Стивън Хънтър
Нощта на снайпера (30)

30.

БЕШЕ ПОДРАНИЛ малко, но така беше по-добре. Също така бе носил и по-хубави костюми, но когато го купиш от „Уол-Март“ във Форт Смит в дванайсет, за да го сложиш за среща в един, не можеш да очакваш да попаднеш на страниците на „Джей Кю“.

„Мога ли да се справя с това?“, запита се Ръс.

После си каза: „да, мога“.

Боб го беше оставил в 12,55. Това бе мъчно определима сграда, с нова обшивка, която покриваше всички прозорци, обещавайки флуоресцентен мрак вътре. Над единствения мрачен вход висеше стара табела „Дорней Хауз“. Със сигурност не излъчваше усещането за стари вестници и нищо в нея не напомняше за славни отминали дни, когато пуфкащи пури или дъвчещи тютюн репортери с нахалство или преувеличение си градяха национално име и същевременно си прекарваха страхотно.

Не, офисите на „Саутуест Таймс Рекърд“ подобно на редакциите на повечето американски вестници имаха вид, сякаш са седалище на малка застрахователна компания или на фирма за доставка на медицинско оборудване, или пък за каталожна търговия.

Той влезе във фоайето, което беше чисто и функционално, въпреки че не бе предразполагащо, и каза на дамата на рецепцията, че има среща в един часа с редактора на градската страница и началника на архива. Помолиха го да почака, докато не слезе една много млада чернокожа жена, поздрави го хладно и делово и го поведе нагоре. Имаше само един етаж и краткото им пътешествие ги отведе в новинарската зала (осветена с ярко флуоресцентно осветление, както бе предположил), разхвърляна и пълна с троглодити или мутанти, които спяха или яростно блъскаха по клавиатури като шимпанзета по детски пиана. Така беше във всички новинарски зали. После влязоха в кабинета на редактора на градската страница.

А! Как се казваше, о, да, Лонгли, Лонгли, Лонгли? Клаудия Лонгли.

Тя разглеждаше автобиографията му.

— Колко време работихте в „Оклахоман“, мистър Пюти?

— Една година. Започнах с редактиране и измисляне на заглавия. Харесаха ме, защото след шест месеца ме направиха лайвстайл редактор.

— И напуснахте…?

— Ами, имах страхотна идея за книга и не мислех, че ще мога пълноценно да работя и двете. Така че преди два месеца напуснах „Оклахоман“, за да работя само по книгата. Бях спестил малко пари. Проучванията ме доведоха тук и вече три седмици съм в града. Но ще ми трябва повече време, а парите ми свършват. Затова си помислих, че ако имате нужда от редактор и човек, който да измисля заглавия, мога да започна. Бива ме в редакцията и заглавията. Работя бързо, не правя грешки, доста съм умен и не ме мързи.

— Но това не е представата ви за кариера? Не смятате да се посветите на кариера в „Рекърд“?

— О, да ви кажа честно, главното за мен е книгата. Не бих искал да ви лъжа. Но ако ми предложите работа, разбира се, че ще се отнеса сериозно към нея и ще остана най-малко шест месеца.

— Виждам, че сте учили в Принстън.

— Да. Имах късмет и получих стипендия. Бях супермозък в гимназията, но се уморих от Изтока и след две години реших, че имам нужда от промяна. Чиракувах в „Маями Хералд“. Имам имена и така нататък, ако искате да звъннете.

— Мога ли да попитам за какво е книгата?

— Тук, в окръг Полк, през 1955 е било извършено насилие, което има пряка връзка с последващо насилие в Оклахома, засегнало семейството ми. Моята идея беше да проуча и преработя и двете, за да покажа връзката помежду им. Но съм затруднен да открия хората от 1955. Ще ми трябват няколко месеца, а не седмици.

