Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (28)

28.

СЛЕД СРАЖЕНИЕТО Боб отмина Блу Ай и хвана по магистралата на Шефа Хари Етъридж право на север към Форт Смит. Искаше да има колкото може повече разстояние между него и мястото на престрелката.

— Отсега нататък ще действаме така, сякаш могат да ни нападнат всеки момент. Разбра ли? Те ни преследват. Успяхме да се измъкнем само защото босът не се доверяваше на войниците си и искаше да контролира нещата от въздуха, а аз видях самолета. Без това предимство нямаше да имам време да съставя план и щяхме да сме мъртви.

Ръс мрачно кимна, сякаш разбираше и като че се чувстваше добре. Но не беше. Все още беше наполовина в шок. Такава касапница, толкова бързо, такъв шум, толкова много пушек.

— Беше… толкова объркващо. — Това бе единственото, което измисли да каже.

После всичко се изля от него.

— Искам да кажа, мили боже, просто се случи, стрелбата беше толкова шумна. Исусе, а взривовете? Извадихме страхотен късмет. Луда работа, не знаех, че вселената може да стане толкова психопатична, толкова объркана. Боже, ти беше невероятно спокоен. Направо лед. Аз едва можех да дишам.

Боб не го слушаше, а мислеше на глас.

— Искам да скрия този пикап колкото може по-бързо. На полицията ще са й нужни два дни изследвания, докато разбере, че са участвали още една кола и други оръжия. Ще открият типа следи и ще сравнят боята, която оставихме по онзи тип, когато го блъснахме, и ще започнат да ни търсят.

— Не мисля, че от онази кола е останало толкова, че да вземат проба от боята, да не говорим за нашата — подхвърли Ръс.

— Не може да си толкова сигурен. Ще я паркирам за продължително време на летището и ще наемем кола. Следващото, което трябва да направя, е да открия Френчи Шорт.

Стана шест, преди да се регистрират в „Рамада Ин“ на шосе 271 на юг от града. Пикапът беше скрит, а Боб се зае да търси Френчи Шорт. Първо се обади на един приятел от Асоциацията на запасните офицери от морската пехота в Лос Анджелис. Той беше пенсиониран артилерийски сержант, който се грижеше за архивата на асоциацията, и бързо намери телефона на един бивш капитан на име Пол Чарди, за когото Боб си спомни, че е работил с Френчи в Групите за специални операции. Набра номера, но никой не се обади. След няколко безуспешни опита най-накрая около 20,30 той се свърза с него.

Една жена вдигна телефона.

— Ало?

— Мадам, опитвам се да се свържа с капитан Пол Чарди от Корпуса на морската пехота. Сега пенсиониран.

— Мога ли да попитам в каква връзка?

— Да, мадам. Двамата с него служихме в Централните планини през 1969. Опитвам се да издиря трети човек, когото и двамата познавахме.

— Само секунда, моля. — Той я чу да вика: — Пол, Пол, скъпи, нещо за пехотата.

Чу се мъжки глас:

— Ало?

— Капитан Чарди?

— Е, никой не ме е наричал така от доста време. Сега съм треньор по баскетбол в гимназията.

— Сър, не зная дали си спомняте за мен. Аз бях сержант в основната база „Алис“ в Камбоджа и ви въведох в положението, когато пристигнахте в страната през август 1968. Служих заедно с вас шест месеца, преди да се върна вкъщи. Казвам се артилерийски сержант Боб Лий Суагър и…

— Боб Десетката! Бога ми, да, помня те. Ти беше най-добрият командир на разузнавателен екип, който специалните части някога са имали, и когато се върна за третото си назначение… е, сержанте, за мен е чест да говоря с Боб Десетката. Да, по дяволите, помня те.

— Благодаря, сър.

— Благодаря на теб, сержанте. Ти води страхотна война. И показа на нас останалите как се прави.

— Сър, причината да се обадя е, че се опитвам да издиря един друг човек, който беше там заедно с нас. Беше цивилен, малко приличаше на привидение. Бяхте по-близък с него, отколкото аз. Доколкото си спомням, вие двамата проведохте заедно няколко акции.

— Френчи.

— Да, сър.

— О, боже, не съм се сещал от години за Френчи. Горкият стар Френчи. — На Боб се стори, че долови нещо в мъжкия глас, някакъв странен тон: съжаление, погребана болка, връщането на спомени, които по-добре да не бъдат събуждани в тъмнината.

— Сър?

— Е, сержанте, Французина не оцеля. Приключенията му го настигнаха.

Боб изруга наум.

— Френчи наистина беше нещастно привидение, това мога да ти кажа. Беше наблъскал няколкостотин живота в един.

— Да, сър.

— Да, той ме вербува. Прекарах… е, не си заслужава да навлизам в това, дълга история и не е приятна. След войната прекарах четири години в служба на Управлението, а Френчи беше моят водещ офицер. Бях отново временно командирован през 1982. Но Френчи…

Той направи пауза и Боб можа да усети болката.

