Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (39)

39.

ТОВА БЯХА трудни дни за Ред. Направи толкова много, а след това трябваше да седне и да се довери на други да изпълнят неговия план. Не можеше, както Ейми охарактеризира баща си, да се отдаде на склонността си да налага прекален контрол върху всички и всичко. Трябваше да се довери. Дали Боб щеше да разплете нишките? Ще се появи ли, както се очакваше? Щеше ли проклетият Дуейн Пек да свърши своя дял както трябва, или неговата глупост и прибързаност ще провалят всичко? Щеше ли Джек Прийс да улучи мишените, които трябваше? Дали старецът, противният покварен Джед Поузи, няма да се раздрънка, ако се заседи по-дълго с Боб?

По ирония Ред се доверяваше на Поузи най-много от всички. Той познаваше подобен тип хора, затворнически плъх толкова закоравял от живот, живян на ръба, че е превърнат в ницшеански тип. Същество толкова напрегнато и целенасочено, че не му е останал друг живот, освен този в изпълнение на дълга.

Другата ирония беше, че цялото това нещо дори сега, вече от толкова дълго време му доставяше огромно удоволствие. Беше… забележително наслаждение. Толкова умен заговор, толкова хитро настроен, основан на толкова напрегнат анализ на характера на Боб. Наистина шедьовър.

— Ред, къде се отнесе?

Това беше Джеф Стюарт, първият вицепрезидент по операциите на „Форт Смит Федерал“. Другите в четворката бяха Нийл Джеймс от „Бристоу“, Фрийд Бартоломю и Джефърс, адвокати, плюс Роджър Дийкън от рекламната агенция „Макоун-Карътърс“. Това беше седмичното каре за голф от клуба на богатите момчета във Форт Смит, което се събираше в „Хардскрабъл Кънтри Клуб“ на „Клиф Драйв“.

Ред наистина отсъстваше и Джеф беше действително възхитен.

Топката му лежеше на дълги петдесет и три фута от колчето. Между нея и дупката се простираше пустош от възвишения, резки извивки, нагорнища и голи участъци. Това беше осемнадесетата дупка: Ред беше стрелял ниско, като за целта му бяха трябвали 71 удара. Но шибаният Джеф, който никога не го бе побеждавал, и имаше 72, нанесе един нехарактерно хубав подхождащ удар, като топката падна на няколко фута от колчето. Този единствен удар щеше да го изведе на 73. Двата на Ред също, мамка му, щяха да му наберат този резултат, а ако му се наложеха три удара, което беше много вероятно, щеше да изгуби. Представата за самодоволната усмивка на Джеф го изпълни с черен бяс, на който той се наслади, защото разсече бъркотията от притеснения, от които сега страдаше.

Джеф беше стар приятел и враг. Беше играл в същия футболен отбор „Рейзърбек“ с Ред в началото на шестдесетте години и не бе изоставал от него по отношение на жените, сменявайки застаряващ фотомодел с по-нов на всеки петнадесетина години, въпреки че никога не бе постигал (и нямаше да успее) такова ниво на пищните красавици като Ред. Дузина пъти бяха играли заедно в сделки и бяха изкарали поне по пет-шест милиона от познатите и връзките на другия. Но… голфът беше по-важен от приятелството. Ред не искаше да загуби. Той се приближи към топката и коленичи, за да проучи местността. Около него ярката зеленина на игрището се разкриваше с шеметното си великолепие, най-зеленото игрище за голф в Западен Арканзас, по-добро от всички останали, като изключим едно в Литъл Рок.

От другата страна на топката Ред различи предателска бъркотия от възможности. После погледна часовника си. Беше късно. Внезапно изпита нещо странно. Рухване на волята. Сякаш войнският му дух, който го беше поддържал през всичките тези години, внезапно се изпари. Не искаше да удря. Щеше му се да легне на земята.

Остарявам, помисли си той.

