Айзък Азимов
Космически скитник (2)

1. МАРСИАНСКАТА СЛИВА

Дейвид Стар се бе втренчил в човека, така че го видя как умира.

Дейвид Стар чакаше търпеливо д-р Хенри и междувременно се наслаждаваше на атмосферата в най-новия ресторант в Международния град. Това трябваше да бъде първото му истинско чествуване по случай получаването на новата степен и квалификация като пълноправен член на Научния съвет.

Той нямаше нищо против да чака. Кафе „Сюприм“ още блестеше от прясно положените хромсиликонови бои. Меката светлина, разстилаща се равномерно из цялото помещение, идваше от невидим източник. Върху края на масата на Дейвид откъм стената имаше малък самосветещ куб, който съдържаше обемно копие на лента, а музиката, излъчвана от нея, допълваше нежния фон. Плотът на самата маса беше, разбира се, от типа „Санито“ — последна новост в приложението на силовото поле и като изключим бавното мигане, той бе съвсем невидим.

Спокойните кафяви очи на Дейвид оглеждаха бързо и не без досада другите полускрити в нишите маси, защото хората го интересуваха повече от каквито и да е научни заврънгачки в кафе „Сюприм“. Обемната телевизия и силовите полета бяха чудо преди десет години, но днес всички ги бяха приели. Хората, от друга страна, не се бяха променили дори сега, десет хиляди години след построяване на пирамидите и пет хиляди години след експлозията на първата атомна бомба. Те продължаваха да бъдат неразгадана мистерия и неотслабващо чудо.

Тук имаше младо момиче, облечено в красива дълга вечерна рокля, смеещо се тихо с мъжа срещу него; мъж на средна възраст в неудобно празнично облекло, набиращ комбинацията на меню върху механическия келнер, докато съпругата и двете му деца го наблюдаваха замислено; двама бизнесмена, говорещи оживено над десерта си.

Погледът на Дейвид бе попаднал върху бизнесмените, когато се случи нещо неочаквано. Единият от тях, с налято от кръв лице, мръдна конвулсивно и се опита да стане. Другият извика, протегна ръка да му помогне, но първият бе започнал вече да се свлича под масата.

Дейвид стана при първия признак за инцидент и с три крачки взе разстоянието между масите. Той влезе в нишата и докосна с пръст електронния контакт до куба за обемна телевизия, при което една виолетова завеса с флуоресциращи шарки се плъзна и закри отвора й. Това не направи впечатление на никого. Голям брой вечерящи тук предпочитаха предимството на този вид уединение.

— Манинг е болен — едва сега успя да проговори другарят на падналия. — Навярно е получил удар. Вие доктор ли сте?

— Седете спокойно и не вдигайте шум — отвърна тихо Дейвид. Гласът му вдъхваше сигурност. — Ще повикам управителя и каквото може, ще бъде направено.

Дейвид вдигна болния въпреки тежестта му, сякаш бе парцалена кукла и бутна масата в дъното на нишата. После постави болния на стола, разхлаби яката на ризата и започна да му прави изкуствено дишане. Той не се заблуждаваше, че ще успее да го върне към живота, познаваше симптомите; внезапно зачервяване, загубване на гласа, спиране на дишането, няколкоминутна борба за живот и после — краят.

Завесата отскочи настрана. Управителят се беше отзовал с възхитителна бързина на алармения сигнал подаден от Дейвид миг преди да напусне собствената си маса. Той беше нисък закръглен мъж в черни, плътно прилепнали до тялото му дрехи. Изглеждаше смутен.

— В това крило ли някой… — започна той и млъкна.

Изглежда се стъписа пред гледката.

— Както вечеряхме, приятелят ми получи тази атака — заговори с истерична бързина другарят на пострадалия. — Другият мъж не го познавам.

Дейвид изостави напразните си опити за съживяване и приглади гъстия си кестеняв перчем.

— Вие ли сте управителят? — попита той.

— Аз съм Оливър Гаспер — отвърна шашардисан пълничкият мъж. — Прозвуча аларменият звънец от маса 87 и когато пристигнах, тя бе празна. Казаха ми, че млад мъж току-що е изтичал в нишата на маса 94, последвах го и намерих това. Ще доведа лекаря на заведението.

— Един момент — намеси се Дейвид. — Няма смисъл. Човекът е мъртъв.

