми беше наркоманка. Набъркат ли се наркотици, със сигурност има и криминален елемент. — Да не би да са ни обрали? — запитах.

— Според нас не. Като че ли нищо не липсваше, въпреки че къщата е преобърната наопаки.

— Преобърната?

— Някой я е изтърбушил. Да имате идея защо?

— Не.

— Та разкажете за сестра си.

— Нали Стейси има досие при вас?

— Има.

— Не знам дали мога да добавя нещо.

— Май сте се отчуждили, ако правилно съм доловил?

Отчуждили? Отнася ли се това за Стейси и мен?

— Обичам я — произнесох бавно.

— Та кога я видяхте за последен път?

— Преди шест месеца.

— Когато се е родила Тара?

— Да.

— Къде?

— Къде я видях ли?

— Да.

— Стейси дойде в болницата — уточних.

— За да види племенницата си?

— Да.

— Какво се случи при посещението й?

— Беше друсана. Поиска да подържи бебето.

— А вие й отказахте?

— Точно така.

— Тя ядоса ли се?

— Почти не реагира. Когато е друсана, сестра ми става по-скоро апатична.

— Но вие я прогонихте?

— Казах й, че не може да бъде част от живота на Тара, докато не се изчисти.

— Ясно — произнесе се той. — Надявали сте се с това да я накарате отново да започне лечение?

За малко да се изсмея.

— Всъщност не.

— Не съм сигурен, че разбирам.

Чудех се как да му го кажа. Сетих се за усмивката й на семейната снимка, онази с липсващите предни зъби.

— Заплашвали сме Стейси и с по-страшни неща — поясних. — Истината е, че сестра ми няма да се откаже. Наркотиците са част от нея.

— Значи не храните надежда за излекуването й?

Никога не бих произнесъл това на глас.

— Не можех да й поверя дъщеря си — отвърнах. — Нека оставим нещата така.

Ригън се приближи до прозореца и погледна навън.

— Кога се преместихте в сегашното си жилище?

— Купихме къщата преди четири месеца.

— Не е много далеч от мястото, където сте израснали, нали така?

— Така.

— Вие двамата отдавна ли се познавахте?

Бях объркан от насоката на въпросите.

— Не.

— Въпреки че сте израснали в един и същи град?

— Движехме се в различни среди.

— Разбирам — рече той. — Само за да уточня. Значи сте купили къщата преди четири месеца и не сте виждали сестра си от шест месеца, така ли?

— Така.

— Тоест сестра ви никога не е посещавала настоящия ви дом?

— Правилно.

Ригън се извърна към мен.

— В дома ви открихме пръстови — отпечатъци, оставени от Стейси.

Не казах нищо.

— Не ми се струвате изненадан, Марк.

— Стейси е наркоманка. Не мисля, че е способна да застреля мен и да отвлече дъщеря ми, но явно съм подценявал факта докъде може да падне. Претърсихте ли жилището й?

— Никой не я е виждал, откакто ви простреляха — отбеляза той.

Затворих очи.

— Не смятаме, че сестра ви би могла да организира подобно нещо сама — продължи той. — Възможно е да е имала съучастник — гадже, пласьор, някой, който е знаел, че съпругата ви е от богато семейство. Да имате някого предвид?

— Не — казах. — Значи какво излиза? Според вас цялата история е планирана като отвличане?

Ригън отново зачеса козята брада. Сетне сви рамене.

— Но те се опитаха да убият и двама ни — не отстъпвах аз. — Как се събира откуп от мъртви родители?

— Може да са били толкова друсани, че да са сбъркали — предположи той. — А може и да са планирали да измъкнат пари от дядото на Тара.

— Тогава защо все още не са го направили?

Ригън нямаше отговор. Но аз имах. Нажежената обстановка, особено след стрелбата, би била твърде голям залък за друсани глави. Шеметите обикновено не се справят добре с конфликтни ситуации. Това е една от причините най-напред или да се насмъркат, или да се набоцкат — за да се отърват, да се изпарят, да изчезнат, да потънат в белота. Медиите ще накацат случая от всички страни. Полицията ще подхване разследване. Под такъв натиск наркоманите обикновено се огъват. Ще си плюят на петите, зарязвайки всичко.

