Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (14)

14.

ЪРЛ ВНИМАТЕЛНО навлезе в царевичната нива. Почвата беше мека и той напредваше бавно. Около него, осветени от фаровете му, като кули на осем фута височина се издигаха стъблата на царевицата и леко се поклащаха на вятъра.

Банкетът на пътя през полето изглеждаше рохкав и той се страхуваше, че ако стъпи на него, може да заседне. И тогава щеше да стане страхотна каша!

Пътят леко извиваше вляво, докато накрая не тръгна успоредно на онова, което, очертано на тъмния нощен фон, би трябвало да е хълмът Фъргюсън. Сам беше отстрелял елен на него, но няколко мили по-нататък. През същия ден една фермерска жена беше ругала Сам, че е стрелял толкова близо до децата й. Полагаше му се, въпреки че ако го слушаш, никога през живота си не е правил грешка.

След като навлезе около стотина ярда, което ще рече толкова навътре, че от гъстата царевица не можеше да вижда щатската магистрала 71, той спря колата и се опита да помисли. Искаше да може да насочи прожектора срещу Джими и Бъб. Това означаваше, че трябва да обърне. Той слезе, огледа наоколо, подритна банкета и пръстта по него, за да провери дали ще издържи тежестта на форда. Май щеше да удържи. Качи се отново и старателно зави волана наляво, завъртайки колата в стегнат завой, докато предните колела почти стъпиха на банкета. После върна кормилото в противоположната посока, давайки леко назад. Това го постави от лявата страна на пътя с предница, сочеща към шосето. Загаси двигателя, след това се наведе през прозореца и изпробва прожектора си. Той изпрати кръг остра бяла светлина надолу по пътя, като освети ярко овал от сто фута. С една ръка го завъртя, насочвайки го нагоре-надолу като противосамолетен прожектор, и след това го угаси.

Погледна светещия циферблат на своя „Булова“. Девет и петдесет. Оставаха още десет минути.

Защо съм толкова нервен, почуди се той.

Беше нервен по време на войната или поне през нощта преди десант.

Имаше причина човек да е нервен. Морските десанти бяха трудни и опасни операции. На Тарава съдовете бяха заседнали в корали на хиляда ярда от брега. Пътят през прибоя беше дълъг за човек натоварен с екипировка, а японците стреляха през цялото време. Ако минеш през това, можеш всичко да преодолееш.

Но някакво шибано малко нервно нещо потрепваше у него. Чувстваше се прокълнат. Днес беше направил голяма грешка. Не беше нарочно, но със сигурност много го искаше и затова го направи. И сега какво? Утре щеше да го оправи. Ще оправи кашата, която бе забъркал, като мъж. Тези неща можеха да бъдат оправяни и, по дяволите, всичко останало. Знаеше, че ще го направи. Само не знаеше какво трябва да се направи.

Всичко му се струпа, целият шибан объркан ден. Шайрил Паркър Джед Поузи Поп Дуайър Джими Пай Лем Толивър Бъб Пай мис Кони Лонгейкър Сам Винсънт Бъди Тил Иди Уайт Пай Иди Иди Иди синът му Боб Лий Шайрил мъртва с липсващи долни гащи лаещото куче Моли „Намери я, ей там е“.

Забрави за това, каза си той. Съсредоточи се върху работата. Слезе от колата, когато усети крайниците си да изтръпват от липсата на кръвообращение. Застана, вдишвайки полския въздух. Беше толкова невероятно тихо. Но не, не беше. Както мъжът на война научава, че тъмнината не е наистина такава, а смесица от различни сенки, които могат да бъдат научени и разчетени, така и тишината не беше истинска тишина. Той чу шумоленето на царевичните стъбла, докато се поклащаха на подухващия вятър. Вятърът довя някъде от хълма пеене на щурци, чу и дълбокото и скръбно квакане на жаби. Стори му се, че далеч чу и мъж да кашля. Не, това не беше възможно. Тук няма никой. Някоя проклета жаба или кой знае какво, или някоя шега на природата беше донесла кашлицата от мили разстояние. Това непрекъснато се случваше.