Той разчете удара като пресичащ от ляво на дясно и знаеше, че преди всичко изисква смелост. Половин дузина пъти щеше да изглежда, че отива на майната си, сякаш се отказва, препъва или се плъзга в неподходяща посока, и щеше да преживее цяла одисея, преди дори да наближи дупката. Човек трябва да удари силно. Трябва да вярва. Човек не може да клинчи, да се плаши или да хленчи: заеми се мъжки. Победи или умри като мъж.

— Ред, това ще е дяволски труден удар — обади се Джеф.

— Не би искал допълнителен облог, нали, Джеф?

— Хъм — замисли се Джеф. — Нещо около… ааа, хилядарка?

— Хилядарка, приятел — каза Ред, пускайки вълча усмивка и заемайки позиция. — Момчета, някога разказвал ли съм ви как измъкнах три бона от Клифтън? Затова вече не иска да играе с мен!

Мамка му!

Жуженето на вибратора на неговия пейджър.

— Извинете ме, господа.

Той слезе от моравата и взе сгъваемия си телефон от момчето, носещо стиковете. Отвори гласовата си поща и чу останалия без дъх Пек:

— Обадете ми се. Бързо.

Ред натисна бутона за бързо избиране.

— Мистър Бама?

— Да.

— Работата тръгна. Току-що оставих Прийс. Те са при стареца. Сега се насочвам към сборния пункт след оттеглянето и ще чакам Прийс да ги изработи. Бога ми, наистина ще стане! Тук са!

Сърцето на Ред се изпълни с радост. Беше вече толкова близо и всичко щеше да свърши. Още една победена заплаха срещу неговата империя и малките й тайни. Животът и неговата красива същност щяха да продължават безспир. Ще изучи всичките си деца и може би след няколко години, когато класиралата се на второ място остарее, той елегантно ще я пенсионира в някое селско имение и ще си вземе онова, което най-много искаше на света: една действителна мис Арканзас. Млада, жежка и на възраст за женене. Нямаше ли това да разкаже играта на всички?

— Дуейн, обади ми се на секундата, щом всичко свърши. Разбра ли?

— Да, сър, разбрах.

Ред върна телефона на момчето и отново се качи на позицията.

— Добри новини?

— Страхотни.

— Още един милион за мистър Бама — подхвърли Нийл Джеймс, — а това означава още двадесет хиляди хонорар за мен.

— Момчета — каза Ред, — водачът на стадото е щастлив. Мамка му, по-щастлив от всеки на света.

Той обмисли удара, изпълнен до козирката с яростна увереност.

— Джеф, сигурно няма да искаш да дигнем на пет хилки?

— По дяволите, Ред — каза Джеф, — аз просто се надявам да не изгубя хилядарката.

Всички се засмяха с изключение на Ред, който се приготви за удара и вложи в него значителна част от напора на съсредоточаването си, докато не усети, че ще избухне. Тогава почти несъзнателно с рязко замахване удари топката, китките стегнати, главата наведена, раменният пояс хлабав, съвършен удар, основан на смелост, желязна решимост и 100000 долара, похарчени за уроци по голф през годините.

Подобно на изгубените гърци на Ксенофон топката се залута през Персия от зеленина насам-натам, нагоре по планини и надолу в тучни зелени долини, поне два пъти даде вид, че ще отмре, но всеки път преодоляваше следващото било в очевидната заблуда, че морето е някъде напред. Най-накрая се спусна, тупна и се удари в дупката, завъртя се с глух звук и спря.

— По дяволите — възкликна Ред.

— Пет хиляди! — изкрещя Джеф.

— Все още може да влезе — обади се Нийл.

Ред беше зяпнал топката, която балансираше на самия край между дупката и тревата, крепейки се сякаш на някой стрък трева, стърчащ от глинестата почва и съпротивляващ се на тежестта й, и по този начин лишаваше Ред от още един триумф.

— Ако мине самолет и преодолее звуковата бариера, тътенът сигурно ще я вкара — каза Роджър Дийкън. — Ред, вероятно можеш да звъннеш на военновъздушните сили.

