Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (10)

10.

ДВЕТЕ АКЦИОНЕРНИ дружества „Редлайн Тръкинг“ и „Бама Кънстракшън“ са разположени в множество офиси в крещящо модерна сграда на авеню „Роджърс“ в източната част на Форт Смит, Арканзас, както подобава на фирми с оборот над 50 милиона долара годишно. Фактически „Бама Кънстракшън“ беше построила по поръчка на правителството дългата седемдесет мили магистрала „Хари Етъридж Паркуей“, свързваща Форт Смит и Блу Ай в южната част на окръг Полк.

Офисите, които заемат последните два етажа в сградата на „Съпириър Банк“, точно срещу Централния търговски център, са всичко, което човек може да си представи като процъфтяваща регионална корпорация в комплект с палми в саксии, успокояващи мокети, кожени гарнитури и фасадни тухли в районите за посетители и приемните. Всичко това беше проектирано и координирано от една от най-добрите (и скъпи) фирми за обзавеждане на административни сгради в Литъл Рок. Нито една от фирмите във Форт Смит не се оказа дорасла за вкусовете на собственика. В тези офиси адвокати, секретарки и инженери работят усилено по важните планове на „Бама Кънстракшън“. Такива като търговския център „Ван Бърен“ и жилищния комплекс на „Плантърс Роуд“. Междувременно шефовете на транспортната фирма надзирават стотиците маршрути и сметките, които „Редлайн“ контролира, тъй като Форт Смит е идеално място за търговия с Изтока и Запада благодарение на разположението му на голямата федерална магистрала 40 между Литъл Рок и Тълса. Всичко се съчетава отлично. Единствената странност е огромният ъглов офис, претъпкан с антикварни вещи, с два панорамни прозореца, които предлагат впечатляващи изгледи от града. Оттук човек може да види стария център, моста през могъщата река Арканзас и дори малко от Оклахома.

Това е хубав офис, а някои казват, че е най-хубавият във Форт Смит. На едната стена има изложени награди и семейни спомени, снимки на гостуващи държавници и политически лица, примери за филантропия и обществени ангажименти. Всички те свидетелстваха за сериозна кариера и солидно място в обществото. Но въпреки това офисът е почти винаги празен.

Рендъл (Ред) Т. Бама предпочиташе да прекарва времето си в задното помещение в „Нансис Фламинго Лаундж“ на булевард „Мидланд“ в северната част на Форт Смит, разположен на една напрегната племенна граница, където черният район се прелива в бедния бял квартал и където учудващо многобройното тайландско население в града беше започнало да си съперничи с по-отдавна заселилите се виетнамци. Там, където работникът може да получи честна, но трудна игра на билярд и бира с едно малко уиски за по-малко от пет долара, а чужденецът — стоманен поглед, който му казва да се разкара. Може би подобни квартали са излишно глезене. За да кара империята си да работи, или поне онази нейна част, която вестниците толкова редовно отразяват, Ред всеки ден трябва да провежда дузини телефонни разговори с мениджърите си на средно равнище, защото той, разбира се, сам взима всички решения. От помощ му е, че има изключително организиран начин на мислене и невероятна памет за числа. Говори се, че може точно да събере осем трицифрени числа за по-малко от десет секунди, което не го прави феномен, но със сигурност човек с усет за целите числа.

Ред пристига в десет и паркира сивия си Мерцедес S600 на улицата, където няма да бъде разбит, откраднат или дори докоснат, нито пък ще получи фиш за глоба. Той винаги кара сам, наслаждавайки се на усамотението през краткото си пътуване към центъра от семейния си комплекс на „Клиф Драйв“ над Форт Смит и освобождавайки съзнанието си за задачите през деня. Обаче е предшестван от двама големи професионалисти в черен „Шевролет Каприс“, на които щатът Арканзас е разрешил да носят полуавтоматични пистолети „ЗИГ-Зауер“ Р229 калибър .40 в кобури под саката си. Те са корави, спокойни, решителни и отлични стрелци. И двамата носят бронежилетки „Кевлар Секънд Ченс“, способни да ги предпазят от всички пистолетни куршуми и повечето за пушки-помпи. Те никога не се отдалечават много от Ред.