И ще се отърват от всички доказателства.

 

 

Но искането за откуп дойде два дни по-късно.

Щом веднъж се върнах в съзнание, възстановяването ми от огнестрелните рани протичаше без изненади и сътресения. Причината може да е, че си бях поставил за цел да оздравея, или пък, че лежането ми в това полукататонично състояние в продължение на цели дванайсет дни бе дало време на раните ми да зараснат. Имаше и трето възможно обяснение — че болката, която изпитвах, далеч надхвърляше по сила физическата. Щом се сетех за Тара, дъхът ми спираше от страх пред неизвестността. Мислех и за Моника — просната мъртва — и сякаш стоманени нокти раздираха вътрешностите ми.

Исках да се махна оттук.

Тялото все още ме болеше, но настоявах пред Рут Хелър да ме изпише. Накрая се съгласи с неохота, след като си даде сметка, че бях живото доказателство на поговорката, че лекарите са най-лошите пациенти. Договорихме се всеки ден да ме посещава физиотерапевт. За всеки случай медицинска сестра също щеше да се отбива при мен периодично.

Преди обяда, в който напуснах болница „Св. Елизабет“, майка ми беше в къщата, станала сцена на престъплението, за да я „подготви“ за мен, каквото и да означава това. Може и да е странно, но се боях да се върна там. Една къща е просто хоросан и тухли. Не мисля, че видът й сам но себе си би ме разстроил, но е възможно и да не си давах сметка.

Лени ми помогна да си събера багажа и да се облека. Той е висок и жилав, а лицето му тъмнее от сянката на набола брада като на Хоумър Симпсън от сериала, който тече в пет следобед, която никне още на шестата минута след избръсването. Като дете Лени носеше очила с дебели изпъкнали стъкла и панталони от дебело рипсено кадифе дори през лятото. Къдравата му коса имаше навика да избуява и в даден момент заприличваше на занемарен пудел. Вече я поддържа изрядно подстригана. Преди две години си направи лазерна операция на очите и сега очилата също липсват. Костюмите му клонят към шикозната крайност.

— Сигурен ли си, че не искаш да отседнеш при нас? — попита Лени.

— Имаш четири деца — напомних му.

— Ей, да бе, вярно. — Направи пауза. — Тогава мога ли аз да отседна при теб?

Опитах се да се усмихна.

— Сериозно — настоя Лени. — Не бива да оставаш сам в онази къща.

— Ще се оправя.

— Шерил ти е сготвила разни манджи. Сложила ги е във фризера.

— Много мило от нейна страна.

— Макар че готви с две леви ръце — отбеляза той.

— Не съм казал, че ще ги ям.

Лени извърна поглед, за да вдигне вече приготвения сак. Аз го наблюдавах. Познавахме се от много години, още от паралелката на госпожа Робъртс в първи клас, затова не се изненада, когато попитах:

— Ще ми кажеш ли какво става?

Очаквал бе да зачекна темата, тъй че веднага подходи към нея.

— Виж какво, аз съм твой адвокат, нали така?

— Така.

— Значи ще ми позволиш да ти дам един юридически съвет.

— Слушам.

— Трябваше да ти го кажа по-рано. Но си знаех, че няма да ме чуеш. А сега, сега нещата вече са по-различни според мен.

— Лени?

— Да?

— Какви ми ги приказваш?

Независимо от физическия му ръст, за мен Лени си остава хлапак. А това ми пречи да приемам съветите му твърде сериозно. Не ме разбирайте криво. Знам, че е умен. Празнувах с него, когато го приеха да следва право в Принстън и после в Колумбийския университет. Преди това си взехме заедно изпитите „САТ“^[2] и бяхме в една и съща „Ей Пи“^[3] група по химия през първата ни година в колежа. По в моите очи Лени беше приятелят от щурите петъчни и съботни нощи, с когото обикаляхме нагоре-надолу като гламави. Яхвахме таратайката комби на баща му, която отвътре беше с дървена ламперия — не точно „траулер за мацета“ — и се пробвахме да се впишем в купоните. Не че не са ни допускали на тях, само че не и с „добре дошли“. Бяхме част от безименната колежанска маса, която наричам „великите невидими“. Стояхме в ъглите с бири в ръцете, тръскахме глави в такт с музиката, правехме отчаяни опити да се откроим. Но това не се случваше. Повечето нощи завършвахме в „Херитидж Дайнър“ със сирене на скара, а в по-добрите случаи — на футболното игрище зад училище „Бенджамин Франклин“, където лежахме по гръб и зяпахме звездите. Винаги е по-лесно да разговаряш дори и с най-добрия си приятел, когато гледаш към звездите.

