Харлан Коубън
Няма втори шанс (3)

ГЛАВА 3

Същият шофьор ме очакваше. Пъхнах се на задната седалка с притиснат до гърдите сак „Найк“. Чувствата ми се мятаха между жалък страх и най-необяснимо въодушевление. Можех да си върна дъщерята. А можех и да прецакам всичко.

Но да карам поред — преди всичко, да се обаждам ли на полицията?

Направих опит да се успокоя, да погледна на ситуацията хладнокръвно, обективно, да претегля всички „за“ и „против“. Естествено, беше невъзможно. Но все пак съм лекар. Вземал съм животоопределящи решения и преди. Знаех, че най-добрият начин да сторя това, е, като отстраня емоционалния багаж от уравнението. Но тук бе заложен животът на дъщеря ми. Моята дъщеря. Или като ехо на онова, което споменах в началото — на моя свят.

Къщата, която купихме с Моника, беше буквално зад ъгъла до къщата, в която съм израснал и в която все още живеят родителите ми. По този повод изпитвам смесени чувства. Наистина не ми харесва да живея в близост до родителите си, но не по-малко мразя и чувството си за вина, че съм ги напуснал. Компромисното решение — живей до тях, но пътувай често.

Лени и Шерил живеят само през няколко преки, до Каселтън Мол, в къщата, където Шерил бе израснала. Родителите й се преместиха във Флорида преди шест години. Те държат апартамент наблизо в съседния квартал Роузланд, за да се виждат с внуците си и да се спасяват от непосилните жеги в Слънчевия щат.

Не изпитвам особена радост, че живея в Каселтън. През последните трийсет години градът почти не се е променил. В младежките ни години се присмивахме на майките и бащите си заради техния материализъм и привидно дребнави житейски ценности. А сега се превърнахме досущ в своите родители. Просто заехме тяхното място и натикахме мама и татко в трета глуха, да си гледат пенсиите. Децата ни пък изместват нас. Ала закусвалнята „Морис“ си е все там, на „Каселтън Авеню“ и пожарната продължава да е от доброволци. Младшата лига все тъй играе в Нортланд Фийлд и жиците на високоволтовото напрежение са все тъй провиснали опасно близо над старото ми първоначално училище. Гората зад къщата на Бренърови на „Рокмонт Терас“ продължава да е свърталище на тинейджъри, където се събират да пушат. Гимназията пак излъчва между пет и осем национални първенци годишно, макар че когато бях по-млад, списъкът беше предимно от евреи, докато сега клони към азиатската общност.

Завихме надясно по „Монроу Авеню“ и минахме покрай терасовидния квартал, в който съм израснал. Боядисана в бяло, с черни щори, с кухня, дневна и трапезария, разположени на три стъпала по-ниско вдясно, нашата къща, макар и малко по-вехта, почти не се отличава от останалите къщи в квартала, сякаш излезли от шприц за курабийки. Всъщност единственото, с което изпъква, е рампата за инвалидната количка. Поставихме я след третия инсулт на татко, когато бях на дванайсет години. Приятелите ми и аз я използвахме за скейтборд писта. В долния й край поставихме препятствие за отскок от тухли и шперплат, което стъкмихме сами.

Колата на медицинската сестра беше в алеята. Тя идва денем. Не наехме денонощна болногледачка. Вече над две десетилетия баща ми е прикован към инвалидната количка. Не може да говори. Устата му от лявата страна е грозно изкривена надолу. Половината му тяло е напълно парализирано, а и другата половина не е цвете.

Когато шофьорът взе завоя по „Дарби Терас“, видях че къщата ми — настоящата ни къща — изглежда по същия начин, както преди няколко седмици. Не знам какво точно съм очаквал. Навярно жълта лента, отцепваща местопрестъплението. Или голямо петно от кръв. Но нямаше и помен от случилото се преди две седмици.

Когато я купувах, къщата беше с просрочена ипотеки. Семейство Левински бе живяло в нея трийсет и шест години, без никой да ги опознае истински. Госпожа Левински беше мила на вид жена с тик на лицето. А господин Левински бе грубиян, който по цял ден й крещеше на двора. Бояхме се от него. Веднъж видях как госпожа Левински изтърча от къщата по нощница, а господин Левински я беше погнал с лопата. Хлапетиите минаваха напряко през всеки двор освен техния. Когато завърших колежа, бяха плъзнали слухове, че е насилвал дъщеря си Дайна — момиче, расло сякаш безпризорно, с тъжни очи и остра като клечки коса, с което ходех на училище от първи клас. Когато в мислите си се връщам към нея, си давам сметка, че поне дузина години сме били в един клас, а не помня да е повишавала глас над шепот, и то само ако е принудена от добронамерени даскали. Никога не съм правил опит да се сближа с Дайна. Не знам какво точно можех да сторя, но все още ми се иска поне да бях опитал.