Ред не казва „здрасти“ на Нанси, защото няма никаква Нанси и никой не може да си спомни или се интересува кой знае колко дали някога е имало. Той отива в задното помещение, където закача скъпото си палто, сяда зад писалище от излишъците на флота и започва да пие черно кафе от пластмасови чашки от бара, докато нескончаем поток от молители, помощници, подлизурковци, момчета за поръчки, пратеници и повиканите минават и застават пред него за присъда или възлагане на работа. Тук получава отчетите от деветнадесетте заложни къщи, неговите седем порномагазина в района на голям Форт Смит, от дилърите си на хероин и районите, където има право да шитка крек^[1], разположени главно в негърските квартали на града. От шестте си бардака и седемте си провинциални игрални свърталища, разположени отвъд река Оклахома, и диаманта в неговата нощна империя — клуба за джентълмени „Чоктау“ в Холдън, Оклахома, на пет мили западно по шосе 64. Там селяндурите плащат пет долара куверт, седят, пиейки прескъпа бира, и пъхат еднодоларови банкноти между силиконовите цици на стриптийзьорките, които трябва да дават четиридесет и пет цента от долара на шефа.

Неговите биячи и районни командири идват на доклад с лоши или добри новини. Обикновено са добри. От време на време Ред трябва да заповяда сурови наказания за някое нарушение. Не е приятна задача, но необходима и такава, пред която той никога няма да трепне. Тук провежда, когато е необходимо, срещите с Арман Джиленти, криминалния бос на Литъл Рок и Хот Спрингс, или с Джек Дийгън, който днес управлява Канзас сити. Понякога и с Кармен Сен Анджело от организацията в Ню Орлеан или с Текс Уестуд от Далас.

Говори се, че Ред държи на старото помещение в задната част на вехтия бар и на билярдната зала, защото тук баща му Рей Бама е вършил бизнеса си и е изградил в по-малки мащаби блестящата организация, която Ред наследи след смъртта му (бомба в колата през 1975, извършителят не е задържан) и толкова енергично разшири.

Може би е вярно, а може би не. В други области Ред не прилича на човек, робуващ на сантименталности, и е известен надлъж и шир с хитрост, находчивост, упорство и жестокост, въпреки че комично глези трите си деца от първия брак и двете от втория. Въпреки това баща му за него е нещо като свята реликва — този блестящ корав мъж, който си е пробил пътя нагоре от калта на окръг Полк до висините на Форт Смит само за едно поколение, изграждайки империя. Но още по-важно, създаде визия, която ще осигури устойчиво развитие на империята. Ред го беше наричал пред двете си жени „селския Джо Кенеди“^[2].

— Е, ама ти не си Джон Кенеди — се беше озъбила първата му жена, — освен ако не става дума за курвалък.

— Никога не съм казвал, че съм — отговори Ред. — Просто казах, че няма да предам баща си.

На петдесет и една той е нисък и със здраво телосложение, с едва забележими лунички, къси и дебели пръсти, тъмносини очи, за които се говори, че могат да проникнат в лъжите на всеки, и плешивина, която суетно се опитва да прикрие, като носи червеникаворусата си коса подстригана късо по военному. Предпочита сиви раирани костюми, сини ризи със скрити копчета, червени вратовръзки (обикновено от „Брукс Брадърс“) и черни италиански мокасини. Носи златен „Ролекс“ и никога няма по-малко от 5000 долара у себе си в малки банкноти. Но с изключение на часовника не слага никакви други бижута. Не носи пистолет и никога не го е правил. Обичаше първата си жена и все още я обича, въпреки че се разведе с нея, когато тя леко остаря. Тя беше заела трето място в конкурса „Мис Арканзас“ през 1972. Обича новата си жена, която е на тридесет и седем, руса и наистина спечели второто място в конкурса за „Мис Арканзас“ през 1986. И това беше през годините, когато участничките в конкурсите за красота имаха истински цици, а конкурсите бяха по красота, а не за спасяването за китовете или за съпричастие с болката на бездомните и всички останали кекави либерални сиромахомилства, които съсипват Америка. Само попитайте Ред за това и той всичко ще ви обясни. Това наистина му е болно място.

Обича децата си. Обича жените си. Дава на жените си, на своите деца и на себе си каквото пожелае.

Днес пред него седи един навъсен мъж в униформата на шерифската служба на окръг Полк, докато очите на Ред жадно поглъщат данни от бележките за дължими суми от комар.

Най-накрая Ред поглежда към него. Онова, което вижда, е това, което е бил, от което е избягал, срещу което баща му героично се изправи и победи. Но Ред го познава добре. Някои биха го нарекли бял боклук: мъртви очи, тясно лице на пор, длъгнесто неподвижно тяло, прекалено космато. Цялото излъчва опасност и лукавство и най-хубавото от всичко — тъпота. Ред знаеше, че мъжете с дарба за големите въпроси рядко са добри в оправянето на неприятните дреболии.

— И така, Дуейн — каза той накрая, — тук имам добри и лоши новини за теб.

Дуейн Пек нищо не каза, но леко измляска, побутвайки с език зъбните си протези, така че изтракаха и изплющяха. Навик, дължащ се на нерви, отвратителен, но никой не беше посмял направо да му каже за него.