— Добре де — рече Лени, жестикулирайки както обикновено. — Работата е следната: не желая повече да разговаряш с ченгетата, без аз да присъствам.

Смръщих се.

— В буквалния смисъл ли?

— Може и нищо да няма, но съм запознат с подобни случаи. Не точно като този, но знаеш какво имам предвид. Първият заподозрян винаги е от семейството.

— Имаш предвид сестра ми.

— Не, имам предвид тесния семеен кръг. Или още по-тесния, ако това е възможно.

— Да не намекваш, че полицията подозира мен?

— Не знам, наистина. — Млъкна, но не задълго. — Добре, да, вероятно.

— Но нали аз бях застрелян, не помниш ли? Моето дете беше отвлечено.

— Правилно, но това пак е нож с две остриета.

— Как така?

— Докато времето тече, ще започнат да те подозират все повече и повече.

— Защо? — запитах.

— Не знам. Но точно така става. Виж, с отвличанията се занимава ФБР. Знаеш това, нали? Ако едно дете липсва повече от двайсет и четири часа, те приемат, че случаят е федерален и е техен.

— Е, и?

— Значи първо на първо, след повече от десетина изминали дни, тук трябва да се е струпала една камара федерални. Те подслушват телефоните ти и чакат обаждане за откуп или нещо подобно. Но тези дни те комай са вдигнали гълъбите. Това е нормално, разбира се. Не могат да чакат до безкрайност, тъй че ограничават бройката до един-двама агенти. А и посоката на мисленето им се изменя. Тара вече е не толкова обект на отвличане с цел откуп, колкото на чисто похищение. Но аз предполагам, че телефоните все още се подслушват. Още не съм питал, но ще го направя. Ще твърдят, че оставят агентите тук в случай, че бъде направено искане за откуп. Но освен това се надяват и да изкопчат от теб нещо уличаващо.

— Е, и?

— Тъй че бъди внимателен — предупреди Лени. — Помни, че телефоните ти — домашен, служебен, мобилен — вероятно се подслушват.

— Пак те питам какво от това? Не съм направил нищо.

— „Не съм направил…“ — Лени размаха ръце, все едно се канеше да полети. — Виж, просто бъди внимателен и толкоз. Сигурно ще ти е трудно да го повярваш, и гледай да не се задавиш като ти го кажа, но е известно как полицията извърта и изопачава доказателствата.

— Ще ме побъркаш. Да не искаш да кажеш, че съм заподозрян само защото съм баща и съпруг?

— Да — каза Лени. — И не.

— Е, благодаря, това изяснява нещата.

Телефонът до леглото ми иззвъня. Бях в противоположния край на стаята.

— Някакви възражения? — попитах.

Лени вдигна слушалката.

— Стаята на доктор Сейдман. — Лицето му потъмня, докато слушаше. Сетне процеди: — Изчакайте. — Подаде ми слушалката сякаш беше заразна. Отправих му объркан поглед и произнесох: „Ало?“

— Здравей, Марк. Обажда се Едгар Портман.

Бащата на Моника. Това обясняваше реакцията на Лени. Както обикновено, гласът на Едгар звучеше от официално по-официално. Някои хора просто си мерят приказките. А малцина избраници, сред които и моят тъст, поставят всяка дума на кантар, преди да й позволят да напусне устата им.

Хвана ме неподготвен.

— Здравей, Едгар — изломотих глуповато. — Как си?

— Добре, благодаря. Чувствам се нехаен, разбира се, задето не ти се обадих по-рано. Разбрах от Карсън, че си бил зает с оздравяване от раните. Реших, че е най-добре да те оставя на спокойствие.

