Айзък Азимов
Космически скитник (7)

6. ПЯСЪЦИ, МАХАЙТЕ СЕ!

Вълнението под купола на фермата по повод на проверката започна веднага щом бе включена главното флуоресцентно осветление. Имаше ужасен шум и лудо препускане. Пясъкоходите бяха изведени в редици, като всеки земеделски работник се грижеше за своя.

Макиан беше навсякъде без да се задържи никъде твърде дълго. Хенес определяше групите и уточняваше пътищата през огромната площ на фермата. Той вдигна поглед, когато минаваше край Дейвид и спря.

— Още ли имаш намерение да участвуваш в проверката, Уилямс? — попита той.

— Не бих я пропуснал.

— Добре тогава, тъй като нямаш собствена кола, ще ти зачисля една от общия склад. Щом веднъж ти бъде зачислена, тя е твоя и трябва да се грижиш за нея и да я поддържаш в работно състояние. Всеки ремонт или повреда, които счетем, че са по твоя вина, ще бъдат за сметка на заплатата ти. Разбра ли?

— Съвсем честно.

— Ще те сложа в групата на Грисуълд. Зная, че не се разбирате много, но той е нашият най-добър човек на полетата, а ти си само един землянин без опит. Можеш ли да управляваш пясъкоход?

— Мисля, че с малко практика ще мога да се справя с всяко движещо се превозно средство.

— Ще можеш, а? Ще ти дадем твоя шанс. — Той се готвеше да отмине, когато забеляза Бигман и излая: — Къде мислиш, че отиваш, а?

Бигман беше току-що престъпил прага на залата за събрания. Той бе с нова екипировка, а ботушите му лъщяха като огледало. Беше с гладко сресана коса и порозовяло от търкане лице.

— На проверката, Хенес… мистър Хенес — отвърна провлачено Бигман. — Не съм под арест и все още притежавам своята квалификация на земеделски работник. Това означава също, че имам право на моята стара кола и на моята стара група.

— Ти четеш много правилници — сви рамене Хенес — и сигурно така пише в тях. Но само още една седмица Бигман, само още една седмица. Носа си само да покажеш след това на макианска територия, ще те стъпча.

Бигман направи заканителен жест по посока на отдалечаващия се гръб на Хенес и после се обърна към Дейвид.

— Използувал ли си някога филтър за нос, Землянино?

— Не, никога. Но, разбира се, съм чувал за него.

— Да си чувал не е като да си го използувал. Намерих един и за теб. Гледай, ще ти покажа как да го сложиш. Не, не. Извади си палците оттам. Наблюдавай сега как си държа ръцете. Така е правилно, сега над главата и се уверяваш, че лентите на врата не са усукани, иначе ще получиш главобол. Сега можеш ли да виждаш през тях?

Горната част на лицето на Дейвид се беше превърнал в опакована в пластмаса уродливост, а двойният маркуч, който идваше от кислородните цилиндри и минаваше нагоре от всяка страна на брадичката, му допринасяше още повече за нечовешкия му вид.

— Дишаш ли трудно? — попита Бигман. Дейвид се мъчеше и бореше за глътка въздух. Той махна филтъра.

— Как го пускаш в действие? Филтърът няма дозатор.

— Връщам си гдето ме уплаши миналата вечер — смееше се Бигман. — Не е необходим дозатор. Бутилките подават автоматично кислород при контакт на филтъра с лицето ти и автоматично го спират, когато го махнеш.

— Тогава нещо в него не е в ред. Аз…

— Няма нищо нередно. Бутилките подават кислород при газово налягане една пета от нормалното, колкото е налягането на марсианската атмосфера, затова не можеш да го всмучеш тук, където то е една нормална атмосфера. Навън в пустинята той ще действува отлично. Само помни, че трябва да вдишваш през носа, а да издишваш през устата, иначе ще замъглиш очилата и това няма да е хубаво.

Той обиколи важно стройното високо тяло на Дейвид и поклати неодобрително глава.

— Не зная какво да направя за твоите ботуши. Черно и бяло! Приличаш на боклукчия или нещо подобно. — Бигман погледна самодоволно своите, които бяха съчетание на бледозелено и яркочервено.

— Ще се справя — рече Дейвид. — Ти по-добре се качвай в своята кола. Изглежда се готвят да потеглят.

— Прав си. Е, не се безпокой. Внимавай за смяната на гравитацията. Трудно се понася, ако не си свикнал. И, Землянино…

— Е?

— Отваряй си очите на четири. Знаеш какво имам предвид.

— Благодаря. Ще внимавам.