— Обичаш да играеш комар, а, Дуейн? И лейди Щастие напоследък не те е държала за ръката?

— Не мисля, че е — отговори Дуейн.

— Виждам, че имаш разписки за дължими суми в повечето от домовете в Източна Оклахома. Дължиш на Бен Кели двадесет и една хиляди. Кеното^[3] ли, Дуейн? По него ли си падаш?

— Не, сър. Повече по игрите с карти.

— Дуейн, а имаш ли въображение за тях?

Тясно разположените очи на Дуейн станаха кривогледи, докато обмисляше този въпрос, но не успя да схване смисъла му. Погледът му отново стана безизразен, когато се освободи от всяка мисъл за казаното.

— Искам да кажа — продължи Ред, — запомняш ли стойността и боята? Не се ли сменят прекалено бързо цветовете? Усещаш ли кога ти тръгва картата и кога престава да ти върви? Чувстваш ли дали в колодата е останала твоята карта, или я няма там? Не да бройкаш картите, това е само за професионалисти, а просто добър инстинкт за тях. Усет. Повечето добри картоиграчи имат дарба за това. А и главите им добре щракат числата. Дуейн, колко е 153 плюс 241 плюс 304?

— Ъъъ — очите на Дуейн се присвиха. Устните му се раздвижиха.

— Няма значение. Е, да видим сега добрите новини. Виждам, че си правил от време на време услуги на мои съдружници.

— Да, сър — каза Дуейн Пек.

— Събирал си пари и си притискал длъжници?

— Да, сър. — От време на време заради дълга си Дуейн поработваше извънслужебно за Бен Кели, който въртеше комарджийница в задното помещение на мотел „Пин Дел“ в Талихина, Оклахома.

— Хъм, това е добре. Нарани ли някого зле?

— Разбих няколко челюсти и глави, но нищо, от което след седмица човек да не се оправи. Трябваше да счупя крака на едно момче с дръжката на брадва. Беше станал доста нахален.

— Убивал ли си?

Очите на Дуейн станаха безизразни.

— Не, сър.

— Нямам предвид откакто си в шерифския отдел, Дуейн, нито пък откакто си почнал да налагаш длъжници на игралните зали. Питам изобщо?

— Не, сър — отговори Дуейн.

— Виж, Дуейн, трябва да се научиш на едно нещо. Никога не ме лъжи. Никога. Така че те питам втори път. Убивал ли си?

Дуейн промърмори нещо.

— Сервиз „Арко“ — подхвърли Ред. — Пенсакола, юни 1977. Ти беше просто селянче-наркоман. Няколко бързи удара, за да събереш парите. Но тази нощ гътна едно момче. Така ли е, Дуейн?

Дуейн най-накрая вдигна очи.

— Бях го забравил — каза той най-после.

— Е, Ренди Уилкс не го е забравил. Сега работи в Ню Орлеан за едни хора. Ако направиш нещо такова, по-добре да се разбереш с партньора си. Ако не го направиш, работата е немарлива, ти, Дуейн, си немарлив. Нали така?

— Шестстотин деветдесет и две — каза Дуейн. — Резултатът е 692.

— Не, Дуейн, но беше близо. 698.

— По дяволите. Мога да го сметна на лист.

— Това не е тест по аритметика. Сега чист ли си? Надежден ли си?

— Нищо наистина силно — отговори той. — Обичам да пийвам по бърбън в събота вечер.

— И аз го обичам тогава, Дуейн. Добре, имам работа за теб. Интересува ли те?

— Да, сър — отговори ченгето, което се беше чудило защо някой толкова дребен като него е повикан пред толкова могъща личност.

— Частна работа, лично за мен. Затова разговаряш с мен, Дуейн. Помежду ни няма да има никой. Нито Бен Кели, нито някой друг.

— Да, сър.

— Дуейн, твоите двадесет и една хиляди могат да изчезнат, ако го изиграеш както трябва.

— Сър — промълви Дуейн, пробуждайки се от флегматизма си, — ще го изиграя както трябва. Можете да разчитате на това.

— Дуейн, ще бъда откровен. Щеше ми се да разполагах с по-добър човек. Но ти имаш нещо, от което имам нужда, и това те прави ценен за мен.

— Да, сър.

— Не големия ти кур, нито пък фино настроения ти мозък. Не. Значката ти.

Деуйн лекичко преглътна.

— Трябва ми вътрешен човек, който да държи под око една малка работа, която може да се развие в Полк. Ако изпратя чужд човек в това малко градче, хората ще забележат. Трябва ми вътрешен човек, облечен във власт от щата, който да може да ходи на разни места и да задава въпроси, без да привлича внимание. Това по твоята част ли е, Дуейн?