— Много си внимателен — отвърнах без следа от сарказъм.

— Както разбирам, днес те изписват.

— Точно така.

Едгар се прокашля, което ми се стори необичайно.

— Питах се, би ли се отбил вкъщи?

Вкъщи значи у тях.

— Днес ли?

— Колкото е възможно по-скоро, да. Ела сам, ако обичаш.

Настъпи пауза. Лени ми хвърли озадачен поглед.

— Случило ли се е нещо, Едгар? — попитах.

— Изпратил съм кола да те чака долу, Марк. Когато пристигнеш, ще разговаряме по-нашироко.

Без нито дума повече, прекъсна разговора.

 

 

Наистина ме чакаше кола — черен линкълн „Таун кар“.

Лени ме изведе навън с инвалидна количка. Кварталът ми беше до болка познат. Израснал съм само на миля-две от „Св. Елизабет“. Когато бях петгодишен, баща ми ме доведе за нула време тук в спешното отделение (дванайсет шева), а когато станах на седем, е, вече знаете предостатъчно за престоя ми със салмонелата. Завършил съм медицина в университета и изкарах специализиран курс в така наречената по онова време болница „Кълъмбия Презбайтириън“ в Ню Йорк, но се завърнах в „Св. Елизабет“ с научна стипендия по пластична офталмология.

Да, аз съм пластичен хирург, но не както вие си го представяте. От време на време оправям носове, но никога няма да ме видите да работя със силиконови протези или нещо подобно. Не че ги осъждам. Просто не се занимавам с това.

Работя педиатрична пластична хирургия съвместно с някогашната ми състудентка Зия Леру, кълбовидната мълния от Бронкс. Работим в екип, известен като „Лекари за общ свят“. Всъщност основахме го двамата със Зия. Грижим се за деца предимно в чужбина, които страдат от деформации било по рождение, било от бедност, или от военни конфликти. Пътуваме много. Работил съм по обезобразени лица в Сиера Леоне, по вродени цепки на небцето в Горна Монголия, по увреждания на Крузон^[4] в Камбоджа, върху жертви на изгаряния в Банкс. Като повечето лекари в моята област, съм преминал през широк спектър от специалности. Изучавал съм детайлно „уши, нос, гърло“ с едногодишна практика по реконструктивна, пластична, лицево-челюстна и, както вече споменах, очна пластична хирургия. Подготовката на Чия е сходна, макар че тя е по-силна в лицево-челюстната хирургия.

Ако си мислите, че вършим благотворителна дейност, се лъжете. Аз имах избор — или да оправям цици и да опъвам кожата на вече доказани красавици, или да помагам на ранели или тънещи в мизерия деца. Предпочетох второто, уви, не толкова, за да помагам на ощетените от съдбата, колкото защото там бяха тежките случаи. Повечето специалисти но реконструктивна хирургия дълбоко в душата си обичат пъзелите. Странни птици сме ние. Направо се възбуждаме от недотам атрактивната гледка на вродена аномалия или огромен туморен израстък. Нали знаете медицинските учебници, пълни с ужасяващи илюстрации на лицеви деформации, които не смеете дори да погледнете? Е, Зия и аз пък си падаме по тях. Кефим се да ги оправяме — от нещо разпарчетосано да направим нещо цяло, че и отгоре.

Свежият въздух пълнеше дробовете ми. Слънцето блестеше като при Сътворението, надсмивайки се над моята потиснатост. Обърнах лице към него и му позволих да ме утеши. Моника обичаше да прави това. Твърдеше, че така се „отстресирала“. Бръчиците по лицето й се отпускаха, сякаш лъчите бяха нежни масажисти. Държах очите си затворени. Лени изчакваше мълчаливо да му се насладя.

Винаги съм считал себе си за свръхчувствителна личност. Лесно се просълзявам от тъпи филми. Лесно се оставям да манипулират чувствата ми. Но пред баща си не съм плакал никога. А сега, след този ужасен удар, почувствах — знам ли, — че някак съм надмогнал сълзите. Класически защитен механизъм, предполагам. Налагаше се да продължа напред. Не е много по-различно от професията ми — при появата на малка цепнатина я закърпвам, преди да зейне голям отвор.