— Трябва да ви кажа, че ако ви предложим място, ще е с договор по изискванията на съюза. Ще ви дам копие от него. Ще започнете от равнището на сътрудници с едногодишен опит. Ще получавате триста и петдесет седмично. Ще бъдете в сутрешния екип, вероятно от четири до полунощ. Очакваме яка работа, професионализъм и добро поведение. Не харесвам новинарски статии, където се говори твърде много.

— Чудесно.

— Добре, хайде да идем да ви представя на Брус Симс, нашия шеф на редакторите. Ще ви подложим на тест, а после ще видим.

— Добре, много благодаря.

Брус Симс беше един общителен по-възрастен тип на около четиридесет и пет, с оредяваща коса и бледността, присъща на хората от новинарските стаи. Той си побъбри малко с Ръс, разведе го из новинарското помещение, кафенето, телетипната зала, кабинета на Дон, завеждащия отдела, който щеше да има последната дума. И накрая го вкара в библиотеката.

Ръс това и чакаше.

— Какви бази данни имате?

— „Нексъс“, „Ентъртейнмънт Дейта сървис“ и „Онлайн Сърч“.

— Страхотно. А за телефонните номера? Точно когато напуснах „Оклахоман“, се бяха абонирали за националния справочник на компактдиск.

— О, да. И ние го имаме. Търсачка на телефонни номера на дискове.

— Да, мисля, че е същото. Много е полезно.

В този момент стигнаха до малко помещение в края на коридора.

— Готов ли си?

— Да.

— Окей, сега е два и десет. Ще се върна в три и десет.

— Хубаво — отговори Ръс.

Брус излезе от стаята и Ръс започна да попълва теста в 14,11 часа. Свърши го в 14,26. Знаеше, че от 100-те въпроса по обща култура и информация на 97 беше отговорил правилно. Трябваше да отгатне само годината на сражението при Литъл Бит Хорн (той предположи 1873, а тя била 1876), процента гласове, който Ъптън Синклер получил като кандидат за губернатор на Калифорния през 1936 (45 и позна), и дали Уила Катър или Елит Уортън са написали „Моята Антония“. Тъй като беше гледал филм със сценарий по роман на Уортън и знаеше, че тя е от типа нюйоркско момиче, затова заложи на Катър и отново позна. След това имаше една зле написана новина, но след като оправи началото, всичко за секунда си дойде на мястото. Последната страница представляваше есе на тема „Защо искам да работя в «Рекърд» (ха!).

След това, поглеждайки часовника си, стана, свали сакото, разхлаби вратовръзката и предпазливо излезе в коридора. Никой от тези, на които бе представен, не се виждаше наоколо. Опитвайки се да изглежда като част от екипа, той отиде до машината за кафе в новинарското помещение и си наля половин доза в пластмасова чашка. От едно празно бюро взе блок с листове и химикалка. Не се огледа, защото познаваше поведението в новинарската стая: всеки чете всичко, никой не обръща внимание на каквото и да било.

Той влезе в библиотеката, като преди това бързо се увери, че и тук няма никой от хората, с които се запозна. Беше чисто. Отиде до бюро, на което пишеше «Информационна служба».

— Здрасти, аз съм Ръс. Още не познавам добре редакцията — каза той, като се надяваше да я наричат така.

— О, привет — отговори жена на средна възраст, която го погледна над очила «половинки».

— Търся няколко телефона. Бихте ли ми пуснали сидитата?

Тя се обърна и отвори едно чекмедже, където имаше комплект дискове в прозрачни пластмасови обложки.

— Коя част на страната? — попита тя.

Ключов въпрос. Тази сутрин Боб се беше поразровил в паметта си и стигна до извода, че мис Кони е от Балтимор или с една дума Мериланд. Не знаеше защо мисли така. Беше само някакво впечатление от неоткриваема следа, складирана някъде в паметта му. Но дали би се оттеглила в Балтимор? Щеше ли да се върне след двадесет и петте си трагични години в Арканзас? А може би се е върнала и останала, докато не е остаряла много, и тогава се е преместила във Флорида? Или Мексико. Или пък Калифорния. Или Аризона. Може и…

— Северозападния регион. Мериланд.