А отгоре звездите, не както в Тихия океан, но въпреки това високо в небето купища звезди, почти звезден дим. Съзвездия, които бе показвал на сина си, опитвайки се да си спомни историите, които ги съпътстваха, и почувства, че не се справя много добре. Тук навън нямаше градски светлини, които да ги накарат да избледнеят. Най-близкият град беше Боулс, на почти пет мили в обратна посока, а там всичко затваряше около девет вечерта.

— Коя е онази, тате? — попита някой.

Не, никой не попита. Това беше гласът на сина му, но само в неговата памет. Спомни си въпроса от един ловен излет миналата есен.

— Това е Полярната звезда, Боб Лий. С нейна помощ винаги ще намериш пътя за вкъщи. Тя е тайната на нощната навигация.

— Какво е нощна гация?

Малкото дяволче имаше толкова много въпроси! Съсредоточи се върху работата си, подкани се той. Погледна часовника си. Десет часът. Още нищо.

Маймуната погледна Джим

и хвърли фъстъците

по него като дим.

Бурма Шейв^[1]

* * *

Бъб караше. Почти нищо не виждаше. От двете страни на пътя имаше само царевица и от време на време табла с римувани реклами на „Бурма Шейв“ или пощенска кутия на някой хамбар, или надпис „Копенхаген“ и дори „Исус спасява“. Чувстваше се изгубен. Беше толкова тъмно. Бе много уплашен и също така ужасно уморен. Както и гладен. Не беше ял, откакто хапнаха бъргъри.

Джими си беше показал главата от колата и внимателно се взираше.

— Ето го — каза той. — Ей там от лявата страна, видя ли го?

— Да, сър — отвърна Бъб. Видя пролука в царевицата и нещо, което приличаше на път, водещ навътре. В далечината имаше хълм.

— Не си забравил какво ще кажеш? — попита той. Беше много важно Джими пак да му го каже. Това му помагаше да не се плаши толкова.

— Не, сър, давам ти дума — каза Джими. — Всичко това беше изцяло моя работа. За всичко съм виновен аз. Старият Бъб няма нищо общо с това. За нула време ще те върнем при твоята мама. Може дори още тази вечер да се върнеш у дома.

— Мислиш ли? Мислиш ли? Мама много ми липсва.

Пред очите на Бъб изплува образът на неговата майка. Тя беше огромна жена, обикновено изтормозена, понякога много зла, но въпреки това той я обичаше. Спомняше си как някога той и няколко други момчета бяха запалили една котка, след като я бяха полели с керосин, и пищейки ужасяващо, тя потича само малко, преди да се строполи в димяща купчинка. Беше се почувствал толкова зле, че мама го взе в прегръдките си и люля, люля в своята топлина и под грижите на спокойното й сърце той заспа.

— Просто прави каквото ти каже мистър Ърл — рече Джими. — Всичко ще се оправи.

Бъб зави по черния път. Той спря, защото почувства, че колата леко затъна в земята.

— Давай — подкани го Джими. — Още малко. Мамка му, страхувам се, че старият Ърл ще го пропусне.

Те се запромъкваха напред, докато царевицата не ги погълна. Тя се свеждаше от всички страни, сякаш ги нападаше, и Бъб почувства кратък пристъп на страх.

— Джими? — попита той жално, усещайки, че леко повишава тон.

— Ето там, там — прекъсна го Джими.

Фаровете се промъкнаха напред по черния път и те навреме стигнаха до патрулката на щатската полиция, спряла встрани на пътя.

— Пристигнахме — обяви Джими.

 

 

Ърл наблюдаваше как колата бавно се показва, взима завоя и след това отби встрани и спря на около петдесет фута от него. Който и да караше, изключи двигателя. Малко сива прах още се носеше из въздуха. Колата, която изстиваше, пропукваше и проскърцваше, но нито един от двамата мъже вътре не помръдна.

В течение на може би тридесет секунди цареше тишина. Тогава Ърл запали прожектора си, запращайки кръг светлина срещу предната седалка на автомобила. Позна Джими Пай, който вдигна ръка, за да блокира ослепителната остра светлина. На светлинния лъч Джими блестеше, естественият му тен беше станал бял като пламък, а гъстите му къдрици златисти.

— Ърл, заслепяваш ме — извика той.

Джими, помисли си Ърл, проклет да си, Джими, защо отиде и взе, че направи шибаното нещо?