— Мамка му — отговори Ред.

— Или да взривиш кола-бомба — предложи Джеф. — Това също може да я бутне напред.

Но на Нийл му хрумна най-добрата идея.

— Заповядай й да падне — каза той. — Тя знае кой си.

— Точно така — отговори Ред. — Всички знаят.

Той присви очи, зае позата на заядлив булдог и изкомандва:

— Падни, топко! Мамка й, ако не падне.

 

 

Ред седеше около деветнадесетата дупка^[1] заедно с другарите си богати момчета и избра много скъп дванадесетгодишен бърбън „Джордж Дайкъл“ от Тенеси за тазвечершна отрова, усещайки, че направо ликува. Каза, че ще опрости хилядарката на горкия Джеф, ако той донесе таблата. Джеф се съгласи и Ред започна да пие струващия хилядарка „Дайкъл“. Не прибързваше с празненството. Просто се опитваше да освободи част от мозъка си от драмата, която със сигурност се разиграваше точно в момента на седемдесет мили южно оттук на гористо бойно поле.

Ако си позволеше да мисли за това, бе сигурен, че сърцето му ще се пръсне и щеше да падне вкочанен труп, а после трябваше да срежат обущата му за голф, за да ги свалят.

Щеше да свърши като смешка: абсолютният играч на голф, който умрял в яркочервено (любимия му цвят) поло и чифт лимоненозелени спортни панталони.

— Ред, добре ли си?

— Да. Кажете на това момиче да сипе по още едно.

— Ред, много си щедър с парите ми — отбеляза Джеф, но немного огорчено. — Мамка му, трябва да ти го призная. Винаги се измъкваш. Бях те притиснал в ъгъла, но ти пак се отскубна! — Но всичко това беше казано с нещо като уважение.

— Ей, Ред, имам въпрос към теб.

— Казвай, синко.

— Чу ли слуха за Холи Етъридж?

— Всеки от тях.

— Не, имам предвид онзи слух.

— Какво ще рече „онзи слух“?

— Целият град говори. Той ти е приятел и би трябвало да знаеш.

— Не ми е приятел. Доколкото знам, е ваш приятел.

— На мен не ми е приятел. Той следва в Харвард. Почти не се е връщал в старите ловни полета. По дяволите, та той учи в подготвително училище във Вашингтон. Мисля, в училище „Сейнт Олбънс“. Вече не е арканзасец. Това мога да ти кажа. Познавам го малко.

— Казват, че сключил сделка със стария мистър Ти Знаеш Кой, водача в изборите. Ще се откаже в началната фаза и ще работи на заден план… и това щяло да му донесе номинацията за вицепрезидент.

Роджър Дийкън се намеси с коментар:

— Ние бяхме неговите местни рекламни агенти в течение на осемнадесет години и повярвайте ми, ако Холи Етъридж беше измъкнал национална номинация, вече щяхме да го знаем. Праймтаймът се пазарува отрано. Иначе изтърваш момента.

— Родж, не мислиш правилно — каза Ред. — Това не ти е сенатска надпревара. Пазаруването ще го направи щабквартирата на партията от нейно име, а не от негово. Провери и се обзалагам, че партиите вече са вложили пари във времето, от което имат нужда, чрез някоя от големите агенции в Литъл Рок.

— Значи ще стане, а, Ред?

— Нийл, не съм чул нищичко за стария Холи. Той е прекалено зает да изчука всяка жива жена между Мейн и Южна Калифорния. Мисля, че вече е свършил с Илиноис и точно сега започва с Мисури.

— Не мисля, че се е отказал от националните си амбиции — каза Джеф. — Неговият баща му остави своя завет и за Холи едно поне е сигурно: винаги се е подчинявал на баща си. Мисля, че трябва да му звънна. Той сигурно ще почне да си търси добър шеф на предизборния щаб. Може да взема да се преместя във Вашингтон.