— Какво? — попита другият посетител и се хвърли напред с вик „Манинг!“, но Дейвид Стар го дръпна и притисна към невидимия плот на масата.

— Спокойно, човече. Не можете да му помогнете — каза той.

— Да, няма начин… — бързо се съгласи Гаспер. — Но, сър, все пак бедният човек трябва да бъде прегледан от доктор, който да изясни причината за смъртта му. Не мога да позволя нарушения на реда в моя ресторант.

— Съжалявам, мистър Гаспер, но забранявам преглеждането на този човек в момента от когото и да било.

— Какво говорите? Ами ако е умрял от сърдечен удар…

— Моля ви, нека си сътрудничим, вместо да водим безполезни разговори. Как ви е името, сър?

— Юджин Форестър — отвърна мрачно другарят на починалия.

— В такъв случай, мистър Форестър, искам да знам какво сте вечеряли вие и вашият другар.

— Сър! — възкликна учудено дребният управител. — Да не мислите, че е от храната?

— Аз не правя предположения, а задавам въпроси.

— Нямате право! Кой сте вие? Никой! Настоявам бедният човек да бъде прегледан от лекар!

— Мистър Гаспер, това е работа на Научния съвет.

Дейвид заголи китката на ръката си. За момент там се виждаше само гола кожа, но след малко се появи едно тъмно овално петно и в него, в познатите очертания на Голямата мечка и Орион, започнаха да проблясват и танцуват малки жълти точки.

Устните на управителя затрепериха. Научният съвет не беше официална правителствена служба, но членовете му имаха голямо влияние върху правителството.

— Извинете, сър.

— Не са нужни извинения. А сега, мистър Форестър, ще отговорите ли на първия ми въпрос?

— Бяхме поръчали специална вечеря №3.

— И двамата ли?

— Точно така.

— И в двете ли блюда нямаше никакви замени? — попита Дейвид, който бе прегледал менюто на собствената си маса.

Кафе „Сюприм“ се отличаваше с извънземните си деликатеси, но специалната вечеря №3 бе от обикновени ястия със земен произход. Тя се състоеше от зеленчукова супа, телешка пържола, печени картофи, грах, сладолед и кафе.

— Да, имаше една замяна — сви вежди Форестър. — Манинг си бе поръчал за десерт задушени марсиански сливи.

— А вие — не, така ли?

— Не.

— А къде са те сега? — попита Дейвид, който също ги беше опитвал.

Тези сливи се отглеждаха в обширните марсиански оранжерии. Те бяха сочни, със слаб привкус на канела и, разбира се, безобидни.

— Той ги изяде — отвърна Форестър. — Какво предполагате?

— Колко време преди да припадне?

— Около пет минути. Дори не бяхме си допили кафето — отвърна той и изведнъж прибледня. — Отровни ли са били?

Дейвид не отговори.

— Какво ще кажете за марсианските сливи? — обърна се той към управителя.

— В тях нямаше нищо нередно. Нищо. — Гаспер сграбчи завесите на нишата и яростно ги разтърси, но не забрави да говори с най-тих шепот. — Те са прясна доставка от Марс, проверена и одобрена от управлението. Само през последните три вечери сме сервирали стотици порции. Нищо подобно не се е случвало досега.

— По-добре дайте нареждане да ги задраскат от списъка с десертите, докато не ги проверим отново. Сега донесете някаква кутия, за да сложим в нея остатъка от вечерята за изследване, и, разбира се, никому нито дума за това.

След малко управителят се върна, бършейки челото си с носната кърпичка.

Дейвид прибра чиниите с остатъците от вечерята и прибави към тях парченцето от препечената франзела. После захлупи отново восъчните чашки, в които бе сервирано кафето и ги бутна настрана. Гаспер престана да трие отчаяно ръце и протегна пръст към бутона в края на масата.

Ръката на Дейвид се стрелна и улови изненадания управител за китката.

— Но сър, трохите?

— Ще взема и тях.

Той използува джобното си ножче, за да събере всяка трохичка. Стоманеното острие се плъзгаше леко по невидимата повърхност на силовото поле. Самият Дейвид се съмняваше доколко практично е да се използува силово поле за плот на масите. Кристалната му прозрачност не отморяваше. Гледката на блюда и прибори, поставени върху нищото, не спомагаше за отпускане на посетителите, така че полето трябваше умишлено да бъде дефазирано, за да предизвика непрекъснати интерференсни искри, които да дават илюзия за материал.