В годината след завършването ми на колежа, когато плъзнаха слуховете за сексуалния тормоз над Дайна, семейство Левински си вдигна чукалата и се премести другаде. Никой не разбра къде. Банката прибра къщата и обяви, че се дава под наем. Ние с Моника направихме офертата няколко седмици преди раждането на Тара.

Когато се нанесохме, нощем стоях буден и се ослушвах — и аз не знам точно за какво — може би за някакви звуци, нашепващи за миналото на къщата и за обитаващото я нещастие. Опитвах се да си представя коя от спалните е била на Дайна, размишлявайки какво й е било тогава и какво й е сега, но липсваха каквито и да било следи. Както казах и преди, една къща е само тухли и хоросан. Нищо повече.

Пред дома ми бяха паркирани две непознати коли. Мама бе застанала на входната врата. Щом слязох от колата, тя ме пресрещна, както се очакват първите пуснати на свобода военнопленници. Прегърна ме силно и долових, че е прекалила с парфюма. Продължавах да стискам сака „Найк“ с парите, поради което ми беше трудно да отвърна на любвеобилността й.

Над рамото й зърнах, че инспектор Боб Ригън излиза от къщата ми. До него бе застанал грамаден чернокож мъж с лъскава бръсната глава и дизайнерски слънчеви очила. Майка прошепна: „Чакаха теб“.

Кимнах и пристъпих към тях. Ригън заслони очите си с ръка, но само за ефект — слънцето не беше чак толкова силно. Черният мъж остана като забит на мястото си.

— Къде бяхте? — попита ме Ригън. Когато не отвърнах веднага, додаде: — Напуснали сте болницата преди повече от час.

Помислих за мобилния телефон в джоба ми. Помислих и за натъпкания с пари сак в ръката ми. Засега реших да мина с половинчата истина.

— Ходих на гроба на жена ми — отвърнах.

— Налага се да поговорим, Марк.

— Заповядайте — рекох.

Всички влязохме в къщата. Спрях се в антрето. Тялото на Моника е било открито само на десетина крачки от мястото, където бях застанал. Все още на прага, очите ми зашариха по стените, търсейки някакъв издайнически знак за насилие. Имаше един. Открих го почти веднага. Над литографията на Беренс, досами стълбите, имаше запълнена с шпакла дупка от куршум — единствения заблуден куршум, който не бе уцелил нито Моника, нито мен. Петното от замазката белееше върху стената. Ще трябва да й ударя една боя.

Не можех да откъсна очи от него. Чух нечие прокашляне, което ме изкара от унеса. Мама потърка гърба ми, след което се отправи към кухнята. Поканих Ригън и колегата му в дневната. Те заеха двата стола, а аз седнах на канапето. С Моника още не бяхме подредили къщата истински. Столовете бяха от спалнята ми в колежа и им личеше. Канапето идваше от апартамента на Моника — прекалено строга антика, сякаш държана на склад във Версай. Беше тежко и твърдо — дори в разцвета си е било оскъдно тапицирано.

— Това е специален агент Лойд Тикнър — обади се Ригън, посочвайки с жест чернокожия. — От ФБР.

Тикнър кимна. Кимнах и аз.

Ригън направи опит да се усмихне.

— Радвам се, че се чувствате по-добре — поде той.

— Не се чувствам по-добре — заявих. Неговият вид бе объркан. — Няма да се почувствам по-добре, докато не си върна дъщерята.

— Да, разбира се. Та по същия повод имаме няколко изясняващи въпроса, ако не възразявате.

Дадох им да разберат, че не възразявам.

Ригън се изкашля в юмрука си, за да печели време.

— Трябва да разберете едно нещо. Налага се да ви зададем тези въпроси. Не го правя за удоволствие. Знам, че и на нас не ви се нрави, но тези въпроси трябва да бъдат зададени. Надявам се, че разбирате?

Всъщност не, но не беше време да се впускам в обяснения.

— Давайте направо — подканих го.

— Какво можете да ни кажете за вашия брак?

В мозъчната ми кора светна червена лампичка.