Лени продължи да вдига пара по повод телефонния разговор.

— Поне имаш ли представа за какво те търси тоя надут дърт пуяк?

— Никаква.

За момент млъкна. Знам за какво си мислеше. Лени обвинява Едгар за смъртта на баща си. Неговият старец беше средна ръка мениджър в „Пронес Фудс“ — една от многото фирми, собственост на Едгар. Бе робувал за фирмата двайсет и шест години и тъкмо навърши петдесет и две, когато Едгар предприе крупно сливане и бащата на Лени загуби работата си. Помня, че виждах господин Маркъс, седнал с приведени рамене край кухненската маса, да поставя старателно автобиографията си в разни пликове. Не успя да си намери работа и след две години почина от инфаркт. Нищо не можа да убеди Лени, че между двете случки няма връзка.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита той.

— Да, ще се оправя.

— У теб ли е мобилният ти?

Показах му го.

— Обади ми се, ако се наложи.

Благодарих му и го освободих да си върви. Шофьорът отвори вратата. Качих се в колата с изкривено от болка лице. Нямаше да пътуваме далеч — само до Каселтън, Ню Джърси. Моят роден град. Подминахме сградите на асиметрично разположени нива от шейсетте години, окрупнените стопанства от седемдесетте години, алуминиевите облицовки от осемдесетте години и постройките „Мак Маншънс“ от деветдесетте. Накрая дърветата започнаха да се сгъстяват, къщите да отстоят далеч от пътя, потънали в тучна зеленина, скрити от високите мърляви фасади, които все още се мяркаха тук-таме. Наближавахме света на отколешно богатство, онези привилегировани земи, които винаги ухаят на есен и горски дим.

Фамилията Портман се бе заселила из тези гъсталаци непосредствено след Гражданската война. Както в преобладаващата извънградска част на Джърси, имотът се е състоял от ферми. Прапрадядото Портман продавал малко по малко акрите си и така натрупал състояние. Все още притежаваха шестнайсетина акра, което правеше имота им един от най-обширните в района. Докато изкачвахме стръмната алея, погледът ми свърна наляво към фамилния гробищен парцел.

Забелязах неголяма могила от прясна пръст.

— Спрете колата — наредих.

— Съжалявам, доктор Сейдман — обади се шофьорът, — но ми е наредено да ви докарам до главния вход.

Наканих се да запротестирам, но ми хрумна по-добра идея. Изчаках колата да спре пред парадния вход. Излязох от нея и се запътих обратно по алеята. Чух шофьорът да вика след мен: „Доктор Сейдман!“, но продължих по пътя си. Извика ме повторно. Не му обърнах внимание. Въпреки липсата на валежи, тревата зеленееше като в тропическа гора. Потънала в цвят, розовата градина напомняше цветна експлозия.

Опитах се да ускоря крачка, но усещах кожата си опъната до скъсване. Пак забавих темпо. Това беше едва третото ми посещение в имението на Портманови — бях го виждал десетки пъти през юношеството ми от външната му страна — и никога не бях стъпвал във фамилното гробище. Всъщност като повечето нормални хора се стараех да го отбягвам. Идеята да погребеш свой роднина в задния двор като домашен любимец… явно е нещо нормално за богатите, което ние простосмъртните не успяваме да схванем. Нито пък искаме.

Ето го. Прясно изкопаният гроб. Все още липсваше надгробна плоча. Върху поставения знак, с калиграфски букви като на покана за сватба, бе изписано скромното:

Стоях там, примигвайки. Моника. Моята красавица с безумен поглед. Връзката ни беше бурна — класически случай на твърде много страст в началото и недостатъчно към края й. Не знам защо се случва така. Отначало Моника беше различна, не ще и дума. Искрите, трепетът имаха своята притегателна сила. По-късно промените в настроението й просто взеха да ме изморяват. Нямах нерви да се ровя по-навътре.