— Ей, Джими — извика Ърл в отговор, — движи се много бавно.

— Да, сър. Може ли Бъб да се обади на майка си? Той е ужасно разтревожен за майка си.

— За това ще се погрижим след малко. А сега, Джими, искам да излезеш първи. Искам да видя пистолета, хванат за дулото в лявата ти ръка, и да видя как го хвърляш на земята. А след това ти, Бъб. Искам да видя ръцете ти, да видя пистолета, хванат за дулото с лявата ръка, и да видя как го хвърляш на земята. Разбра ли? Всичко това трябва да стане внимателно и бавно.

— Да, сър, мистър Ърл — извика Бъб.

— Окей, да го направим.

— Ей, Ърл, звучиш като Джо Фрайди. Това не е „Полицейска мрежа“^[2]. По дяволите, Ърл, тук е само Джими Пай със своя малък братовчед — подвикна Джими. Той отвори вратата от неговата страна, показа ръцете си, избута вратата с коляно да се отвори и излезе навън. Ръцете му бяха вдигнати високо и празни.

— Ърл, сега ще взема пистолета — предупреди той, протегна надолу лявата си ръка и измъкна от пояса си пистолет. После го хвърли напред, където оръжието се приземи, вдигайки малко облаче прах.

— Окей. Бъб, сега се прехвърли и излез по същия начин.

Бъб се плъзна по седалката и се изтегли на ръце. Докато позата на Джими беше безгрижна, дори арогантна, Бъб беше скован от напрежение. Ръцете му литнаха нелепо право нагоре, като на ученик в началното училище, който имитира полета на ангел. Ърл можеше да види как му треперят колената.

— Пистолетът, Бъб. Забрави ли пистолета?

— Ох — откъм голямото момче се чу задавен от отчаяние и ужас звук, — остана в колата. Да го взема ли?

— Обърни се така, че да мога да видя, че не си въоръжен — нареди Ърл.

Младежът послушно се завъртя и Ърл видя, че коланът му е празен.

— Окей, Бъб, обърни се и сложи ръце на покрива на колата до Джими.

— Дддда, сър — се чу тъжно проплакване, докато Бъб се обръщаше и се облегна на колата.

— А сега ще стоите съвсем неподвижно. Аз ще дойда при вас и не искам никакви резки движения.

— Ърл, побързай, проклетите комари живи ще ни изядат — провикна се Джими.

С прожектор, закован върху двете момчета, Ърл плъзна ръка надолу и вдигна капачето от кобура на своя „Колт Трупър“. След това се протегна назад и извади белезниците от гайката на колана си и още един чифт, който беше пъхнал под колана.

След това тръгна към тях.

— По дяволите! — каза Джими, внезапно шляпвайки се по врата, където току-що бе ухапан. — Шибани насекоми!

Случи се толкова бавно и едновремено с това мълниеносно. Очите на Ърл проследиха ръката на Джими, която сякаш се връщаше към покрива на колата, но същевременно с маневра, в която нямаше никакъв смисъл, Джими се изви, завъртя, обърна и Ърл се чу да казва:

— Джим — когато видя пистолета и не можа да го разбере, защото нали оръжието бе на земята, беше го видял да пада и зърна

ПРИПЛАМВАНЕТО,

преди изобщо да чуе звук, и почувства

УДАРА

още преди да чуе звука, и после го чу, и отново видя пламъка, и

УДАР.

От толкова близо, толкова малко разстояние и следващото, което усети, бе, че е на колене и някой тича към него, и отново чу звука, и това беше Бъб.

Бъб тичаше към него и като че спря, докато един червен паяк запълзя по предницата на тениската му, а лицето му бе изпито и ужасно напрегнато от страх. Но той още продължаваше налудничаво да се приближава към Ърл, подобно на някакво чудовище с разтворени ръце и мърдаща уста, очите като големи бели яйца, наближаваше като че да премаже живота в Ърл.

Ърл стреля. Дори не помнеше кога е извадил револвера.

Бъб падна на колене.

ПРИПЛАМВАНЕ.