— Мамка му, екипът му е нареден — каза Ред. — Преди няколко седмици стрелях по панички със съдия Майърс, а той е момчето с вътрешна информация. Но нищо не спомена.

— Холи още може да ни изненада — подхвърли Нийл.

— Обаче изкарахме купища пари от тъпия път, който поиска да построи за баща си — подсети ги Ред.

— Правилно! — развикаха се богатите момчета, защото и те бяха направили пари, макар и не толкова от 90-те милиона долара, които федералното правителство беше наляло в Арканзас, за да се построи магистралата в памет на Шефа Хари Етъридж до окръг Полк.

Така продължиха до единадесет, когато Ред най-накрая разтури веселбата. Към края къркането взе да доскучава и той усети, че става мрачен и зъл. Вибраторът на неговия пейджър не се беше обадил.

Какво означаваше това? Какво става? Беше толкова истински съвършено.

Той прогони страховете си настрана, тръгна към колата и от голини за пръв път покорните му и дискретни телохранители го подразниха, въпреки че двамата бяха толкова желязно изпълнителни, че нямаше никакъв повод за раздразнение. Тази нощ просто му досадиха. Той им каза:

— Отивам до офиса, а не вкъщи.

— Да, сър — се чу отговор, неоцветен с човешки чувства.

Ред се качи на огромния мерцедес С класа и зави надясно, надолу по „Клиф Драйв“ и после обратно към града вместо наляво към неговата голяма бяла къща, извисяваща се над летището. На половината път той се обади на класиралата се на второ място.

— Ало?

— Бет, скъпа, изникна нещо. Трябва да се погрижа за един тази нощ.

— Скъпи, добре ли си?

— Да. И скоро ще бъда още по-добре.

— Сигурен ли си?

По дяволите, тази вечер дори тя го дразнеше.

— Да! Всичко е наред. Знаеш ли какво искам да направиш? Планирай почивка. Една хубава почивка с цялото семейство. Двете семейства. Например Хавай. Ще наемем цял остров само за нас. Дори и майка ти. Съгласна ли си?

— Да, Ред, скъпи мой.

— Брат ти. И той може да дойде. Това е, мила.

Той затвори, пресече „Роджърс“ и пое към града, на следващото кръстовище зави надясно и подкара по ставащия все по-съмнителен булевард „Мидланд“, докато най-накрая не стигна до „Нансис“. Мястото му за паркиране както обикновено беше празно и той свърна в него. Когато изскочи от колата, двамата му телохранители се появиха сякаш от нищото и заеха позиция до него.

Той блъсна вратата да се отвори и около шестима тъжни пияници и четирима мрачни играчи на билярд вдигнаха поглед към неговото великолепие и се изгубиха в него. Той бързо мина през тях, казвайки на Фред, нощния барман, само една дума:

— Кафе!

В леговището си се почувства по-спокоен. Тук най-сетне светът беше достатъчно малък и добре познат, за да бъде напълно управляем. Той седна на старото бюро на баща си. Почувства се удобно. Постави сгъваемия си телефон на зелената попивателна хартия пред себе си и се опита със силата на волята си да го накара да звънне: Телефон! Звънни! Но за разлика от топката за голф от късния следобед той не му се подчини. Какви ли приключения криеше в себе си? Каква необикновена битка, какъв акт на скверно насилие, избавление или разрушение?

Той се опита да го изключи от съзнанието си, като започна да измисля план, ако се провалеше напълно.

Суагър остава жив. Суагър убива двамата мъже. Не, още по-лошо, Суагър хваща бедния Дуейн, който изплюва камъчето за връзката с Бама. Каква ще бъде следващата стъпка на Суагър?

Ще тръгне да ме преследва, осъзна Ред.

Той се показа навън и помаха на телохранителите си.

— Много е вероятно — каза им той — през следващите няколко дни да започне да ме преследва един много корав мъж. Не е сигурно, но е възможно. Затова трябва да сте във върхова форма. Разбрано?