— Какво общо има бракът ми с всичко това?

Ригън сви рамене. Тикнър не помръдна.

— Само се опитваме да сглобим някои парчета, това е всичко.

— Бракът ми няма нищо общо с тази история.

— Сигурен съм, че имате право, Марк, но истината е, че съдебното дирене тук вече започва да изстива. Всеки изминал ден е в наша вреда. Налага се да обследваме всички възможни версии.

— Интересува ме единствено версията, която води към дъщеря ми.

— Това го разбираме. Тя е във фокуса на нашето разследване — да открием какво се е случило с дъщеря ви. И с вас. Да не забравяме, че някой се опита да убие и вас, не съм ли прав?

— Сигурно.

— Нали разбирате, не можем просто да пренебрегнем другите въпроси.

— Какви други въпроси?

— Например женитбата ви.

— Какво за нея?

— Когато сте се оженили, Моника вече е била бременна, нали?

— Какво общо има… — произнесох и се спрях. На езика ми беше да ги нападна ожесточено, но думите на Лени отново прогърмяха в съзнанието ми. „Не разговаряй с ченгетата без мен“. Трябва да му се обадя. Знам го. Но нещо в тона и държанието им… Ако сега млъкна и им кажа, че искам да повикам адвоката си, ще им се сторя виновен. Аз нямам какво да крия. Защо да подхранвам подозренията им? Това само ще ги отклони от целта. Естествено, освен това ги знам и как работят, наясно съм с играта на полицаите, а пък съм и лекар. По-лошо, хирург. Ние хирурзите често допускаме грешката да се мислим за по-умни от другите.

Заложих на честността.

— Да, бременна беше, и какво от това?

— Вие сте пластичен хирург, нали?

— Правилно. — Смяната на темата ме обърка.

— Вие и вашата партньорка пътувате в чужбина и оперирате цепки на небцето, тежки лицеви травми, изгаряния, такива неща, нали?

— Да, горе-долу.

— Значи пътувате много?

— Доста — признах.

— Всъщност — заяви Ригън — няма ли да е честно, ако кажем, че за двете години преди брака вие вероятно сте прекарали повече време извън, отколкото вътре в страната?

— Възможно е — рекох. Сгърчих се от болка върху твърдата седалката на канапето. — Бихте ли ми казали каква връзка има всичко това?

Ригън ме дари с най-обезкуражаващата си усмивка.

— Само се опитваме да попълним картината.

— Картината на кое?

— На партньорката ви — той се консултира с бележките си, — Зия Леру.

— Доктор Леру — поправих го.

— Да, доктор Леру, благодаря. Та къде е тя в момента?

— В Камбоджа.

— И там прави операции на деца с дефекти?

— Да.

Ригън наклони глава с престорено объркване.

— Първоначално не беше ли планирано вие да поемете това пътуване?

— Много отдавна.

— Колко отдавна?

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса.

— Колко отдавна сте се отписали от програмата?

— Не зная — рекох. — Може би преди осем или девет месеца.

— Та значи доктор Леру замина вместо вас, така ли?

— Да, така. Което ще рече какво?

Направи се на ударен.

— Вие си обичате работата, нали, Марк?

— Да.

— Обичате да пътувате извън страната? И да вършите тази похвална работа?

— Разбира се.

Ригън се почеса по главата прекалено драматично, правейки се на озадачен по най-отявлен начин.

— Тогава щом обичате да пътувате, защо сте се отказали и сте пратили доктор Леру да замине вместо вас?

Взех да виждам накъде бие.

— Ограничения — отвърнах.

— Имате предвид на пътуванията?

— Да.

— Защо?

— Защото имах други задължения.

— Да ги разбирам ли като съпружески и бащински?

Изправих се на мястото си и го погледнах право в очите.

— Искам да знам смисъла — настоях. — Накъде биете с тези въпроси?

Ригън се облегна назад. Мълчаливият Тикнър стори същото.

— Просто се опитвам да наредя мозайката, нищо повече.

— Вече го споменахте.

— Да, почакайте малко, дайте ми само секунда — Ригън запрелиства страниците на бележника си. — Джинси и червена блуза.

— Какво?

— Съпругата ви — той посочи бележките. — Вие казахте, че онази сутрин била облечена с джинси и червена блуза.

Нови образи на Моника нахлуха в съзнанието ми. Опитах се да възпра прилива.

— Е, и?

— Когато открихме тялото й, беше гола — изтъкна Ригън.

