Харлан Коубън
Няма втори шанс (30)

ГЛАВА 30

Зия откри дрехите ми в шкафа. По дънките ми тъмнееха кървави петна, затова решихме да се преоблека в хирургически екип. Тя изтича в коридора и ми намери един кат. Намъкнах ги и завързах връзките на кръста с изкривено от болка (поради счупените ребра) лице. Щяхме да се придвижваме лека-полека. Зия провери дали пътят е чист. Тя имаше резервен план в случай, че федералните бяха все още наоколо. Доктор Дейвид Бек, неин добър приятел, бе привлечен преди няколко години да работи по голям федерален случай. Оттам познаваше Тикнър. В момента Бек бе на дежурство. Ако се стигнеше дотам, той щеше да чака в края на коридора и да се опита да отклони вниманието им, като се впусне в спомени.

В последна сметка не опряхме до Бек. Просто излязохме от болницата. Никой не ни спря. Пресякохме през „Даркнес Павилиън“ и влязохме в двора, северно от „Форт Уошингтън Авеню“. Колата на Зия беше на паркинга на 165-а улица и „Форт Уошингтън“. Движех се внимателно. Изпитвах силна болка, но общо взето се държах. Маратон и вдигане на тежести се изключваха, но болката бе контролируема и имах пълна свобода на движенията. Зия бе взела един флакон таблетки виокс — от големите петдесетмилиграмови. Щяха да ми свършат добра работа, защото от тях не ти се доспива.

— Ако някой вземе да разпитва — рече тя, — ще им кажа, че съм ползвала градския транспорт и че колата ми е вкъщи. Поне за известно време ще си в безопасност.

— Благодаря — казах. — Впрочем мога ли да заема и мобилния ти телефон?

— Разбира се, защо?

— Знам ли, може да се опитат да ме проследят по моя.

— Наистина ли могат?

— Представа си нямам.

Тя сви рамене и извади мобифона си. Беше миниатюрен, колкото пудриера.

— Вярваш ли, че Тара е жива?

— Не зная.

Изкачихме бързо циментовите стъпала на паркинговия гараж. Както винаги, стълбището вонеше на урина.

— Това е лудост — обади се тя. — Знаеш го, нали?

— Да.

— Аз си нося пейджъра. Ако ти потрябвам да те взема отнякъде или за друго, търси ме на него.

— Добре.

Спряхме се до колата. Зия ми подаде ключовете.

— Какво? — попитах.

— Имаш твърде голямо самолюбие, Марк.

— Искаш да ми повдигнеш духа ли?

— Просто не му позволявай да ти навреди по някакъв начин — отвърна Зия. — Нуждая се от теб.

Прегърнах я и се вмъкнах на шофьорското място. Потеглих на север по „Хенри Хъдсън“ и набрах номера на Рейчъл. Небето беше ясно и тихо. От светлините на моста тъмната вода приличаше на осеян със звезди небосвод. Чух две позвънявания и Рейчъл вдигна. Не произнесе нищо и аз се сетих защо. Не разпознаваше идентификацията на повикващия номер.

— Аз съм — продумах. — Използвам телефона на Зия.

Рейчъл попита:

— Къде си?

— Всеки момент ще стъпя на „Хъдсън“.

— Продължавай да караш на север до Тапан Зий. Пресечи го и се насочи на запад.

— Къде си ти сега?

— До големия мол „Палисейд“.

— В Наяк?

— Да. Дръж телефонна връзка. Ще намерим място за скачване.

— На път съм.

 

 

Тикнър осведомяваше по мобилния О’Мали до какви изводи са стигнали. Ригън се върна припряно в лекарската зала.

— Сейдман не е в стаята си.

По лицето на Тикнър се изписа раздразнение.

— Как тъй не е в стаята си?

— Има ли друг начин, по който да се разбират думите ми, Лойд?

— Да не е слязъл до рентгена или нещо подобно?

— Според сестрата — не.

— Мамка му! Болницата има охранителни камери, нали?

— Не във всяка стая.

— Но сигурно покриват изходите.

— Тук има поне дузина изходи. Докато вземем записите и ги изгледаме…

— Да, да, да. — Тикнър се замисли. Върна телефона към ухото си. — О’Мали?

— Тук съм.

— Чу ли?

— Да.

— Колко време ще ти отнеме да вземеш разпечатки от телефона в стаята на Сейдман и от мобилния му? — попита Тикнър.

— От последните обаждания?

— Да, от последните петнайсет минути.

— Дай ми пет минути.

Тикнър натисна копчето за край на разговора.