Тя избра диска и двамата отидоха до големия терминал на съседното бюро. Жената сложи диска в чекмеджето, което с лек шум потъна в машината, която забръмча, изщрака и примига, събуди се за живот, изписвайки на екрана «Фоун Диск Пауър Файндър». После се показа менюто.

— Знаете ли как? — попита жената.

— Да.

— Обадете ми се, когато свършите.

Той седна и защрака командите, докато не получи в отговор подкана да въведе име. После написа: Констанс Лонгейкър.

Четящото устройство забръмча, индикаторът започна да премигва и след секунди на синия дисплей с бели букви се изписа безкраен списък К. Лонгейкър, Констанс Лонгейкър и Кони Лонгейкър. Общо петдесет и девет разпръснати между Мериланд и Вирджиния.

Той прегледа списъка. Тя можеше да бъде всяка от тях и никоя. Какво да направи сега? Да си запише петдесет и деветте телефона и да ги прозвъни един по един?

Ами… ако опита нещо друго?

Той започна отново, този път стеснявайки търсенето до Мериланд. В този щат живееха само тридесет Лонгейкър. Това вече беше нещо. Тези можеше да си запише. И го направи в бележника си. После можеше да им звънне и…

Обаче знаеше и други възможности на програмата. Можеше да се търси по телефонен номер, местоживеене или институция. Връщайки се на менюто, той се опита да потърси чрез институции. Написа «старчески домове» и стесни търсенето до Мериланд.

Клик-клик, щрак-клик. Екранът премигна. После изведнъж оживя с имена и адреси, общо осемдесет и седем, както сочеше услужливият надпис на върха на страницата.

Той прегледа тринадесетте Лонгейкър и откри сред тях само пет регионални телефонни кода. Записа ги и потърси сред осемдесет и седемте открити адреси и телефонни номера и попадна на единадесет съвпадения. После сравни тринадесетте телефонни номера с тях.

Имаше само едно пълно съвпадение.

«К. Лонгейкър, 401–555–0954» и «Дауни Марш», Сейнт Майкълс, Мериланд, 401–555–0954.“

Ръс си пое дълбоко дъх. Огледа се наоколо. Никой не му обръщаше внимание.

Наблизо имаше телефон. Той вдигна слушалката, набра деветка, за да излезе на външна линия, и после набра числата.

Някой вдигна телефона.

— „Дауни Марш“.

— Ало, обажда се Робърт Джоунс. Аз съм адвокат във Форт Смит, Арканзас. Опитвам се да се свържа с мисис К. Лонгейкър.

— Мисис Лонгейкър спи.

— Добре, моля, не я безпокойте. Тя е спомената в едно завещание тук или по-скоро Кони Лонгейкър, която е живяла в окръг Полк, Арканзас, между 1931 и 1956. Опитвам се да я открия. Вашата мисис Лонгейкър споменавала ли е някога, че е живяла в Арканзас?

— Страхувам се, че това е поверителна информация.

— Мисля, че ще бъде разстроена, ако не може да присъства на отварянето на завещанието. Сумата, за която става дума, е значителна.

— Мисис Лонгейкър е заможна жена, мистър Джоунс.

— Разбирам. Е, към парите има и новини. Новини за хората, които е познавала и обичала двадесет и пет години и бездушно е оставила заради причини, които никой досега не е разбрал.

От другата страна настъпи продължително мълчание.

— Тя никога не говори за Арканзас. Зная, че е била там, защото фотоалбумът й е пълен със снимки от онзи край. Веднъж я попитах. „О — отговори ми тя, — това беше в друг живот. Много, много отдавна. Направо не е за вярване.“ После разбрах, че това я разстрои, защото цялата нощ плака.

— Много благодаря за информацията.

— Нали няма да я нараните?

— Не, мадам. В никакъв случай.

