Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (34)

34.

ПОГРЕБЕНИЕТО БЕШЕ насрочено за късния предиобед, но те не успяха да стигнат, защото полетът Балтимор-Далас и след това шпагатът с „Американ Ийгъл“ до Форт Смит ги забави до обяд. Но в четири щеше да започне бдението в старата къща на Сам и карайки бързо надолу по магистралата, знаеха, че ще успеят да стигнат най-късно в четири и половина.

Караше Ръс. Боб беше дори по-затворен от обикновено. Неподвижността на снайпериста: част от легендата. Горчивината му, потиснатият му гняв, усещането за изолация — всичко част от същия комплект. Но Ръс знаеше, че зад тези спокойни тъмни очи нещо става.

— За какво мислиш? — най-накрая попита Ръс.

— Че току-що пропиляхме цял хубав ден и съм назад с хиляда и триста кинта за билети.

— Ще си платя.

— Не става дума за това. Не ти искам парите. Просто са напразно пропилени. Движим се в погрешна посока.

— Не, сър — възрази Ръс. — Аз искрено вярвам, че трябва да има връзка между смъртта на това дете и убийството на баща ти.

— Ти си глупак — грубо каза Боб, без дори да го погледне. — Това е невъзможно. Баща ми беше убит същия ден, когато момичето е било намерено. Няма начин да са нагласили всичко толкова бързо. Това е била операция за четири-пет дни и Френчи е работил направо като луд. И второ, не би било възможно някой да предскаже, че татко ми ще намери трупа този ден или през който и да било друг. Това е просто шибан късмет или кой знае какво. Майка й дошла при него и той тръгнал да я търси. А ако предположим, че не е намерил трупа? Пак щеше да бъде мъртъв в 23,00 часа. Трупът би могъл да лежи там със седмици, преди някой да се натъкне на него, и по това време да бъде толкова разложен, че щяха да минат още няколко седмици, преди да го идентифицират. Не, онова, което се е случило на това момиче, е престъпление. Много жалко, ако бедният Реджи Фулър е умрял заради него, но станалото няма нищо общо с нас.

Но не можа да разубеди Ръс, че има някаква връзка.

— Трябва да има. Какво друго може да е ставало в окръг Полк през 1955, което да си заслужава уреждането на толкова сложен заговор? Френчи Шорт не би направил нещо просто за…

— Ясно е като бял ден — отговори Боб. — Ето какво мисля. Мисля, че баща ми е бил част от екип следователи, ръководен от щатската полиция. Може би е бил свързан със ставащото в Кемп Чафий. И той някак си е открил нещо. Затова е трябвало да бъде спрян.

— Това ми звучи като калпав филм — подхвърли Ръс.

— Знам, а аз дори не ходя на кино — кисело каза Боб.

— Е, може би…

— Намали и не се обръщай веднага — прекъсна го Боб.

Минаха една или две минути.

Боб измъкна .45-калибровия пистолет от кобура от вътрешната страна на колана, който Ръс дори не бе видял да слага.

— Какво, по дяволите…

— Спокойно — каза Боб.

С периферното си зрение Ръс забеляза един бус, който се движеше в мъртвия ъгъл, където огледалата не можеха да го уловят. Бусът изведнъж ускори и започна да се изравнява с тях.

— Не гледай към него — обади се Боб — и щом кажа давай, натискаш рязко спирачките. Разбра ли?

Ръс преглътна и усети как устата му пресъхва. Върнаха се.

Но бусът продължи да ги задминава и Ръс не можа да се въздържи и наруши заповедта. Рязко обърна глава и на задната седалка видя едно много хубавко момиченце, което съсредоточено го гледаше. После му се изплези.

— Мамка му — възкликна той, — изкара ми ангелите.

— Може би съм се отпуснал — каза Боб, пъхайки пистолета обратно под колана си. — Не видях откъде изскочи този. Бил е в мъртвия ъгъл. По дяволите, трябва повече да внимавам.

— И каква ще бъде следващата ни стъпка? — попита Ръс.

— Учил си в Принстън, значи ти ще ми кажеш.

— Ами… — започна Ръс, но веднага осъзна, че и той не знае.