— Къде е адвокатът на Сейдман?

— Не знам. Май каза, че си тръгва.

— Не е зле да му позвъним.

— Не ме впечатли като особено сговорчив — възрази Ригън.

— Това беше преди, когато мислехме, че клиентът му е убиец на съпруга и бебе. А сега поддържаме тезата, че животът на невинен човек е в опасност.

Тикнър подаде на Ригън визитката, която Лени му бе връчил.

— Ще се пробвам — каза Ригън и взе да набира номера.

 

 

Настигнах Рейчъл в пограничния град Рамзи на север, разделящ Ню Джърси и южен Ню Йорк. Използвайки мобилните телефони, успяхме да направим скачването в паркинга на „Хубав Мотел“ по шосе 17 в Рамзи, Ню Джърси. Мотелът беше плачевен, отпред имаше знак, гордо обявяващ „ЦВЕТНА ТЕЛЕВИЗИЯ!“ (сякаш повечето мотели все още използваха черно-бяла), като всяка буква и удивителната бяха в различен цвят, в случай че някой не знае значението на „цветен“. Винаги съм харесвал името „Хубав Мотел“ — не сме велики, не сме страхотни, просто сме хубави. Честност в рекламата.

Спрях на паркинга. Бях уплашен. Имах хиляди въпроси към Рейчъл, но в последна сметка всичко се свеждаше до разни варианти на едно и също нещо. Със сигурност исках да разбера за смъртта на съпруга й, но повече от това желаех да чуя от нея за проклетите снимки на частния детектив.

Паркингът беше тъмен, осветен почти изцяло от пътните светлини. Откраднатият ван на „Общински паркове“ бе до пепси-автомата в дъното вдясно. Спрях до него. Не видях Рейчъл да напуска вана, но изведнъж я съзрях да се вмъква на мястото за пътници до мен.

— Тръгвай — каза.

Обърнах се към нея, но лицето й ме накара да се сепна.

— Господи, какво ти е?

— Нищо ми няма.

Дясното й око беше отекло като на боксьор след тежък мач. По шията й се виждаха жълто-морави следи. През двете й страни минаваше огромен червен белег. Забелязах алени петна там, където нападателят й бе впивал пръстите си. Ноктите му бяха раздрали кожата й. Чудех се дали по лицето й няма по-дълбока травма, дали ударът в окото, който беше понесла, не е причинил счупване на кост. Съмнявах се. Подобно счупване обикновено изкарва човека от строя. Оказа се по-малкият дявол — раните й бяха повърхностни. И все пак беше изумително, че е на крак.

— Какво, по дяволите, се случи? — попитах.

Тя беше извадила ръчния навигатор. Екранът беше ослепително ярък в мрака на колата. Наведе поглед към него и каза:

— Поеми по Седемнайсета на юг. Побързай, не искам да изоставаме твърде много.

Дадох на заден, пристроих се и поех по магистралата. Бръкнах в джоба си и извадих флакона виокс.

— Тези ще ти притъпят болката.

Рейчъл свали капачката.

— Колко да взема?

— Една.

Тя загреба таблетката с показалец. Не отместваше очи от екрана на ръчния навигатор в дланта си. Глътна я, произнасяйки: „Благодаря“.

— Разкажи ми какво се случи — помолих.

— Първо ти.

Осветлих я, доколкото можах. Все още пътувахме по шосе 17. Подминахме изходите „Алъндейл“ и „Риджуд“. Улиците бяха пусти. Магазините — а те нямаха край и превръщаха магистралата в непрекъснат мол, — бяха до един затворени. Рейчъл слушаше, без да ме прекъсва. Хвърлих й поглед, докато шофирах. Изглежда, изпитваше силна болка.

Когато свърших, тя попита:

— Сигурен ли си, че детето в колата не беше Тара?

— Да.

— Аз отново позвъних на моя човек за ДНК анализа. Пластовете продължават да си съответстват. Това не го разбирам.

Нито пък аз.

— Какво се случи с теб?

— Някой ме нападна. Тъкмо те наблюдавах през очилата за нощно виждане. Видях те как остави сака с парите и тръгна напред. В храстите имаше някаква жена. Ти забеляза ли я?

— Не.

— Имаше пистолет. Според мен се канеше да те убие.

— Жена ли?

— Да.

Не знаех как да реагирам.

— Успя ли да я видиш добре?

— Не. Тъкмо щях да извикам, за да те предупредя, когато онова чудовище ме сграбчи изотзад. Як като бик. Повдигна ме във въздуха за главата. Мислех, че ще я откъсне.

— Господи!