Сега пясъкоходите се бяха подредили в квадрати по девет. Те бяха повече от сто, всеки със своя земеделски работник, взиращ се напред над контролното табло. Всяко превозно средство беше ръчно нашарено с хумористичен замисъл. Пясъкоходът на Дейвид бе покрит с такива надписи от половин дузината предишни собственици. Те започваха с „Внимание, момичета!“, обикаляш куршумообразния нос на колата и завършваха с „Това не е пясъчна буря, това съм аз!“ върху задната броня.

Дейвид се покатери в пясъкохода и затвори вратата. Тя прилепна плътно и сякаш се сля с корпуса. Непосредствено над главата му се намираше филтровият отвор, който позволяваше изравняване на въздушното налягане вътре и отвън колата. Прозорците й бяха леко замъглени, което бе доказателство за срещнати и издържани прашни бури. Контролното табло се стори на Дейвид достатъчно познато. В по-голямата си част те бяха стандартни за неземните коли. Манипулациите на няколкото непознати бутона бяха обяснени.

Грисуълд мина край него, жестикулирайки му яростно.

— Свали предните си стъкла, глупако! — викаше той. — Не потегляме в буря!

Дейвид потърси подходящия бутон и го намери върху кормилния вал. Стъклата, които изглеждаха споени с метала, потънаха в отворите за тях и видимостта се подобри. Разбира се, помисли той. Марсианската атмосфера едва ли можеше да породи достатъчно силен вятър, за да попречи, а сега беше марсианското лято и не бе твърде студено.

— Хей, Землянино! — го повика един друг глас. Той вдигна поглед. Махаше му Бигман, който беше също в групата от девет коли на Грисуълд. Дейвид отвърна на поздрава му.

Междувременно част от купола се повдигна и първите девет коли бавно влязоха във въздушния шлюз. Куполът се затвори зад тях. След няколко минути шлюзът се отвори отново празен и пое още девет коли.

Гласът на Грисуълд прозвуча внезапно и високо до ухото на Дейвид. Дейвид се обърна и видя малкия приемник в покрива на колата точно зад главата му. Малкият отвор с решетка в горната част на кормилния вал беше микрофона.

— Група осма, готови ли сте?

Гласовете прозвучаха последователно един след друг: „Номер едно, готов. Номер две, готов. Номер три, готов.“ След номер шест имаше малка пауза. После се обади Дейвид: „Номер седем, готов.“ След това „Номер осем, готов.“ Последен прозвуча пискливият глас на Бигман: „Номер девет, готов.“

Частта от купола се повдигна отново и колите пред Дейвид започнаха да се движат. Дейвид бавно настъпи реостата, позволявайки на електричеството да достигне двигателя. Неговият пясъкоход подскочи напред само за да се блъсне в задницата на предния. Той отпусна рязко реостата и почувствува потреперването на колата под него. Шлюзът ги обхващаше като малък тунел затварящ се отзад.

Той усети съскането на въздуха, изпомпван от шлюза и вкарван обратно в купола. Сърцето му затупа силно, но ръцете държаха здраво кормилото.

Дрехите на Дейвид се издуваха, а въздухът се процеждаше навън през пролуката между горния край на ботушите и бедрата му. Почувствува изтръпване на ръцете и брадичката. Започна непрекъснато да преглъща, за да облекчи нарастващата болка в ушите си и след пет минути откри, че се задъхва от недостиг на кислород.

Другите бяха поставили филтрите си. Той направи същото и този път кислородът се плъзна равномерно към ноздрите му. Дейвид вдишваше дълбоко и издишваше през устата. Ръцете и стъпалата му бяха още изтръпнали, но изтръпването бе започнало да отмира.

В този момент вратата на шлюза се отвори пред тях и червените пясъци на Марс заблестяха на слабата слънчева светлина.

— Пясък, махай се! — изреваха в един глас осемте земеделски работници и първите коли от групата потеглиха.

Това бе традиционният вик на земеделските работници, който прозвуча остро и пронизително в редкия въздух и пясъкоходът запълзя през линията, маркираща границата между метала на купола и марсианската почва.

И тя го удари!

Внезапната смяна на гравитацията приличаше на рязко падане от хиляда фута. С пресичането на линията изчезнаха сто и двадесет от неговите двеста фунта тегло. Той се вкопчи за кормилото, докато траеше това неприятно чувство за непрекъснато падане. Пясъкоходът променяше наслуки посоката си.

До съзнанието на Дейвид достигна гласът на Грисуълд, който бе запазил своята дрезгавост въпреки слабата звукопроводност на редкия въздух.