 

 

Сложната личност на Сам Винсънт си личеше напълно по странната тълпа, която се беше събрала, за да оплаче смъртта му, или може би за да я отпразнува, или поне да се напие за негова сметка. Афроамериканци от западната страна на железопътната линия, аристократи от Литъл Рок, приятели от стотиците хиляди ловни излети, на които бе ходил, стари момчета, които са му били водачи, фермери, търгували с него, политици, полицаи, деца, огорчени секретарки, адвокати на обвиняемите, затворнически надзиратели и дори неколцина мъже, които Сам бе пратил на топло. Всеки знаеше история за Сам, която да разкаже, но онази, която сега се предъвкваше, когато Боб и Ръс най-накрая стигнаха и намериха къде да паркират (улицата беше наблъскана с всякакви коли: от мерцедеси до четиридесетгодишни пикапи), беше свързана с разпорежданията в завещанието му. Имуществото на Сам бе значително, трупано цял живот чрез хитри инвестиции и сделки. Той мъдро бе заобиколил наследствения данък, разпределяйки между децата си своето богатство на дялове по 10000 долара годишно в течение на няколко години. Дялове получаваха дори зетьовете и снахите му, независимо разведени или не, сключили повторен брак или не. Без да бъдат задавани въпроси, той се бе ръководил от принципа, че всеки, който е трябвало да го търпи в семейството, заслужава хубав малък подарък. Също така вече бе създал попечителски фондове за всеки от внуците си на стойност 200000 долара, от които можеха да се теглят пари за разплащане с образователни учреждения, и то само с чекове за такси, храна и подслон. На всяка от уволнените или напуснали секретарки беше оставил по 10000 долара, с изключение на онази, която се бе пропила. Тя получи 15000. След това разпределение остана една неусвоена сума от 19450 долара.

— Боже, татко ми — каза д-р Джон Винсънт с дъх, който лъхаше на скоч (барът беше добре снабден), и учудване в гласа — е оставил 9725 долара на Института за законодателни действия на Националната оръжейна асоциация и 9275 долара на Корпорацията за контрол на огнестрелните оръжия. Представям си как се е кискал, когато е измислил това!

— Той беше добър човек — каза Боб, който сред тълпата гуляйджии сякаш бе единственият все още мрачен и скръбен.

— О, беше проклето старо копеле — каза докторът, най-големият син, онзи, който бе понесъл главната тежест на бащината ярост и похвали. — Много умен, но и много зъл. Изкара ни душата, докато растяхме. Но, бога ми, всеки от нас стана нещо. Двама лекари, двама адвокати, един туристически агент, един инвестиционен посредник и един художник импресионист.

— Кой е художникът? — попита Боб.

— Джейми.

— Мислех, че е адвокат.

— Беше такъв десет години. Но най-накрая събра смелост и започна да прави това, което той искаше, а не татко. Мисля, че татко го уважаваше за това.

— Беше упорит като магаре — отбеляза Боб.

— Исусе. И твърд. Знаеш ли, че за двадесет и една години у дома го видях само веднъж да плаче? Мама умря, но той плака само когато убиха баща ти. Помня, че седна сам-самичък на долния етаж, когато се върна. Трябва да е било на разсъмване. Беше седнал там и си бе сипал питие. Събудих се от звук, който никога не бях чувал. Промъкнах се надолу по стълбата. Седеше на онзи стар люлеещ се стол — Джон посочи през тълпата към овехтял люлеещ стол, който беше стоял на същото място в течение на петдесет години, — люлееше се напред-назад и хлипаше като дете. Обичаше баща ти. Смяташе, че Ърл Суагър е най-съвършеният човек, който някога се е раждал: герой, баща, полицай, ненакърним символ на всичко справедливо и силно в Америка.

— Аз не преставам да говоря на хората, че баща ми е бил просто човек.

— Е, баща ми не мислеше така. Боб, искам да те питам. Какво става? Дочувам разни неща.

— За стария луд Боб Лий, който изкопал войник от Гражданската война?