Ърл се обърна в мига, когато Джими отново стреля, после пак, и двата пъти не улучи, докато се плъзгаше заднишком към царевицата. Ърл си представи лукава усмивка на лицето му и желаейки повече от всичко да изтрие тази ужасна усмивка, той дръпна спусъка още четири пъти. Четири ехтящи изстрела, револверът отскачаше в ръката му, четирите изстрела бяха толкова бързи, сякаш идваха от неговия автомат „Томпсън“, докато оръжието не изщрака на празно.

Какво, по дяволите, става, помисли си Ърл не толкова с думи, колкото с ярки припламвания, пайети, частици светлина и горещ метал, които танцуваха из главата му.

Тогава видя, че все още е в лъча светлина, все още на земята и около него се извисяваха колата и царевицата. Той запълзя назад, за да излезе от светлината, очаквайки изстрела, но не се чу такъв. Чу стъпки, шумоленето на царевицата, блъскана грубо настрани, въздишката на вятъра и никакви други звуци.

Той стигна до прикритието на патрулката си. Бъб лежеше на гръб, покрит с кръв.

— Мамо! — проплака той. — О, мамо, моля те, помогни ми, о, Исусе, Господи, не искам да умра.

Нямаше следа от Джими.

Презареди, нареди си Ърл, постави револвера пред себе си и протегна свободната си ръка, за да освободи барабана и да извади патрони.

Но нямаше свободна ръка или най-малкото не работеше.

Погледна и видя, че целият е в кръв. Една яростна черна гънка изпускаше тъмна течност точно под лакътя. Кръвта се спускаше надолу до пръстите му, откъдето капеше. Не можеше да движи пръстите си. Ръката беше безчувствена. Лявата му страна също бе покрита с кръв, униформата и панталоните му бяха напоени с нея.

Ще умра ли, зачуди се той.

Ами, ако ще умирам, майната му, но въпреки това трябва да презаредя.

Със здравия си палец успя някак си да освободи ключалката на барабана и след като го тръсна, той се отвори. Обърна револвера с дулото нагоре и започна да го тръска ли тръска, докато една по една и шестте гилзи изпаднаха. Стисна оръжието между коленете си и отново един по един започна да вади патрони от гайките на колана си и да ги пъха в барабана. Големи, калибър .357, с кухи върхове. С движение на китката той затвори барабана.

Дойде болката. Тя виеше в ръката му. Тази му страна беше безчувствена и мокра. Искаше да спи или да крещи. Не искаше да тръгва след Джими из царевицата.

Пъхна заредения „Колт“ в кобура си, изпълзя в колата и взе микрофона.

Беше навлязъл далеч в провинцията и наблизо нямаше ретранслатори, но радиостанцията беше мощна и работеше добре на ниските честоти. Дали щеше да успее да се свърже? Би трябвало.

— До всички коли, до всички коли, ранен пътен полицай, квадрат десет-тридесет и три, повтарям десет-тридесет и три, до всички коли, моля, отговорете.

Отговори му неподвижният въздух.

Мамка му.

Искрица привлече погледа му. Той вдигна очи към размазаното напукано стъкло на предния прозорец, където един от куршумите на Джими бе долетял, и после отвъд към антената, счупена на две от него.

По дяволите.

Малкият капут е късметлия. Това силно ще намали обхвата. Никаква помощ.

Той се плъзна обратно извън колата и започна да оглежда наоколо. Бъб лежеше неподвижно, но Ърл можеше да види, че все още диша. Сега нищо не можеше да се направи. Ърл със сигурност нямаше да излезе там на светлото.

Реши, че Джими е някъде наблизо, може би се движеше в кръг и в момента се приближава. Едно обаче беше напълно сигурно: Джими се опитваше да го убие. И това е най-важното.

Джими беше толкова възбуден, че трудно успяваше да стои неподвижно. Знаеше, че го е улучил. Знаеше, че добре го беше ковнал. Ърл вероятно беше мъртъв. Видя го да пада, видя, че целият бе в кръв, и когато Ърл, обикновено точен стрелец с всякакви оръжия, стреля по него, го пропусна с много.