— Да, сър, мистър Бама. Просто кажете за какво става дума.

— Може да стане опасно — продължи Ред. — Може да те накарам да си оцапаш ръцете за мен. Трябва ми пълната ти вярност, ако ще ти предложа моята.

— Да, сър.

— Виж, аз съм честен човек. Ако попаднеш в затвора, няма да ти е зле. Няма нужда да ставаш ебалник на някой голям негър. Ще бъдеш защитен. Това достатъчно почтена сделка ли е?

Дуейн знаеше, че може да влезе в затвора. Защото да работиш за този човек означаваше, че всичко е възможно.

— Да, сър.

— Добре, Дуейн, слушай сега. Преди много години в окръг Полк стана една трагедия. Един героичен сержант от полицията води престрелка с две много лоши момчета и ги уби и двамата. Те също го убиха. Говори ли ти нещо?

— Не, сър.

— Не си падаш по историята, а, Дуейн?

Лицето на Дуейн остана безчувствено. Не го палеше ентусиазъм по историята.

— Както и да е, от сигурно място знам, че един млад оклахомски журналист е решил да напише книга за случилото се. Нали разбираш, Дуейн, действително престъпление. В това има хляб.

Дуейн унило кимна.

— Ъъъ… това е нещото, което трябва да се наблюдава.

— Да го свитна ли? — поиска да разбере Дуейн.

Интересен въпрос, ключов, и Дуейн със своето примитивно същество веднага го напипа. С момчето можеха да се оправят грубо, да бъде убито и унищожено и нещата да си останат както са. Но по закона за неволните последствия действието можеше само по себе си да доведе до катастрофа. Разследване, задаване на въпроси, които толкова дълго не са били повдигани.

— Не, Дуейн, но нека не го изключваме. Нека оставим нещата така. Трябва да ме информираш какво става. С кого се вижда, какво ги пита, какво открива. Това може да е свързано с документи. Значи за какви документи става въпрос? Не трябва да правиш много, освен да се погрижиш определени документи да изчезнат. Това може да изисква по-драматични контрамерки и ако е така, допълнителните хора няма да са проблем. Но по причини, които няма нужда да знаеш и които, подозирам, няма да разбереш, важно е това момче да научи много малко и книгата да си остане ненаписана. Схващаш ли?

— Да, сър.

Ред погледна бедния Дуейн. Чувстваше се като генерал, който изпраща бойскаут срещу германската армия. Имаше много по-добри хора. Имаше достъп до бивши агенти на ЦРУ, бивши зелени барети, дългогодишни посредници по уреждането на конфликти в подземния свят, крайно компетентни, агресивни и опитни професионалисти. Но всички те бяха външни хора и нямаше да знаят и най-дребното за малка плътна вселена като Блу Ай, а и щяха много да се набиват на очи. Дуейн, най-бруталният и социопатичен от заместник-шерифите на Върнън Тел, беше също така и най-корумпираният. Той нямаше да привлече прекалено внимание, а щяха да го уважават. Значи трябваше да бъде Дуейн. Внимателно контролиран и насочван. Дуейн в играта на своя живот и ако го подхванеш както трябва, готов на всичко.

— Дуейн, ето ти тук списък с хората, с които момчето може би ще говори, и службите, където вероятно ще ходи. Ще ги наблюдаваш. Също така и телефонен номер с 800^[4]. Можеш да се обадиш без пари от всеки телефон в Америка, но ще ти дам и сигурен мобилен с вкаран номер, така че ще трябва само да натиснеш един бутон. Всеки ден искам подробен доклад. И тогава ще получаваш допълнителни инструкции от мен. Разбра ли?

— Да, сър, но съм чувал, че мобилните лесно могат да се подслушват. Федералните непрекъснато го правят.

Добро попадение. Ред беше впечатлен.

— Не, този е подсигурен от двата края и не може да бъде прихванат без предварително зададен дешифратор. Онова, което могат да направят, е да издадат призовка за записите, за да разберат кой с кого говори. Но не мисля, че мобилният оператор ще им сътрудничи. Поне не през следващите няколко години.

— Защо? — поинтересува се Дуейн.

— Защото е моя собственост — каза Ред. — А сега, Дуейн, най-важното. Никакво насилие. Казаха ми, че притежаваш известен чар. Можеш ли да бъдеш дружелюбен, обичащ да се смее обикновен човек? Така искам да се държиш.

— Да, сър.

— А сега трябва да си вървиш. Вече закъснявам с програмата си — каза Ред Бама, поглеждайки ролекса си, — а искам да свърша навреме за футболния мач на сина си.