— Да. И това. Изведнъж се появяваш тук и се случва ужасяваща престрелка оттатък в Оклахома и десет мъже са убити. Преди да се върнеш, подобно нещо не се бе случвало. Нищо не я свързва с теб, но хората си спомнят, че преди няколко години излезе на лов и двамина се върнаха от гората в чували за трупове. Старият ми татко ти отърва задника във федералния съд.

— Никой около мен не е лягал в чувал за трупове, ако не го е заслужил. Това е просто нещо несвършено от едно време. Става дума за баща ми.

— А моят беше ли набъркан?

— Помолих го да свърши малко адвокатска работа за мен. И това е всичко.

— Само това ли?

— Моят по-млад приятел, ей там, дойде при мен, защото иска да напише книга за баща ми. Никой не помни Ърл Суагър, може би като изключим татко ти и старата мис Кони. Той почина и тя скоро ще го последва. На мен ми се стори, че си заслужава. По-добре, отколкото да напише книга за мен.

— Окей. Трябва да знаеш, че хората задават въпроси. Ти, приятелю, крачиш сам, но хвърляш много дълга сянка. А сега ела с мен. Имам нещо за теб.

Те си запробиваха път през тълпата, което по същество беше разходка из останките от миналото на Боб. Той видя Сара Винсънт, най-голямата дъщеря на Сам, която два пъти се омъжва и имаше два развода. Сега бе градският туристически агент, процъфтяваща и самотна. Тя единствена от децата на Сам не притежаваше неговия магнетизъм, въпреки че веднъж ужасно се бе увлякла по Боб и дори сега му хвърли непохватен пламенен поглед. Но само тя не отместваше очи. Той знаеше, че за останалите е пречка.

Аз съм убивал хора. Аз съм снайперистът. Аз съм различен.

Това беше съкрушителното усещане за изгнание, което изпитва убиецът и което понякога го кара да извършва още убийства. Сега всички знаеха благодарение на рекламата преди три години: Боб Лий Суагър не е просто пиян ветеран от морската пехота сам в планините си, а снайперист, екзекутор, ловец на хора, човекът, който е протегнал ръка и е угасил осемдесет и седем живота. В Аризона на никой не му пукаше, защото той си беше такъв от самото начало, но тук имаше последиците на скандал. Те го свързваха с миналото и се чудеха: защо той? Кое го прави различен? Какво знае снайперистът, което другите мъже не знаят? Какво ли е чувството да изпратиш парче месинг и олово през главата на някого и да му издухаш мозъка? Ефектът на розовата мъгла: да превърнеш човек в оцветен дъжд. Какво ли е усещането?

Някога имаше едно момиче на име Барб Семплър. В гимназията излезе веднъж с нея, но тя реши, че е прекалено диво селянче. Баща й не беше ли адвокат или нещо такова? Сега беше странно напомпана, трупнала четиридесет фунта в повече, някога красивите й черти се бяха разлели по широкото лице. А момчето ей там, тлъсто, плешиво и добре облечено, някога го бе блокирало откъм гърба на едно футболно игрище и се бе смяло на това, докато Боб не му скочи и треньорът трябваше да ги разтървава. Беше пораснал, за да продава застраховки, а Боб, за да убива хора. Странно. А тази жена? Помисли си, че се казва Синди, ъъъ, как беше? А, Гилфорд, точно така, и през 1961 й беше обарвал циците на задната седалка. Толкова отдавна. Сториха му се като самия рай. Сега беше слаба и корава, там където някога беше закръглена и трътлеста. Разведена, терапия и много аеробика. Тя му се усмихна и го уплаши. Копнееше за жена си. Копнееше отново да се почувства цял и свързан: баща, семеен човек, уседнал собственик на конюшня. Джули, ИКИН4, конете — те му липсваха. Но му липсваше и това, което означаваха: нормалния живот, а не този на снайперист. Хората се отдръпнаха, за да го пропуснат да мине и да остане сам. Аз съм снайперистът. Аз съм сам.

Стигнаха да стълбището и отново тълпата като с магическа пръчка се раздели и те заслизаха надолу към сутерена, където някога беше кантората на Сам. Джон отиде до шкафа, отвори го и свали нещо от полицата.