Внезапно ме връхлетя болезнен спомен, както бях свел поглед към могилата от пръст. Две нощи преди нападението, когато влязох в спалнята, Моника пак беше плакала. Не че й беше за пръв път. Далеч не. Изпълнявайки отредената ми роля в спектакъла на съвместния ни живот, съм я питал неведнъж какво има, но вече без да влагам чувство. По-рано я питах с повече загриженост, А Моника никога не ми отвръщаше. Правил съм опити да я прегърна, но тя се вцепеняваше. Получи се така, че след време липсата на ответност взе да ми дотяга, все едно плачеше пред каменна статуя, от което в крайна сметка и моето сърце се вкамени. Това е да живееш с депресивна личност. От един момент нататък започва да ти писва.

Поне аз така си казвах.

Само че този път беше различно. Моника ми отвърна. Отговорът й бе кратък — всъщност само едно изречение: „Ти не ме обичаш“. И толкова. В гласа й не личеше съжаление. Просто: „Ти не ме обичаш“. И докато скалъпвах задължителните протести, се запитах дали пък не бе права.

Затворих очи и оставих всичко да бъде отмито. Нещата помежду ни не вървяха, но през последните шест месеца за нас все пак имаше избавление, един спокоен, сгряващ център в образа на дъщеря ни. Погледнах към небето, отново примигнах и пак сведох очи към пръстта, покриваща отлетялата ми завинаги съпруга. „Моника“, произнесох гласно. След това дадох последен обет пред жена си.

Заклех се на гроба й, че ще открия Тара.

 

 

Някакъв прислужник, иконом или служител (не знам как се водят в днешно време) ме отведе по коридора до библиотеката. Декорът й беше омекотен, макар и определено тежкарски — богато украсени тъмни подове и семпли ориенталски килими, антични мебели в американски стил, по-скоро солидни, отколкото изящни. Въпреки голямото си състояние и огромно имение, Едгар не бе от хората, които парадират с богатството си. Терминът „новобогаташ“ за него беше скверен и недопустим.

Едгар, облечен в син кашмирен блейзър, се надигна иззад масивното дъбово писалище, върху което бе поставена мастилница с паче перо, принадлежала, доколкото помня, на прадядо му, както и два бронзови бюста — на Вашингтон и Джеферсън. Останах изненадан, че чичо Карсън също присъстваше в стаята. Когато ме посети в болницата, бях прекалено крехък за прегръдка. Сега се опита да поправи пропуска и ме притисна до себе си. Оставих се мълчаливо в обятията му. Той също лъхаше на есен и горски дим.

В стаята липсваха фотографии — никакви снимки от семейни ваканции, никакви училищни портрети, нито увековечени пози на господина и госпожата му, заели почетните места на благотворително мероприятие. Даже май не помня изобщо да съм виждал снимки в тази къща.

Карсън попита:

— Как се чувстваш, Марк?

Отвърнах му, че както би могло да се очаква, и се обърнах към тъста си. Едгар не заобиколи бюрото. Не се прегърнахме. Всъщност дори не се ръкувахме. Посочи ми с жест стола пред писалището.

Не познавам добре Едгар. Срещали сме се всичко на всичко три пъти. Не знам колко пари има, но се разбира от самия му дом, даже и на улицата да е, в автобусно депо да е, по дяволите, даже и гол да е, че Портманови произлизат от пари. И Моника имаше същото излъчване, втъкано от поколения, нещо, което не се научава, защото е едва ли не вродено. Изборът на Моника да живее в нашето сравнително скромно жилище вероятно бе някаква форма на бунт, тъй като мразеше баща си.

Аз също не му бях поклонник, навярно защото вече познавах екземпляри като него. Едгар се имаше за човек, издигнал се без чужда помощ, но всъщност бе спечелил парите си по старомодния начин — беше ги наследил. Не познавам много свръхбогати хора, но съм забелязал, че колкото повече неща ти се поднасят на сребърен поднос, толкова повече хленчиш за социални придобивки и държавни подаяния. Много странно. Едгар принадлежи към онази класа от избраници, която се самозаблуждава и дори си вярва, че е постигнала положението си чрез упорит труд. Разбира се, всички си търсим оправдания в живота и ако човек никога не се е грижил за насъщния, ако е живял в разкош, без да е направил нещо, за да го заслужи, това, предполагам, подсилва неувереността му. От което не следва да се прави на велик.