— Не би трябвало да ти казвам това. Всичко е неофициално, никога не си говорил с мен. Френчи беше хванат и убит от един полковник от ГРУ във Виена през 74-а. Измъчван до смърт. Неприятна история.

— Съжалявам, сър — каза Боб и след това трябваше да зададе следващия въпрос. — Какво стана с полковника?

— Някой му взриви задника — отговори Чарди с глас, който казваше, че не иска да му бъдат задавани повече въпроси.

— Мога ли да ви попитам още нещо?

— Давай, сержанте.

— На какво беше способен Френчи Шорт? По заповед или без заповед, какво би направил?

Чарди се замисли малко. Най-накрая отговори:

— Всичко. Беше способен на всичко. Истината е, въпреки че името му е на табелка на стената в Лангли, че Френчи ме продаде на руснаците през 1974, когато бях в Кюрдистан. Имаше неприятни последици. Той нямаше съвест. Беше велик човек, способен на големи злини. Тази комбинация не е толкова рядко срещана. Каквото и да си мислиш, че е направил, вероятно е така. Че дори и по-лошо.

— Говорил ли е някога за една задача в Арканзас през петдесетте? Операция на Управлението, незаконна и включваща инфрачервени прибори?

— Сержанте, той никога не говореше за миналото. И ако си го виждал как действа, не би искал да знаеш за него.

— Да, сър. Много благодаря.

— Добре ли си, сержанте? Имаш ли нужда от помощ или нещо друго?

— Не, сър. Добре съм. Вие ми казахте онова, което трябваше да знам.

— Късмет, сержанте. Semper Fi^[1].

— Semper Fi, сър.

Той се обърна към Ръс:

— Добър човек. Но, по дяволите, сега накъде?

— Например на вечеря — предложи младежът.

— Добре де, добре.

Те отидоха в мотелския ресторант и седнаха. Боб поръча бъргър с кашкавал, а Ръс салата от риба тон. Боб не можеше или не искаше да говори. Ръс никога не бе срещал подобен човек. Той просто се заключваше, неподвижен, почти като заспал, лицето му мрачно и бдително, очите внимателни, а по чертите му бе изписано недвусмислено „влизането без разрешение забранено!“. Той само се преструваше, че яде. Ръс предположи, че го измъчваше нещо, свързано с Чарди или Френчи, или изгубената война и мъжете, които тя погълна.

— А, имам една идея — обади се той.

— Какво?

— Казах, че имам идея.

— Боже опази — каза Боб.

— Френчи Шорт е умрял. Ти няма да измъкнеш нищо от Управлението и това е ясно. Така че трябва да започнем от това, което имаме. Нашият първи принцип: баща ти е знаел нещо. Това го е убило. Е, мисля, че трябва да открием всички все още живи, с които е говорил през последния си ден. Не случайните, а приятелите му. Майка ти вече я няма. Сам — с него вече говорихме и той нищо не каза. Но не спомена ли…

Боб кимна.

— Мис Кони — каза той. Нея също си я спомняше въпреки многото години оттогава. Впечатляващо красива жена на петдесетина години, която беше дошла от изток и бе омъжена за Ренс Лонгейкър, провинциалния аристократ, а после овдовя. Тя имаше син, но той също умря млад. Имаше един вид ореол на обречена: всички, които познаваше и обичаше, бяха умрели. Въртяха му се някакви спомени как се връща у дома в отпуск някъде в началото на шейсетте преди войната и някой каза (може би майка му?), че си е тръгнала, за да се върне вкъщи. Не, тогава майка му беше вече мъртва. Сам. Сам я познаваше.

— Сега трябва да е около деветдесет — отбеляза Боб, — и то, ако е жива. И ако не си е изгубила ума, а ние успеем да я намерим. И ако пожелае да говори.

— Може би Сам знае къде е отишла.

— Щеше да каже нещо. Останах с впечатлението, не знам защо, че между тях може да е имало нещо, но е свършило зле. Той никога не говори за нея.

— Аха — каза Ръс и загреба от салатата си.

— По дяволите, момче, ти никога ли не ядеш месо?

— Не е добре за теб.

— Ха, не ми е причинило никаква вреда. А съм на петдесет и ще преживея още два или три дни, ако имам късмет.

Най-накрая Боб се усмихна и Ръс разбра, че отново се шегува.

— Но това е добра идея — продължи той. — Дори много добра. Може би Сам знае. Нали ще бъде чудесно? Ще му се обадим тази вечер. Може и да е намерил онзи доклад на съдебния лекар или каквото там беше.

Те се върнаха обратно в стаята и се обадиха, но никой не вдигна. Ръс опита още десет пъти.

— Чудя се, къде ли е дъртото копеле? — каза Боб.

— Може да си е намерил ново гадже.

 

 

Най-накрая на сутринта някой вдигна у Сам. Гласът, донякъде познат, смути Боб.

— Сам? О, опитвам се да се свържа със Сам Винсънт.

— Кой се обажда, моля?

— Ъъъ, казвам се Боб Лий Суагър и…

— Боб! Боб, аз съм Джон Винсънт, най-големият син на Сам.