— Толкова много е преживяла. Сега е на деветдесет и пет и много болнава.

— Да, мадам.

— И сляпа. От десет години.

 

 

Замаян от радост заради успеха си, Ръс извади диска от машината и го върна на библиотекарката, а после с леки крачки бързо излезе през вратата. Там се блъсна право в новия си приятел Брус Симс, който го погледна изненадан.

Ръс почувства как на лицето му се появява глуповат израз, но после с изиграно фалшиво притеснение попита:

— Тоалетна?

— Не в библиотеката! Надолу по коридора.

— Благодаря. Тестът е на масата. Свърших. Съжалявам, но когато получиш зов…

И той хукна надолу по коридора.

— … трябва да се отзовеш — извика след него Брус и избухна в смях.

Ръс влезе и се скри за десет минутки в кабинката, след това дълго си ми ръцете. После излезе и откри Брус, който го чакаше.

— Съжалявам, не трябваше да излизам от стаята. Но не съм се връщал там, така че…

— Всичко е наред, не се тревожи за това. Аз взех теста.

— Кога мислиш, че ще ми се обадят?

— Дай ни седмица. Ще го прегледаме и ще помислим как подхождаш на нашите нужди. Имаш ли телефон?

— Не, в момента не се задържам много на едно място. Аз ще се обадя. След седмица?

— Да, това е добре.

Върнаха се, за да може Ръс да си вземе сакото, и докато спокойно крачеха през новинарската стая, Ръс забеляза, че почти всички са зарязали бюрата си и са се струпали около телевизора, който висеше от тавана близо до телетипната зала.

— О, боже — възкликна Брус.

— Уили се обади току-що. Брус, мисля, че е това — каза някой, който профуча край тях. — Ако е така, събираме се в три вместо в четири.

— Какво става? — попита Ръс.

— Ела и погледай. Ще ти се стори забавно.

Ръс последва Симс до тълпата репортери и редактори, хипнотизирани от празен подиум, микрофон и нерадостния изглед на банкетна зала в мотел близо до между щатската магистрала. Надпис на екрана съобщаваше местоположението на сцената: „Щаб на предизборната кампания на X. Етъридж, Лос Анджелис, Калифорния.“

— Давай, Си-Спан^[1] — изкрещя някой.

Скоро, заобиколен от помощници и придружаван от красива, но надменна жена, един кльощав мъж със сребриста коса и професионално обработено лице се насочи към подиума. Изглеждаше на около шестдесет и пет и носеше един от онези почти униформено съвършени сини костюми, червена вратовръзка и бяла риза. Всичко си бе на мястото, но не беше интересно.

Групата стигна до подиума. Настана блъсканица, глъч и неловка суетня.

— Две години и още не са организирани — обади се някой.

— Какъв безпомощен чикиджия — каза някой с школуван британски акцент.

— Кой, по дяволите, е този? — прошепна Ръс на Симс, въпреки че чертите на мъжкото лице започнаха да му напомнят за актьор, който винаги играе най-добрия приятел.

— Холи^[2] Етъридж — отговори Симс. — Нали знаеш, бившият сенатор Холис Етъридж. Преди две години реши да не се кандидатира за преизбиране и последните двадесет и четири месеца прекара във воденето на най-глупавата кандидатпрезидентска кампания от времето на Ед Мъски.

— Да, да, спомних си — каза Ръс. — Той е онзи, който построи път за татко си, нали?

— Свинската пътека на Етъридж. Кой казва, че в Америка няма безплатен обяд? Ако си познавал Хари и после Светия, вече ще си много богат.

— Приятели мои — започна Холис Етъридж, четейки сковано от предварително подготвеното изявление — и вие, журналисти, които сте избрали да ми окажете честта със своето внимание. Години наред баща ми имаше мечта. Мечтаеше единственият му син да стане президент на Съединените щати. Това не беше прекалено неизпълнима мечта. В края на краищата той излезе от затънтените гори на Арканзас и тридесет години беше конгресмен. Според неговите разбирания в нашата велика страна всичко е възможно и никоя мечта не е прекалено голяма.