— Както и да е, една полицейска кола мина наблизо. Оня се панира. Фрасна ме тук — тя посочи отеклото си око — и аз изгубих съзнание. Не зная колко време съм лежала на паважа. Когато се свестих, наоколо беше пълно с ченгета. Бях се скатала в един ъгъл на тъмно. Или не са ме забелязали, или са ме взели за бездомник, който си отспива. Тъй или иначе, проверих ръчния навигатор. Видях, че парите са в движение.

— В коя посока?

— Южна, движеха се към 168-а улица. Сетне изведнъж спряха. Виждаш ли това? — Тя посочи към екрана. — Работи по два начина. Когато образът се увеличи, значи мога да се приближа поне на четвърт миля. Отдалеча ли се малко, както в момента, получавам по-скоро представа, отколкото точно местонахождение. Точно сега на база на скоростта определям, че карат на около шест мили пред нас, все още по шосе 17.

— Но когато ги засече за пръв път, бяха на 168-а улица?

— Точно. След това се насочиха скоростно към търговската част на града.

Аз разсъждавах.

— Метрото — казах. — Взели са влак „А“ от метростанцията на 168-а.

— И аз така реших. Все едно, откраднах вана. И подкарах към центъра. Вече наближавах улиците с номера седемдесет, когато те неочаквано свиха на изток. Този път имаше повече спиране и тръгване.

— Спирали са на светофарите. Вече са били с кола.

Рейчъл кимна.

— Отпрашиха по „Рузвелт“ и „Харлем Ривър Драйв“. Опитах се да пресека по диагонал, но ми отне твърде много време. Изостанах с пет-шест мили. Останалото го знаеш.

Намалихме скорост заради нощното строителство до кръстовището по магистрала номер четири. От трите ленти остана една. Обърнах се към нея и огледах подутото й охлузено лице, белезите от грамадна човешка ръка. Тя отвърна на погледа ми, без да продума. Протегнах ръка и погалих лицето й с пръсти едва-едва, както само аз знам как се прави. Тя притвори очи — нежността й дойде прекалено много. Но дори в този напрегнат миг и двамата съзнавахме, че усещането е точно. Тръпката — стара, отдавна приспана — отново се надигна у мен. Не откъсвах очи от прекрасното, съвършено лице. Отмахнах косата й назад. От ъгълчето на окото й се търкулна сълза. Тя сложи ръка върху китката ми. Почувствах опарване, което се разрасна.

Част от мен — да, зная как ще прозвучи това — искаше да забрави преследването. Отвличането беше чиста проба измама. Дъщеря ми я нямаше. Жена ми бе мъртва. Някой се опитваше да убие мен. Време беше да започна отначало, да уловя шанса и този път да направя всичко както трябва. Прииска ми се да обърна колата и да подкарам в обратна посока. Изпитах желание да карам ли карам и никога да не я попитам за мъртвия й съпруг, за снимките на компактдиска. Можех да забравя всичко това, знаех, че мога. Животът ми бе препълнен с хирургически операции, които променяха външността, даваха на хората ново начало, което подобряваше видимото и по този начин онова, което бе скрито. И тук щеше да стане същото. Просто като пластична операция на лицето. Щях да направя първия разрез в деня преди проклетия студентски купон, да изпъна четиринайсетгодишните гънки във времето, да го затворя и зашия в настоящето. Да съшия двата момента. Кръцваш, отрязваш. Да накарам тези четиринайсет години да изчезнат, сякаш никога не са били.

Рейчъл отвори очи и забелязах, че и у нея се въртят подобни мисли — надеждата да се откажа и да обърна назад. Ала това, разбира се, бе невъзможно. Примигнахме. Кръстовището се освободи. Тя свали ръката си от рамото ми. Рискувах и хвърлих още един поглед към Рейчъл. Не, вече не бяхме на двайсет и една, но това беше без значение. Сега го осъзнах. Все още я обичах. Безразсъдно, погрешно, глупаво, наивно, все едно. Още я обичах. През годините може да съм се самоубеждавал в обратното, но никога не съм преставал да я обичам. Тя бе все тъй дяволски хубава, тъй дяволски съвършена и когато се замислих как едва не бе загинала, за огромните ръце, спиращи въздуха й, излишните, незначителни съмнения взеха да се топят. Не че си бяха отишли. Не и докато не узнаех истината. Но независимо какви щяха да са отговорите, те нямаше да ме обсебят.

— Рейчъл?

Но тя внезапно се изправи на седалката с впити в ръчния навигатор очи.

— Какво има?

— Те спряха. Ще ги настигнем след две мили.