Джими се сви на земята, неподвижен като спяща котка, въпреки че дишаше тежко. От ниския си зрителен ъгъл не можеше да види много през стеблата, които дори в момента се поклащаха и пропукваха на лекия ветрец. Някъде далеч напред имаше сияние от светлина, която показваше местонахождението на двата автомобила. Щеше да изчака да се успокои дишането му и после щеше да започне да пълзи обратно. Знаеше, че трябва да се увери. После щеше да се измъкне, да замине, беше свършил, цял един нов свят лежеше пред него. Беше успял!

Рок цяла нощ до зори!

Но изведнъж светлината изчезна.

Той заобмисля значението на случилото се. Дали светлината е угаснала от само себе си? Или Ърл я беше угасил? Или пък са дошли хора и са я загасили? Не, не можеше да са хора. Иначе щеше да има коли, кучета, самолети, може би от онези хеликоптери, целият шибан отбор по стрелба.

Беше проклетият Ърл. Ърл го преследваше. Беше угасил прожектора, така че да няма светъл фон, на който да очертае силуета си.

Знаеше, че просто трябва да постои тихо още няколко минути. Ърл го беше видял да се измъква, така че, ако тръгне след него, знае от коя страна на пътя и бързо щеше да се приближи приведен, вдигайки шум.

Ще вдигне шум, помисли си той.

Не се съмняваше, че Ърл ще опита подобно нещо. Този мъж беше булдог с кураж. Но беше стар и ранен и вероятно е изгубил много кръв.

Просто стой мирен, си каза Джими.

И затова, разбира се, изкрещя:

— Ърл! Ърл, за мен ли идваш? По дяволите, Ърл, съжалявам. Мислех, че се гласиш да ме убиеш и да станеш голям герой!

Нямаше отговор. После чу вик.

— Мамка му, Джими, ти си глупак и добре ме гръмна. Аз умирам. Излез и се предай сега, защото няма начин да се измъкнеш. Идва помощ.

— Никой няма да стигне дотук навреме — викна Джими, смеейки се, защото знаеше, че е вярно, както знаеше, че Ърл не е толкова тежко ранен, а лъже, за да го метне. Ърл можеше да бъде много хитро копеле.

Но това не плашеше Джими. Всъщност нищо не го плашеше. Мозъкът му бъкаше от идеи за блясък и слава, с юношески представи за корави мъже с име и искаше да се наложи на човека, който беше надвиснал над него през половината му живот подобно на тъмен облак. Обичаше Ърл, но също така го мразеше. Искаше да го спаси, но искаше и да го убие. А най-много от всичко искаше да го впечатли.

Току-що бе презаредил пълнителя си от пълния с патрони джоб и го блъсна обратно в своя .38 „Супер“. Номерът му беше минал. Хвърли един гаечен ключ и Ърл го сметна за пистолет. Ха, Ърл, метнах те!

Започна да пълзи към полицая. Знаеше, че скоро ще види мъжа, тогава ще може да скочи, първият изстрел ще е негов и щеше да каже: „Ей, Ърл, не съм ли аз най-новото нещо, не съм ли хладнокръвен?“, и щеше да го убие.

 

 

А сега болката. Толкова силна, пълзяща нагоре-надолу по ръката и търсеща нови места да забие зъби. Ръката беше безчувствена. Все още кървеше. На един от островите беше видял един буквално накъсан на парчета от избухнал снаряд. Сега не можеше да си спомни на кой. Беше буквално превърнат в конфети от месо и кръв и сега безполезната му ръка изглеждаше по същия начин.

Другото беше умора. Беше толкова ужасно изморен. Защо е толкова уморен? Искаше му се да заспи. Нима умираше от загуба на кръв? Възможно. Просто го обхвана подтик да легне и да се наспи, докато всичко свърши.

И накрая тъгата. Защо, защо, за бога, се случваше това? Какво се бе объркало? Кой направи така, че това да се случи? Проклетият Джими Пай?

Тъга и за Бъб, който сега разбра, не се опитваше да го убие, а панически тичаше към него за защита. Бъб спря куршума, който можеше да убие Ърл, а в замяна Ърл го простреля в гърдите с един куршум с кух връх калибър .357 „Магнум“, отваряйки дупка в сърцето му. Бъб беше мъртъв, това бе повече от сигурно, защото никой не може да лежи като него, освен ако не е мъртъв.