— Трябваше да разчистя кантората на татко — каза той. — Вземи, мисля, че тези неща са твои. Беше ги заключил в сейфа.

Той му подаде картонената кутия. Вътре бяха старият бележник на баща му с кафявото богохулство на кръвта и старият кочан с наполовина откъснати фишове за глоби.

— И това също — каза Джон, хванал лист жълта адвокатска бланка. — Татко си е записал някакви бележки. Изглежда, е работил по някакъв случай. Може би ще ти помогнат.

 

 

Ръс говореше с едно изключително красиво момиче, което, изглежда, знаеше всичко за него или поне много се интересуваше от особата му. Бавно започваше да му просветва, че в този странен свят той беше дребна звезда: другарят на прочутия, тайнствен, опасен и, да, привлекателния Боб Лий Суагър. Почувства се малко нещо като помощник на Мик Джагър.

— Значи в Принстън — казваше момичето. — И защо прекъсна?

— О, майка ми и баща ми се разделиха. Знаех, че на мама ще й бъде тежко, така че не исках да съм хиляда и двеста мили от нея. Прекарах последната година в Оклахома сити, където работих в „Дейли Оклахоман“. Заради това и заради факта, че всъщност не харесвам много Изтока. Прекарах си живота в опити да се махна от Оклахома, защото съм прекалено добър за там. После попаднах в Бръшлянената лига^[1] и открих, че хората са, нали разбираш, толкова дребни. Фанатици до дъното на душите си. Виждат света в криво огледало. Всички извън лигата бяха червеноврати нацисти, всеки, който притежава пушка или е член на Националната оръжейна асоциация, или пък гласува за републиканците, е непълноценен човек, а в най-добрия случай смешен невежа. Просто не можех да ги понасям. Нищичко не знаеха. Поработих една година в „Оклахоман“, където открих, че… никъде не подхождам.

— О, я стига, сигурна съм, че ще си намериш място. Ти си много умен.

— Бях много умен. В Оклахома бях толкова умен. После отидох в Ню Джърси и се оказах просто поредната крастава жаба на камъка.

Тя се усмихна.

— Не си ли нещо като писател?

— От непубликуваните. Много прославен.

— Ще напишеш книга за Боб Десетката?

— Не. Боб има тайни, които и с десет години терапия, последвани от също толкова години мъчения, не можеш измъкна от него. Той е прекарал живота си, опитвайки се да докаже, че е достоен за баща си. И за разлика от нас, бих казал, че е успял. Той не би го казал, но аз бих. Както и да е, книгата е главно за баща му. Ърл Суагър е изключителен герой, убит в престрелка от някакъв бял боклук, и то след като е спечелил Почетния медал на Конгреса за Иводжима. Имах идеята да напиша дълъг материал за последния му ден, как е привлякъл цяло блато от патологичните американски недъзи. Но всичко, което направих, бе да тичам за кафе.

— Струва ми се много интересно. Харесва ми идеята за символичния епизод: можеш да научиш толкова много за макрокосмоса чрез пресъздаването на микрокосмоса.

— Уха — каза той. — Ти сигурно следваш английска филология.

— Трети курс във „Вандербилт“.

— Добър университет.

— Благодаря. Пиша курсова работа. За Реймънд Чаррр — Ръс не можа да чуе добре фамилията.

Реймънд? Писател? Започва с Ч? И има „р“? Ръс се паникьоса. Карвър ли каза? Не беше чувал за Карвър. Може би е казала Чандлър. Това беше много по-добре. Не беше чел нищо от него, но поне можеше да блъфира, за да се измъкне.

— Онзи частен детектив от Лос Анджелис? Много неон и подобни неща?

— Да, но много повече — каза тя и Ръс въздъхна облекчено. — Него наистина го бива като разказвач. Може би е присъщо на Юга, но обичам, когато можеш да потънеш в езика на някоя книга. И твоята книга ли ще бъде такава?

— Да — отговори Ръс и си помисли: „Поне се надявам!“

— Докъде си стигнал?

— Ами, всъщност все още проучваме. Слушай, малко съм объркан. Коя си ти?

— О — засмя се момичето. — Една от внучките. Познаваше ли дядо?