Ръс си спомни, че през годините беше виждал този тип като участник в телевизионни предавания. Винаги беше пълнеж, един правоверен досадник, в чиято уста английският звучеше като чужд.

— Едно нещо трябва да му се признае на Светия — прошепна Брус похотливо, — имал е повече катерички от клозетна дъска.

— Аз споделях тази мечта — продължи Холис монотонно — и неуморно работих тя да стане действителност. Отказах се от мястото си в августейшия орган, наречен Сенат на Съединените американски щати, за да я превърна в действителност. Набирах средства, ходех по банкети и държах речи. Но след класирането ми на четвърто място в предварителните избори миналата седмица в Калифорния стана ясно, че тази мечта няма да се осъществи.

От публиката се чуха стенания, които сигурно бяха от работници в кампанията и негови искрени привърженици. Обаче имаше ли нещо в Холис Етъридж, в което можеш искрено да повярваш и което да беше различно от практическите умения на професионалния политик?

— Това, в съчетание с третото място в Ню Йорк, също третото в Масачузетс и четвъртото в Ню Хемпшир, означава, че партията ще си търси друг знаменосец и моето продължаващо участие разсейва вниманието от двамата, между които ще изберете кандидат.

Той направи пауза сред стенанията.

— Ето как си отиде моята награда „Пулицър“ — каза някой през смях.

— Никога нямаше да я спечелиш — се обади друг. — Не работиш за „Вашингтон Поуст“, „Ню Йорк Таймс“ или „Маями Хералд“.

— Прав си — каза първият. — Трябваше да кажа, „отиде си мечтата ми_ за награда «Пулицър»“_.

Колегите му задюдюкаха. Някой го замери с парче смачкана хартия. Ръс се усмихна. Журналисти. Циници, умници, пресмятат всичко първо като възможност за кариера, а чак после като история.

— Мамка му — каза Симс на Ръс. — Литъл Рок имаше своите петнадесет минути слава. Мислехме, че Форт Смит ще извади късмет със стария Холи. Но няма начин. Прекалено е старомоден, муден и закостенял.

— Направо може да те приспи — се обади още някой. — Освен ако не сваля стюардеси.

— Чух, че медицинските сестри са неговата специалност — подхвърли един. — Харесвал униформата и белите чорапки.

— Виж жена му — добави друг глас. — Има вид, като че някой й е пъхнал калъп сапун в задника.

Жената стоеше точно зад мъжа с една от онези залепени усмивки, огряваща лице, издялано от чист камък.

— Мили боже — каза някой, — тя прави Пати Никсън да изглежда като Мери Тейлър Мур. Да изглежда… закачлива.

— Калъп сапун е единственото, което е имала някога в задника си.

— Затова — излая Холис Етъридж — обявявам оттеглянето си от президентската кампания. Искам да благодаря на съпругата си Дороти, на Пол Остийн, шефа на моя предизборен щаб, и на всички вас, мои верни сътрудници. Вие работихте страхотно и аз високо го ценя. А сега е време този син на Арканзас да се върне в частния живот. Много ви благодаря.

— Сенаторе — чу се въпрос. — Какво ще правите с вашите делегати? И предизборния бюджет? Вие все още водите по събрани средства.

— Това ще бъде решено в по-късни консултации с водещите членове на моя екип — отговори Етъридж.

— Той все още може да се побори — каза някой.

— Свършен е, край — се чу противоположна оценка. — Дребен шубелия. Няма да посмее.

— Бог да благослови Америка и Бог да благослови щата Арканзас — каза Етъридж, после се обърна и сковано си тръгна.

— Вече няма да можем да гризем свети Етъридж — обади се някой шегобиец.

— То и така нямаше какво да се дъвче по него — добави друг от тълпата.