Боб знаеше, че Джон е лекар в Литъл Рок. Познаваше и тона, този тих изтощен тон, който в своята отдалеченост предаваше лошата новина.

— Нещо не е наред ли?

— Боб, татко почина снощи.

— О, боже — каза Боб, който наистина си мислеше, че Сам ще живее вечно подобно на някой вълшебен черногрив лъв, който вие беззъбо към луната. Почувства новината като физическа болка, спиране на дъха и нарушаване на равновесието. Боб седна на леглото.

— Какво се е случило?

— Нали знаеш, че татко от време на време излизаше извън релси. Снощи е отишъл късно в кантората си заради някоя глупост. Така му е хрумнало. Носеше хавлията на мама, нямаше чорапи, а обувките бяха различни. Подхлъзнал се е и е паднал от върха на стълбите. Счупил си е врата на две места. Поне е чисто и е свършил на мига.

— Джон, дължа живота си на твоя баща.

— Беше ужасно добър човек, но нищо не можеше да му кажеш. Молих го да се премести при нас. Място имаме достатъчно. Можеше да иде при всяко от децата си. Нали разбираш, имаше пари за сестра, за старчески дом, каквото поискаш, но татко не искаше да се откаже от навиците си.

Боб нищо не можа да каже.

— Намерили са го в седем тази сутрин. Обадиха ми се в седем и половина и веднага дойдох тук. Боже, не зная какво го е прихванало. Обърнал е къщата си наопаки. Кантората също. Търсил е нещо.

Боб се сети, че е търсил документа от съдебния лекар.

— Видях се с него преди един или два дни. Беше напълно наред и два пъти по-зъл.

— Нали знаеш, че обичаше баща ти. Смяташе, че баща ти е най-добрият човек, който някога е живял. Обичаше и теб, Боб. Радвам се, че си прекарал известно време с него, преди това да се случи. Погребението ще е след няколко дни. Мисля в петък. А след това ще има семейно бдение. Ще се радваме да те видим.

— Ще дойда — каза Боб.

Продължи да седи на леглото. Нарисувано в черно. Привет, мрак. Смъртта за него не бе непозната. Беше я виждал да идва под много форми и я бе изпращал повече пъти, отколкото се полага на който и да е човек. Но точно тази го нарани особено жестоко. Той седеше и гледаше стената, докато тя най-накрая не изчезна и мястото й се зае от голямо нищо.

Скоро Ръс дойде от стаята си облечен и готов за излизане и попита какво не е наред. Боб му отговори и после се оттегли в своята празнота.

Нищо не се случваше. Боб просто си седеше слаб, неподвижен и затворен. Кой би могъл да каже какви мисли му минават? Ръс си спомни за Ахил в палатката си, нацупен и подхранващ яда си, докато не се превърне в ярост толкова чиста, че нищо не може да се изправи насреща й.

— Погребението? — най-накрая попита Ръс.

— Не — каза Боб. — Не и докато има хора, които ни преследват. Със сигурност ще проверят там. — Той поклати глава. После каза: — Отнеха ми бащата. После взеха тялото му. Неговата памет. А сега ми отнеха и Сам.

— Мислиш…

— Видях Сам. Какъвто и да беше, не бе неустойчив. Нямаше проблеми с равновесието. Не би паднал по стълби. Някой го е блъснал. Отново защото е отрил нещо. Търсеше доклада на онзи съдебен лекар или нещо друго и го е намерил. Някой го е наблюдавал и е трябвало да бъде спрян. Някой герой го е блъснал по стълбите.

Ръс разбра къде се бяха озовали: на мястото, наречено параноя, дълбоко в културата на заговорите, където всяко нещо е част от конспирацията, доказателство за зловещата посока, по която е поел светът.

— Може просто да е паднал. Беше възрастен човек.

— Не е паднал просто ей така. Някои хора падат, но не и Сам. Мислиш, че съм откачил? Смяташ, че си измислям всичко това? Кажи ми, синко, нямаше ли наети стрелци с автомати, които се опитаха да ни изпържат задниците в Оклахома?

— Да, истина е. Но…

— Къде би отишъл проклетият заместник-шериф, който душеше около нас? Той ни следеше. После изчезва и на сцената се появяват момчетата с пушкалата. Така че къде ще иде заместникът? Ние няма да се появим на погребението, но ще идем на бдението. Ти ще разпиташ наоколо, за да разбереш дали някой е виждал заместник-шерифа. Това е твоята задача. Но той е дребна риба. Зад тази работа стои някой, запомни ми думите, който ни наблюдава и е измислил всичко това. И, бога ми, ще го намеря и ще се изправя пред него. Ще видим кой ще си тръгне на собствен ход.

— Да, сър — съгласи се Ръс, виждайки, че не би имал успех срещу стоманата в яростта на Боб.

— Но погребението е чак в петък. Днес е вторник. Днес е денят, в който ще откриеш Кони Лонгейкър. Разбра ли?

Ръс кимна, после каза:

— Добре. Мога да се справя с това.