Седнах. Едгар стори същото. Карсън остана прав. Взрях се очаквателно в Едгар. Беше загладен като всеки добре хранен човек. Никакви остри черти на лицето. Естествената руменина на страните му, всичко друго, но не и мършави, беше изчезнала. Сключи пръсти и ги положи върху шкембенцето си. Бях донякъде изненадан да забележа, че изглеждаше съсипан, измъчен и някак безжизнен.

Казвам изненадан, защото винаги ме е впечатлявал с вродената си невъзмутимост на човек, чиито собствена болка или удоволствие мачкат тези на останалите, убеден, че населяващите пространството наоколо му не са нищо повече от необичайна украса на витрина. Вече бе загубил двете си деца. Синът му Еди Четвърти бе загинал преди десетина години, докато шофирал пиян. Според разказа на Моника, Еди криволичел върху двойната жълта линия на пътя и нарочно се натресъл в насрещното движение. По някаква причина тя обвиняваше за това баща си. Както и за много други неща.

Познавах се и с майката на Моника. Виждал я бях само веднъж. Тя често си „почива“. Взема си „продължителни ваканции“, или иначе казано, прекарва времето си ту вътре, ту извън различни рехабилитационни заведения. Единствения път, когато съм я срещал, се беше „подкрепила“ добре за някакво социално събитие, издокарана, напудрена, безупречна и неестествено бледа, с отсъстващ поглед, леко олюляваща се и заваляща думите.

Моника беше отчуждена от семейството си, като изключим чичо Карсън. Както навярно си представяте, надали имах нещо против.

— Каза, че искаш да ме видиш — продумах.

— Да, Марк, да, казах.

Зачаках.

Едгар положи ръце върху бюрото.

— Ти обичаше ли дъщеря ми?

Хвана ме неподготвен, но все пак успях да изрека без колебание:

— Много.

Сякаш долавяше лъжата. Направих усилие да не отклоня погледа си.

— И въпреки това тя не беше щастлива, не мислиш ли?

— Едва ли мога да бъда обвинен в това.

Той кимна бавно.

— Какво пък, може би имаш право.

Но начинът, по който се измъквах при самозащита, не беше убедителен дори за мен. Думите на Едгар прозвучаха като ненадейна плесница. Вината ми се завръщаше с грохот.

— Знаеше ли, че тя посещава психиатър? — запита Едгар.

Първо се обърнах към Карсън и после пак към Едгар.

— Не.

— Тя не искаше никой да узнае.

— А ти как разбра?

Едгар не отвърна. Взираше се в ръцете си. Сетне промълви:

— Искам да ти покажа нещо.

Отново хвърлих крадешком поглед към Карсън. Беше стиснал челюсти. Даже ми се стори, че забелязах потрепване. Пак се извърнах към Едгар.

— Добре.

Едгар издърпа чекмеджето на писалището, бръкна в него и измъкна найлонов плик. Вдигна го пред очите ми, стискайки го за ъгълчето между палеца и показалеца си. Мина известно време, но щом осъзнах какво виждам, очите ми се разшириха.

Едгар долови реакцията ми.

— Значи познаваш това?

Бях загубил ума и дума. Извърнах очи към Карсън. Неговите бяха зачервени. Пак погледнах Едгар и кимнах изтръпнал. В найлоновия плик беше поставено малко парче от дреха, може би седем и половина на седем и половина сантиметра. Десенът беше същият, който видях преди две седмици, малко преди да бъда прострелян.

Розово на черни пингвинчета.

Едва успях да изхриптя:

— Откъде имаш това?

Едгар ми подаде голям кафеникав плик — от онези с мека подплата от вътрешната страна. Той също бе затворен в найлонов плик. Повъртях го в ръцете си. Името и адресът на Едгар бяха напечатани върху бял етикет. Нямаше обратен адрес. Пощенското клеймо беше от Ню Йорк.

— Пристигна днес по пощата — поясни Едгар. Той посочи към парчето плат. — Това на Тара ли е?