— Номер седем, назад в линия!

Дейвид се бореше с кормилото, бореше се със собствените усещания, мъчеше се да проясни погледа си. Той пое с усилие кислород през филтъра на носа си и най-лошото бавно премина.

Той видя как Бигман погледна обезпокоен към него и му махна с ръка за поздрав. После се съсредоточи върху пътя.

Марсианската пустиня беше почти равна, равна и гола. Нямаше дори стрък трева. Това място е било мъртво и пустинно от кой знае колко милиона години. Внезапно му хрумна, че може би греши. Може би наистина пустинните пясъци са били покрити със синьозелени микроорганизми, преди земляните да дойдат и ги изгорят, за да освободят място за своите ферми.

Колите отпред вдигаха прах, който се издигаше бавно, сякаш беше част от филм, пуснат със забавени движения. Тя се утаяваше също така бавно.

Колата на Дейвид вървеше лошо. Той увеличи скоростта и откри, че става нещо нередно. Колите през него се придържаха към земята, а неговата подскачаше при всяка неравност като Джекребит^[1]. Неговата кола излиташе във въздуха при всяка незначителна неравност на повърхността, при всеки издаден скален контур. Тя се носеше лениво във въздуха, с въртящи се на няколко инча от земята колела. После също така плавно се спускаше долу, дръпвайки рязко напред веднага щом колелата й докоснеха земята.

Това причиняваше изоставането му, а когато увеличаваше скоростта, за да ги настигне, подскачането ставаше още по-лошо. Виновна, разбира се, беше слабата гравитация, но другите успяваха да се справят. Той се чудеше как.

Ставаше все по-студено. Дори през марсианското лято температурите едва надминаваха точката на замръзване. Дейвид можеше да гледа право в Слънцето. То изглеждаше нищожно малко на моравото небе, на което той различи и три-четири звезди. Въздухът беше твърде рядък, за да ги скрие или да разпръсне светлината по такъв начин, че да се получи синият цвят на земното небе.

— Колите с номер едно, четири и седем — наляво! — прозвуча отново гласът на Грисуълд. — Колите с номера две, пет и осем — към центъра! Колите с номера три, шест и девет — надясно! Колите с номера две и три ще бъдат отговорници на своите участъци.

Колата на Грисуълд с номер едно започна да завива наляво и Дейвид, следвайки я с очи, забеляза черната линия на хоризонта в тази посока. Номер четири последва номер едно, а Дейвид зави рязко наляво, за да запази ъгъла на променяне на посоката. Това, което последва, го изненада. Колата му поднесе и той едва успя да реагира. Дейвид се вкопчи в кормилото и го завъртя в посока на плъзгането. Той изключи напълно захранването и почувствува стърженето на колелата при въртеливото движение на колата напред. Пустинята се завъртя през очите му.

— Настъпи аварийната спирачка. Педалът е точно вдясно от този на реостата — чу той тънкия глас на Бигман от предавателя.

Дейвид отчаяно се опита да намери педала на аварийната спирачка, но болящите го стъпала не откриха нищо. Тъмната линия на хоризонта се появи пред него и изчезна. Сега тя бе много по-ясно очертана и по-широка. Дори при това мигновено появяване естеството й ставаше ужасно очевидно. Това бе една от пукнатините на Марс, дълга и права. Както многобройните такива на земната Луна, те представляваха пукнатини в планетната повърхност, причинени от изсъхването й през милионите години. Бяха по-широки от сто фута и никой не бе измервал дълбочината им.

— Стъпвай навсякъде и ще го откриеш — извика Бигман.

Дейвид го послуша и внезапно почуствува слабо хлътване под пръстите си. Бързото въртене на пясъкохода премина в ужасно стържене. Вдигнаха се облаци прах, които го задавиха и скриха всичко. Той се наведе върху кормилото и зачака. Колата постепенно забави движението си и накрая спря.

Дейвид се облегна назад и известно време диша спокойно. После свали филтъра, избърса вътрешната му повърхност, докато студеният въздух щипеше носа и очите му, и после го постави отново. Дрехите му бяха червеносиви от прахта, която се беше напластила и върху, брадичката му. Той чувствуваше сухотата й върху устните си, а вътрешността на колата бе изцапана с нея.

Другите две коли от подгрупата спряха до него. От едната се измъкна Грисуълд. Филтърът правеше брадясалото му лице ужасно грозно. Дейвид внезапно осъзна причината за популярността на брадите сред земеделските работници. Те бяха защита срещу студения вятър на Марс.