Той усети револвера в ръката си с пръст напрегнат около спусъка. Гореше от желание да стреля, но по какво? Просто продължи напред, не пълзеше, защото пълзенето със счупена ръка беше прекалено бавно и трудно. Вървеше странично подобно на рак, надолу по едната страна на пътя все по-навътре и по-навътре в посоката, откъдето се бе чул последният вик на Джими. Чувстваше, че всичко ще се сведе до един изстрел. Джими можеше да го застреля, но знаеше, че ако не направи бързо нещо, просто ще умре от загуба на кръв и толкоз. Джими щеше да стане дори по-известен, отколкото вече беше.

Нямаше шапка. Беше махнал значката си. Бе просто един ранен мъж с револвер, преследващ здрав въоръжен мъж. Беше стар, бавен и много уплашен. Помисли си, че може никога повече да не види своя син и жена си. Над него звездите бяха далечни, немигащи и напълно безразлични. Навсякъде около него царевицата потреперваше и пукаше, а в далечината насекомите и жабите стенеха. Защо правеше това? За какво? За някакви шибани цивилни, които никога няма да научат името му и го наричат арогантен зад гърба му?

Никога не си бе задавал подобен богохулен въпрос на нито един от островите и през нито едно от затрудненията или премеждията си на полицай. Защо? Има ли значение? Не, всъщност не.

Отпусна се на колене с тежкия револвер в ръка. Сега усещаше, че Джими е близо. После разбра. Джими нямаше да е пред него, а зад него. Щеше да го пропусне да мине и после да дойде изотзад. Така щеше да работи мозъкът на Джими, защото той беше атлет, обучаван в изкуството на финта и нападението.

— Джими! — провикна се той. — Джими, хайде, момче, това няма защо да става.

Никакъв отговор.

Ърл стоеше от едната страна на пътя и се престори, че гледа напред, надничайки в царевицата.

 

 

Джими го наблюдаваше как се приближава. Ърл не беше съвсем в царевицата, а наполовина, придържайки се към края на пътя. Не се движеше бързо, но не и бавно, а с мрачна решителност. Дори в мрака Джими можеше да види лицето на Ърл изпънато и със стиснати зъби. Беше лицето на баща, на мъж, който знаеше какво е следващото, което трябва да се направи, или може би лицето на мъж, който ти казва какво е нередното в онова, което вършиш.

Джими вдигна пистолета. Ърл щеше да мине на няколко ярда от него. Но тогава той се спря. Между него и Ърл имаше хиляди царевични стъбла. Кой знае дали куршумите няма да рикошират и дали може да стреля толкова точно в тъмнината? Можеше да изстреля целия пълнител и да пропусне. Не. По-добре да остави Ърл да мине покрай него, след това да се промъкне и да излезе на пътя зад гърба му. Да се приближи. Това беше. Да се приближи достатъчно и просто да стреля, стреля, стреля. Да му покаже кой е най-добрият.

 

 

Ърл се заслуша. Нищо. Той продължи напред.

— Хайде, Джими! Не ми се иска да те наранявам.

Нищо. После чу щракването от освобождаването на пистолетен предпазител.

— Ърл, получи си търсеното.

Ърл се стегна и извърна с револвер встрани от тялото. Джими беше на двадесет фута зад него, автоматичният „Колт“ беше изваден и сочеше право в него.

— Аз печеля, Ърл.

— За бога, Джими, свали го. Всичко свърши.

— Наистина всичко свърши.

— Джими, не си заслужава.

— Ърл, свали оръжието и ще те оставя да живееш.

— Джими, не мога да направя това. Знаеш го. Това е границата. След секунда или две няма да мога да ти правя повече отстъпки.

— Ърл, не те мразя, но вината не е моя.

Той натисна спусъка.

Пистолетът припламна, ритна и от него се заизвива дим. Ърл стоеше изправен като някаква шибана релса.

— Джими, не улучи. Прекалено далече е, а ти не си достатъчно добър стрелец. Синко, по-добър съм от теб. Свали го…

Джими стреля уверен, че ще улучи, но се учуди колко бърз бе по-възрастният мъж, когато се отпусна на едно коляно и вдигна револвера толкова бързо, че движението му се стори размазано. Не само беше бърз, а бърз по някакъв друг начин, ръката му бе камшик, проклятие, проблясване и двата изстрела почти се сляха в един, толкова бързо дойдоха.