Тези маси бяха популярни в ресторантите, тъй като след приключване на храненето бе необходимо само разширяване на границите на силовото поле с част от инча, за да бъдат унищожени полепналите по повърхността им трохи и капки. Едва след като събра трохите, Дейвид позволи на Гаспер да извърши това разширяване. Той свали предпазителя с едно докосване и после даде възможност на Гаспер да използува своя специален ключ. Мигновено се появи нова, абсолютно чиста повърхност.

— Почакайте за момент — каза Дейвид и погледна часовника си. После повдигна едно ъгълче на завесата. — Доктор Хенри — каза тихо той.

Високият слаб мъж на средна възраст, който седеше от петнадесет минути на масата на Дейвид, изненадано се огледа.

— Аз съм тук — усмихна се Дейвид и сложи пръст на устните си.

Д-р Хенри стана. Дрехите му стояха добре, а оредялата му коса грижливо прикриваше плешивината.

— Мили мой Дейвид, тук ли си вече? — попита той. — Мислех, че си закъснял. Нещо нередно ли има?

— Още един случай — отвърна Дейвид и усмивката изчезна от лицето му.

Доктор Хенри пристъпи зад завесата и погледна мъртвеца.

— Боже мой — промърмори той.

— Това е един от начините да се пробутва отровната марсианска слива — каза Дейвид.

— Изглежда ще трябва да затворим ресторанта — каза доктор Хенри, като свали очилата си и почисти стъклата им със силовия лъч на своя молив-чистач, преди да ги постави отново на носа си.

Гаспер отвори и затвори беззвучно устата си, подобно на риба.

— Изключено! — каза накрая приглушено той. — Това е гибел, абсолютна гибел!

— О, само за около час. Докато се махне тялото и се направи проверка на кухнята ви. Сигурно искате от нас да заличим позора от отравяне с храна ако можем и едва ли ще искате да се пазарим в присъствието на посетителите.

— Много добре. Ще се погрижа ресторантът да остане на ваше разположение, но ще ви помоля за един час отсрочка, за да могат присъствуващите да завършат вечерята си. Надявам се, че на случката няма да бъде дадена гласност.

— Уверявам ви. — Покритото с бръчки лице на д-р Хенри изразяваше безпокойство. — Дейвид, свържи се, ако обичаш, със Залата на Съвета и помоли да ме свържат с Конуей. Ние имаме определена процедура в такива случаи. Трябва да знае какво да прави.

— Необходимо ли е присъствието ми? — внезапно се намеси Форестър. — Не се чувствувам добре.

— Кой е този, Дейвид? — попита д-р Хенри.

— Приятелят на мъртвеца. Казва се Форестър.

— О, съжалявам, мистър Форестър, но ще трябва да боледувате тук.

 

 

Ресторантът беше студен и отблъскващ в своята празнота. Мълчаливи детективи влизаха и излизаха.

Те прегледаха кухнята атом по атом. Сега бяха останали само д-р Хенри и Дейвид, седнали в една празна ниша. Нямаше осветление и обемните телевизори на всяка маса бяха просто мъртви стъклени кубове.

— Нищо няма да научим — поклати глава доктор Хенри. — От опит го знам. Не така планирахме да протече честването ти. Съжалявам, Дейвид.

— Има време — ще го отпразнуваме. В писмата си споменаваше за тези случаи на отравяния с храна, така че бях подготвен. Поне усещах, че е необходима голяма секретност. Но можех да бъда и по-дискретен, ако знаех.

— Не, няма полза. Не можем да скрием тази неприятност. Малко по малко изтича информация. Хората виждат как някои умират, докато се хранят, а после чуват и за други случаи. И то — все при хранене. Работата е лоша и ще става все по-лоша. Е, утре, когато докладвам на Конуей, ще говорим повече по този въпрос.

— Чакай! — извика Дейвид и погледна дълбоко в очите на стария мъж. — Има нещо, което те безпокои повече от смъртта на хиляда души. Кое е то?

— Страхувам се, Дейвид — въздъхна д-р Хенри, — че Земята е в голяма опасност. По-голямата част от Съвета не вярва, а Конуей се колебае, но аз съм сигурен, че отравянето с храна е брутален опит за установяване на контрол над земната икономика. Досега обаче нямаме абсолютно никаква информация как точно се извършва отравянето и откъде иде заплахата. Научният съвет е напълно безпомощен.