В сърцето ми се залюля трус, който се разпростря към крайниците. Пръстите ми взеха да изтръпват.

— Значи не сте знаели?

Преглътнах.

— Да не е била… — Гласът ми замря в гърлото.

— Не — каза Ригън. — Никакви следи по нея освен дупките от куршумите. — Отново наклони глава, все едно казваше „помогни ми да разбера“. — Открихме я мъртва точно в тази стая. Имаше ли навика да се появява тук без дрехи?

— Вече ви казах. — Почти залитах от информацията, опитвайки се да я асимилирам, да не изоставам от него. — Носеше джинси и червена блуза.

— Тоест вече е била облечена?

Припомних си шума от душа. Спомних си как тя излезе от банята, отмятайки назад косата си, как после легна на леглото и взе да намъква джинсите върху бедрата си.

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Пресяхме цялата къща. Не открихме червена блуза. Джинси, да. Имаше няколко чифта. Но никаква червена блуза. Не е ли странно според вас?

— Почакайте малко — прекъснах го. — Дрехите й не бяха ли до трупа?

— Не.

Логиката ми се губеше.

— Тогава ще погледна в гардероба й — изрекох.

— Вече го направихме, но въпреки това давайте. Разбира се, така или иначе ми е интересно как дрехи, които е носела, могат да се окажат обратно в гардероба. А на вас?

Нямах отговор.

— Притежавате ли оръжие, доктор Сейдман?

Поредната смяна на темата. Помъчих се да бъда в крачка, но умът ми кръжеше.

— Да.

— Какъв вид?

— „Смит и Уесън“, трийсет и осми калибър. От баща ми.

— Къде го държите?

— В дрешника на спалнята има отделение. Намира се на най-горния рафт в касета, която се заключва.

Ригън се пресегна зад гърба си и измъкна металната касета със секретна ключалка.

— Тази ли е?

— Да.

— Отворете я.

Подхвърли ми я. Аз я улових. Сиво-синкавият метал беше студен на пипане, освен че беше стряскащо лек. Превъртях колелцата на нужната комбинация и отворих кутията. Зарових из разните документи — за собственост на колата, нотариалния акт на къщата, скицата на имота, но колкото да се съвзема. От самото начало знаех, че пистолетът липсва.

— И двамата със съпругата ви сте застреляни с трийсет и осми калибър — уточни Ригън. — А вашият пищов май липсва.

Взирах се в кутията, сякаш очаквах пистолетът неочаквано да се материализира. Опитах се да сглобя пъзела, но нищо не ми идваше наум.

— Да имате идея къде може да е оръжието?

Поклатих глава.

— Има още едно странно нещо — изтъкна Ригън.

Вдигнах поглед към него.

— Вие и Моника сте застреляни с различни пистолети трийсет и осми калибър.

— Моля?

Той кимна.

— Да, и на мен ми беше трудно да го асимилирам. Накарах балистичния отдел да направи двойна експертиза. Вие и жена ви сте простреляни с две различни оръжия — и двете трийсет и осми калибър. А вашето, изглежда, липсва — Ригън театрално сви рамене. — Помогнете ми да го разбера, Марк.

Вгледах се в лицата им. Онова, което видях, не ми хареса. Предупреждението на Лени отново нахлу в ума ми, този път по-непоколебимо.

— Искам да повикам адвоката си — произнесох.

— Сигурен ли сте?

— Да.

— Давайте тогава.

Мама беше стояла до вратата на кухнята, кършейки ръце. Колко от това бе успяла да дочуе? Ако съдя по изражението й, предостатъчно. Погледна ме очаквателно. Аз й кимнах и тя отиде да се обади на Лени. Скръстих ръце, но ми беше некомфортно. Потупах с крак по пода. Тикнър свали слънчевите си очила, срещна погледа ми и най-сетне продума:

— Какво има в сака? — попита ме той.

Аз само го гледах.

— Спортната чанта, която опипвате. — За разлика от здравата му физика, гласът на Тикнър звучеше с писклив носов фалцет. — Какво има в нея?

Направих голяма грешка. Трябваше да послушам Леми. Трябваше да го извикам веднага. Сега не знаех как да отговоря. Някъде отзад дочух как майка ми подканя Лени да побърза. Пресявах наум различни отговори за измъкване с някаква половинчата истина, без нито един да бъде убедителен, когато остър звук отклони вниманието ми.

Клетъчният телефон, който похитителите бяха изпратили на тъста ми, започна да звъни.