Грисуълд ръмжеше, показвайки жълтите си и изпочупени зъби.

— Землянино — каза той, — ремонтът на този пясъкоход ще бъде финансиран от твоята заплата. Ти чу предупреждението на Хенес.

Дейвид отвори вратата и слезе. Отвън колата приличаше на смачкан варел. Гумите бяха разкъсани и от тях се подаваха огромни зъби, които очевидно бяха „аварийна теглителна сила“.

— Нито цент няма да бъде удържан от заплатата ми, Грисуълд. В колата нещо не е било в изправност.

— Сигурно. И това е шофьорът. Глупавият некадърен шофьор, ето какво не е било в изправност в колата.

Една друга кола пристигна със скърцане и Грисуълд се обърна към нея. Брадата му сякаш настръхна.

— Махай се оттук, бръмбар такъв! Гледай си твоята работа!

Бигман изскочи от колата.

— Но не преди да огледам пясъкохода на землянина — заяви той.

На Марс Бигман тежеше по-малко от петдесет фунта и с един дълъг нисък скок той беше при Дейвид. Бигман погледна под колата и се изправи.

— Къде са балансните тежести, Грисуълд? — попита той.

— За какво служат те, Бигман? — на свой ред попита Дейвид.

— Когато излизаш на слаба гравитация с един от тези пясъкоходи — заговори бързо малкият човек, — на всяка от осите му поставят греда с дебелина един фут. При силна гравитация ги сваляш. Съжалявам, приятелю, но нито за миг не помислих, че това би могло да бъде…

Дейвид го прекъсна. Това обясняваше защо неговата кола се понасяше нагоре при всяка неравност, докато другите се движеха прилепнали към терена.

— Знаеше ли, че ги няма? — обърна се той към Грисуълд.

— Всеки отговаря за колата си. Ако не си забелязал, че липсват, грешката е твоя — изруга Грисуълд.

Останалите коли също се бяха приближили. Около тримата бе образуван кръг от космати мъже. Всички стояха тихо, слушаха внимателно и не се намесваха.

— Проклет кварцов къс — избухна Бигман, — човекът е новак. Той не би могъл да знае…

— Спокойно, Бигман — намеси се Дейвид. — Това е моя работа. Питам те отново, Грисуълд, знаеше ли предварително, че липсват?

— Аз ти казах, Земни. В пустинята всеки трябва да се грижи за себе си. Не възнамерявам да ти бъда бавачка.

— Добре. В такъв случай аз веднага ще се погрижа за себе си — отвърна Дейвид и се огледа. Бяха почти на ръба на пукнатината. Още десет фута и той щеше да бъде мъртъв. — В такъв случай ти също ще трябва да се погрижиш за себе си, защото аз взимам твоята кола. Можеш да се върнеш с моята до купола на фермата или да стоиш тук. Не ме е грижа.

— Велики Марс! — извика Грисуълд и се хвана за оръжието, но изведнъж от кръга мъже, наблюдаващи сцената, се разнесе вик:

— Честна борба! Честна борба!

Законите на Марс бяха сурови, но не позволяваха използуването на нечестни предимства. Това се разбираше от всички и се прилагаше строго. Само чрез такива предпазни мерки можеше всеки човек да бъде защитен от евентуален силов нож в гърба или бластерен изстрел в корема.

— Ще се разберем, като се върнем — каза Грисуълд, като огледа суровите лица около себе си. — А сега на работа.

— Ще се видим в купола, ако желаеш — отвърна Дейвид. — Но веднага отстъпи настрана.

Той вървеше напред без да бърза, а Грисуълд отстъпваше.

— Глупав наивник! Не можем да се бием с юмруци, когато сме с филтри на лицата. Имаш ли в черепа си нещо друго освен кости?

— Тогава го свали — отвърна Дейвид. — И аз ще сваля моя. Спри ме в честна борба, ако можеш.

— Честна борба! — разнесе се одобрителният вик на тълпата.

— Приеми или отстъпи, Грисуълд! — извика Бигман. После подскочи напред и измъкна бластера му.

— Готов ли си? — попита Дейвид и постави ръка на своя филтър.

— Ще броя до три — извика Бигман. Носеха се неясни викове. Всички бяха в напрегнато очакване. Грисуълд му хвърли яростен поглед.

— Едно — започна да брой Бигман.

Щом чу „три“ Дейвид спокойно махна филтъра си и го хвърли настрана заедно с прикачените към него кислородни бутилки. Стоеше незащитен и сдържаше дъха си, за да не поеме въздух от негодната за дишане атмосфера на Марс.