Следващото нещо, което видя, бе Ърл, застанал над него в мъгла.

— Ърл? — каза той.

— Да, Джими.

— Ърл, нищо не виждам. Боли. — Нещо бе станало с главата му. Чувстваше я като в менгеме или сред счупени кутии или парчетии стъкло. Навсякъде мъгла. Никога не бе виждал нещо подобно.

— Всичко е наред, Джими. Всичко ще се оправи.

 

 

Джими пое дъх за последен път и застина. Нямаше предсмъртно хъркане, последно изгъргорване или спазъм, както понякога се случваше. Сякаш душата му просто си тръгва, оставяйки зад гърба си само един съд.

Ърл можеше да види, че единият куршум бе разкъсал лявото му око и излязъл отстрани на красивата му глава и я беше разрушил. Вторият го бе ударил точно над сърцето. Лежеше спокойно като млад крал, попивайки собствената си кръв, напълно неподвижен, едното око красиво и синьо със съвършената си извита мигла, а другото размазано в безформена каша, изпускащо черни назъбени струйки в земята.

Ърл отмести очи и намери сили да се изправи. Застана на нестабилни крака, замаян и несигурен. С усилие на волята направи крачка и после втора и се върна обратно при колата, усещайки се стар колкото планината. Боже, колко зле се чувстваше. На нито един мъж не трябва да му се налага да убие момче, което познава от двадесет години.

Защо Джими не му бе казал какво става?

Какво ставаше? Какво го бе прихванало Джими?

Бога ми, ще разбера.

Ръката му продължаваше да кърви. Болеше така, сякаш проклетият дявол лично го налагаше по нея. Лявата му страна бе напълно безчувствена и той бе мокър от собствената си кръв. Разбра, че скоро ще умре, ако не дойде достатъчно бързо помощ.

Всичко зависеше от радиостанцията с нейната счупена антена.

Той се наведе, намери микрофона и натисна бутона за предаване.

— До всички коли, всички коли, по дяволите, ранен полицай, десет-тридесет и три, моля, отговорете, моля, отговорете.

Тишина.

Погледна нагоре към небето. Звезди, купища звезди на фона на черното небе. Почувства се ужасно самотен. Опита отново.

— До всички коли, до всички, това е четиринадесета кола, чува ли ме някой, ранен полицай, квадрат десет-тридесет и три, десет-тридесет и три, Исусе Христе, губя кръв.

Значи така. Кръвта му изтича на път през царевична нива. След толкова много опасности на островите. Да умреш от загуба на кръв в някаква царевична нива.

— До всички полицейски коли, пътна помощ, радиолюбители, моля, помогнете, ранен полицай, десет-тридесет и три, моля отговорете.

Нищо.

Идва краят. Всичко свърши. Край. Не успях. Той затвори очи. Лицето на неговия син заплува пред него и той усети, че протяга ръка, но то изчезна.

— Ей, патрулен полицай четиринадесет, тук е пътнически полет Делта едно деветка нула в квадрат двадесет седем пет, по курс на юг към Ню Орлеан. Разхождам се по честотите и случайно хванах сигнала ти, синко. Къде, по дяволите, си ти?

— Делта, Делта, аз съм на единадесет мили южно от Уолдрън, Арканзас, извън шосе 71 в една царевична нива, на сто ярда от магистралата. Улучен съм два пъти и губя кръв.

— Дръж се, синко, ще сменя честотата и ще пусна информацията на честотата за спешни случаи в Литъл Рок, а момчетата на земята ще я пратят колкото може по-бързо до твоите местни власти и те ще ти помогнат, а ако не успеят, ще приземя това бъги на шибаната магистрала и лично ще те прибера, полицай.

— Благодаря, Делта едно деветка нула, ти да не си добрият самарянин?

— А ти, полицай, не си ли куражлия? Късмет, синко. — Той изключи.

Ърл остави микрофона на мястото му и остана седнал в тъмнината. Изведнъж светът изглеждаше изпълнен с възможности.

Тогава чу звукът на смъртта и той го накара да изстине. Беше сухото стържещо спазматично тракане, което обявяваше присъствието на гърмяща змия.

Страхотно, помисли си той, само това ми трябваше.