Сега разбра.

— Малко преди да почине, отидох с Боб да се срещнем с него. Беше рязък старец. Това мога да кажа. Научи ме едно-две неща.

— Рязък колкото си иска. Истински мъж тиранин, като някой крал. Но някак си нужен — каза тя. — И сладък. Под повърхността. Обаче напоследък беше объркан.

— Забелязахме. Но имаше нещо героично в начина, по който се бореше срещу това. Той беше един арканзаски Лир — каза Ръс, истински доволен от забележката за Лир, въпреки че никога не бе успял да го прочете.

— Такъв човек. Тиран, господар, но някак си, о, не знам, необходим. Вече не се раждат такива, нали?

— Не, вече правят такива като мен — каза той и тя се засмя — и съм съгласен, че това е един вид упадък.

— О, Ръс, ти ще се оправиш.

— Ти си… чия дъщеря?

— Баща ми е Джон, най-големият син на дядо. Той е лекар в Литъл Рок. Вътрешни болести. Аз съм Джини.

— Нюйоркската? Чух някой да те нарича „нюйоркската“.

— О, това ли. Миналото лято стажувах в Ню Йорк в „Мадмоазел“.

— О — възкликна Ръс. Мамка му, тя беше по-напред от него.

— А аз само носех кафета на задници с прекалено много грим, които бяха взимали твърде много наркотици и сега прекаляваха с аеробиката. Не ми беше от кой знае каква полза.

— Всичко е от полза, или поне така са ми казвали.

— Чу ли за големия скандал?

— Не, за какво става дума?

— Всички чернокожи са възмутени. Току-що го научих от моята приятелка Тинайл. Ето я там с майка й.

— Аз не…

— Дядо ми е получил Сребърната звезда в битката за Нормандия, но най-смелото нещо, което някога е направил, беше да осъди бял за убийството на чернокож. Казва се Джед Поузи.

Това име събуди някакъв спомен у Ръс, но не можа да се сети какъв.

— През 1962 на някаква бензиностанция пребил до смърт с права лопата един от водачите на движението за граждански права.

— О, да — каза Ръс. — Една ми е ползата от проучванията. Вече ставам експерт по скритите фокнъровски пластове на окръг Полк, Арканзас.

— Фокнър щеше да спечели две Нобелови награди, ако се беше родил тук. Разбира се, ако не се пропиеше до смърт преди това. Както и да е. Дядо го осъдил и въпреки че не получил смъртна присъда, Джед Поузи влязъл до живот.

— Да? — каза Ръс.

— Това струва на дядо преизбирането и си изгуби работата за дванадесет години, след като осемнадесет беше прокурор. Накрая през 1974 отново спечели и изкара още осем години. През това време се превърна в либерал, противник на оръжейния контрол, ако можеш да си представиш подобно нещо.

— Донякъде.

— Няма значение. Просто са амнистирали Джед Поузи. Два дни след смъртта на дядо е получил амнистия.

— Исусе — каза Ръс, — това е неуважително.

— Не, това е Арканзас.

Но Ръс изведнъж вече не беше там. Стената и шумът изчезнаха, също така тълпата и блестящата болезнено красива Джини Винсънт пред него.

Видя името някъде изписано с детински почерк, но не можеше да определи къде точно. Джед Поузи.

Беше част от някакъв списък.

Лем Толивър.

Лъм Поузи.

Поп Дуайър.

Къде?

— Ръс? Да не вземеш да припаднеш?

— А, не, аз просто…

И внезапно си спомни. Джед Поузи. Името му беше в последния бележник на бащата на Боб. Той беше в групата, която е намерила Шайрил Паркър. Той и мис Кони бяха единствените още живи хора, прекарали известно време с Ърл Суагър през последния му ден на земята на 23 юли 1955.

— Имаш ли представа къде ще отиде този Джед Поузи?

— Не знам… Какво става?

— Трябва да го намерим. Трябва! — каза той и си помисли, че трябва да й обясни, когато Боб го сграбчи за ръката и го задърпа настрани от младата жена с такова изражение, сякаш войната ще започне всеки момент и е време да заредят проклетите оръжия.