Май съм потвърдил.

— Това не е всичко — произнесе Едгар. Отново се пресегна към чекмеджето.

— Позволих си да поставя всичко в найлонови пликове. В случай, че органите решат да го изследват.

Отново ми подаде нещо, което приличаше на затваряща се с цип торбичка. Този път по-малка. Вътре имаше косми. Малки кичурчета коса. С нарастващ ужас осъзнах какво виждам. Сърцето ми спря.

Бебешка коса.

Някъде отдалеч дочух гласа на Едгар:

— Нейните ли са?

Затворих очи и се опитах да си я представя. Тара в детското креватче. За мой ужас, образът на дъщеря ми вече избледняваше в съзнанието ми. Как е възможно такова нещо? Вече не бях в състояние да кажа дали това, което виждах в мислите си, беше спомен, или нещо, което си измислям, за да замести образа, който вече забравях. По дяволите! В очите ми напираха сълзи. Помъчих се да си върна усещането за меката главица на дъщеря ми, за начина, по който пръстите ми напипваха теменцето й.

— Марк?

— Може и да са нейните — произнесох, отваряйки очи. — Няма как да знам със сигурност.

— Ето още нещо — рече Едгар. Подаде ми поредния найлонов плик.

С разтреперана ръка поставих торбичката с косата й върху писалището. Поех новия плик. В него имаше бял лист — писмо, напечатано на лазерен принтер.

Ако потърсите полицията, изчезваме. Никога няма да узнаете какво се е случило с нея. Ще ви следим. И ще знаем. Имаме вътрешен човек. Разговорите ви се следят. Не обсъждайте това по телефона. Знаем, че вие, Дядото, сте богат. Искаме два милиона долара. Искаме вие, Таткото, да доставите откупа. Вие, Дядото, трябва да сте готов с парите. Прилагаме и клетъчен телефон. Не може да бъде проследен. Но ако наберете номер или го използвате по някакъв начин, ще знаем. Ще изчезнем и никога повече няма да видите детето. Пригответе парите. Дайте ги на Таткото. Таткото да държи парите и мобифона до себе си. Да се прибере вкъщи и да чака. Ще се обадим и ще ви кажем какво да правите. Отклоните ли се от инструкциите ни, няма да видите повече дъщеря си. Няма да има втори шанс.

Синтаксисът беше, меко казано, особен. Прочетох писмото три пъти, след което се спогледахме с Едгар и Карсън. Заля ме странно спокойствие. Да, това беше ужасяващо, но получаването на писмото… беше и облекчение. Най-сетне нещо се случваше. Вече можехме да действаме. Да си върнем Тара. Имаше надежда.

Едгар се изправи и се запъти към ъгъла на стаята. Отвори вратата на един шкаф и извади спортен сак „Найк“. Произнесе без предисловия:

— Всичките пари са тук.

Стовари сака в скута ми. Взрях се опулен в него.

— Два милиона долара?

— Номерата на банкнотите не са последователни, но имаме опис на всички серийни номера, за всеки случай.

Гледах ту към Карсън, ту към Едгар.

— Не мислите ли, че трябва да се свържем с ФБР?

— Не, наистина не. — Едгар се настани върху писалището и скръсти ръце пред гърдите си. От него лъхаше на скъп афтършейв, но под обвивката надушвах и нещо по-примитивно, почти граниво. Отблизо можех да забележа тъмните кръгове, признак на изтощение. — Ти вземаш решението, Марк. Ти си бащата. Ще приемем, каквото и да направиш. Но както сам знаеш, имал съм си работа с федералните власти. Може мнението ми да е повлияно от знанието ми за тяхната некомпетентност, а може и да съм предубеден, тъй като съм ставал свидетел доколко действията им се ръководят от личен интерес. Ако ставаше въпрос за моята дъщеря, по-скоро бих се доверил на своята преценка, отколкото на тяхната.

Не бях сигурен какво да кажа или да сторя. Едгар се погрижи за това. Той плесна веднъж с ръце и посочи вратата.

— В писмото се казва да се прибереш вкъщи и да чакаш. Смятам, че е най-добре да се подчиним.