— Да, сър — отговори по-разговорливият.

— Минаваме в състояние едно. Пълен вариант. Ще имаме нужда от помощни екипи, въздушно наблюдение, детектори за движение, всички екстри. Няма да се предам без битка.

— Ще го пипнем, сър.

Може би, помисли си той, така ще бъде по-добре. Изправи се срещу него, направи го, свърши с това. Той и Суагър, мъж срещу мъж.

После се изсмя.

Суагър беше прекалено добър. Това би било самоубийство. Погледна телефона.

— Мамка ти, звънни!

Но той не пожела.

Часовете се изнизваха. Изчете вестниците, опита се да поработи по счетоводните си книги, изпи много кафе, погледа телевизия на един овехтял черно-бял апарат. Май дори подремна малко, защото по едно време беше тъмно, а после изведнъж започна да се зазорява. Той излезе и погледна надолу по спокойния булевард, който още беше безжизнен. Странно, дори беден квартал като Северен Форт Смит може да изглежда девствен и прекрасен на първата влажна утринна светлина. Но той знаеше, че сантименталността му е куха, повече в резултат от стреса и изтощението, отколкото искрено чувство.

Сега започна да изпитва самосъжаление. То си вървеше в комплект с дългата нощ грижи заради криза, на която той самият в този момент не можеше да повлияе. Криза, която трябва да разрешава чрез заместници.

Той заоплаква баща си, този велик човек. Отново се зачуди на голямата горчилка в живота си: кой го уби? Липсваха му двете съпруги и петте деца. Липсваха му момчетата от „Хардскрабъл“, мъжете, с които ловуваше, ходеше на риба, летеше за мачове от Супер Боул и от време на време гуляеше. Заоплаква живота си: дали сега някой ще му го отнеме? Поне децата му щяха да знаят кой го е убил. А това беше повече, отколкото той научи за смъртта на баща си. Суагър му се привиждаше като бледоок отмъстител, олицетворение на смъртта, дошло да му отнеме всичко. Част от него копнееше да изпразни и двете цеви на скъпия „Кригхоф“ в Суагър и да го разкъса на парчета. Той започна да пресмята: два изстрела с „Ремингтън“ номер 7 1/2 от пет фута са почти хиляда и шестстотин птичи сачми, летящи с 1200 фута в секунда. Ако го ударят от толкова близо, преди сачмите да се разсеят във ветрило, те летят във въздуха с енергията и плътността на бутало. Бум! И пълно разрушение.

Но накрая се разколеба. Бойният му дух беше изразходван. Курът му беше мек и никога нямаше да се втвърди. Имаше нужда от сън и от помощ.

Погледна телефона. Беше почти седем.

Повече не мога да го понасям.

Трябва да знам.

Той набра номера на Дуейн Пек. Телефонът звънна веднъж, втори път, трети и Ред се уплаши, че катастрофата е настъпила. Сърцето му спря от ужас.

Но на четвъртото позвъняване Пек вдигна.

— Да?

— Пек, какво става?

Настъпи пауза, която сякаш продължи цяла епоха геологическо време, докато от Севера надолу се спускаха ледникови периоди, после се отдръпнаха, бяха създадени животински видове и изчезнаха, цивилизации се издигаха и рухваха и най-накрая Пек каза:

— Всичко свърши. Оправи и двамата.

— Мамка му! Защо не ми се обади?

— Ъъъ… — започна Дуейн.

— Казах ти да изпълняваш заповедите ми съвсем точно. Не го ли разбра?

— Да, сър — отговори Пек. — Съжалявам, аз…

— Генералът добре ли е?

— Аха.

Сърцето му преля от благодарност и силно удоволствие.

— Зарови телата, откарай генерала вкъщи и изчезни за една седмица. Звънни ми другата седмица. Искам пълен доклад.

— Да, сър.

Ред прекъсна връзката и чу сигнала „свободно“ — най-хубавия звук, който някога бе чувал.