Айзък Азимов
Космически скитник (11)

10. РАЖДАНЕТО НА КОСМИЧЕСКИЯ СКИТНИК

Дейвид чакаше. Нямаше полза да говори на празния въздух. Както можеше да се очаква, съществата, които бяха изградили пещерите и го бяха обездвижили по такъв нематериален начин, щяха да бъдат пълни господари на положението.

Той бе повдигнат от пода и бавно накланян назад, докато тялото му зае хоризонтално положение. Опита се да надигне глава, но откри, че е почти обездвижена. Връзките не бяха така стегнати, както тези около крайниците му. Те по-скоро наподобяваха хомут от мек каучук, който поддаваше. Но само толкова.

Дейвид бе плавно придвижен навътре. Това приличаше на влизане в топла ароматизирана вода, която можеше да се диша. Когато главата му напусна въздушния шлюз, заспа без да сънува.

 

 

Дейвид Стар отвори очите си без да знае колко време бе изминало, но усети близостта на живот. Не можеше да каже какво беше това чувство. За пръв път осъзна топлината, която беше като през горещ летен ден на Земята. Ограждаше го слаба червена светлина, едва достатъчна, за да вижда. На нея успя само да различи стените на малка стая, когато обърна глава. Никъде нямаше движение, нито живот.

И все пак някъде наблизо действуваше мощен разум. Дейвид го почувствува по необясним начин.

Предпазливо се опита да помръдне едната ръка и тя безпрепятствено се повдигна. После седна учуден и откри, че се намира върху повърхност, която се огъваше при натиск, но в здрача не можеше да определи естеството й.

— Съществото чувствува заобикалящата го среда… — появи се внезапно някакъв глас. Последната част от изречението беше смесица от безсмислени звуци. Дейвид не можеше да определи посоката, откъдето идваше гласът. Отвсякъде и отникъде.

Прозвуча втори глас. Беше различен от първия, макар разликата да бе незначителна. Беше по-нисък, по-женски:

— Добре ли си, Създание?

— Не мога да ви видя — каза Дейвид.

— Нали ти казах… — прозвуча отново първият глас, който Дейвид оприличи на мъжки. Отново смесица от звуци. — Вие не сте екипиран, за да виждате съзнание.

Последната фраза беше неясна, но на Дейвид му прозвуча като „за да виждате съзнание“.

— Аз мога да виждам материя — каза той, — но тук светлината е много слаба.

Последва мълчание, сякаш двамата се съвещаваха и после в ръката му нежно беше мушнат един предмет — неговото фенерче.

— Има ли този предмет — стигна до ушите му мъжкият глас — някакво значение за вас, отнасящо се до светлината?

— Да, разбира се. Не виждате ли? — Дейвид запали фенерчето и плисна светлинния лъч около себе си. В помещението нямаше живот и бе съвсем голо. Повърхността, върху която се намираше, пропускаше светлината и бе на разстояние четири фута от пода.

— Правилно предположих — каза развълнувано женският глас. — Светлинният сенсор на съществото се активизира при късовълново излъчване.

— Но по-голямата част от излъчваната от уреда светлина е в инфрачервена област, както прецених аз — възрази другият. Докато гласовете говореха, светлината стана оранжева, после жълта и накрая бяла.

— Можете ли да охладите помещението? — попита Дейвид.

— Но топлината беше грижливо нагласена съобразно температурата на вашето тяло.

— Въпреки това бих желал да е по-хладно.

Накрая те изпълниха желанието му. Струя хладен въздух обля Дейвид. Беше добре дошъл и освежаващ. Той остави температурата да спадне до седемдесет^[1] преди да им каже да спрат.

— Мисля, че общувате директно със съзнанието ми — помисли Дейвид. — И навярно поради това ви чувам да говорите международен английски.

— Последната фраза е безсмислена — каза мъжкият глас. — Но ние наистина общуваме с вас. Нима има и друг начин?

Дейвид разбра. Това обясняваше случайните шумови смущения. Когато се използува собствено име, което не се придружава от картина за интерпретация от неговото собствено съзнание, то се приема само като смущение. Мисловно смущение.

— От ранната история на нашата раса — каза женският глас — са дошли легенди, че съзнанията ни някога били затворени едно за друго и че сме общували посредством символи за очите и ушите. Питам се, дали не е така и при вашите хора, Създание?

— Точно така — отвърна Дейвид. — Колко време е минало откакто съм в пещерата?

— Едно напълно завъртане на планетата около оста й — отвърна мъжкият глас. — Извиняваме се за всяко неудобство, което сме ви причинили, но това бе първата ни възможност да изучим на живо едно от новите същества на повърхността. Досега бяхме изследвали няколко, едно от които съвсем наскоро, но никое от тях не функционираше и получената информация бе оскъдна.

Дейвид се запита, дали изследваното неотдавна тяло не е било на Грисуълд.

— Завърши ли изследването ви върху мен? — запита предпазливо той.

— Вие се страхувате да не ви нараним — отвърна бързо женският глас. — В съзнанието ви има ясно изразено опасение, че може да се намесим в жизнените ви функции, за да научим нещо за вас. Колко ужасно!

— Извинявайте, ако съм ви обидил. Това е само защото не познавам методите ви.

— Научихме всичко, което ни бе нужно — рече мъжкият глас. — Можем да изследваме тялото ви молекула по молекула без изобщо да е необходим физически контакт. Показанието на психомеханизмите ни е съвсем достатъчно.

— Какви са тези психомеханизми?

— Запознати ли сте с превръщанията материя-съзнание?

— Съжалявам, не.

— Аз току-що изследвах съзнанието ви — каза след кратка пауза мъжкият глас. — Страхувам се, преценявайки по неговата структура, че вашето разбиране на научните принципи е недостатъчно, за да схванете обясненията ми.

— Моите извинения — каза Дейвид, който се почувствува поставен на мястото си.

— Бих желал да ви задам няколко въпроса — продължи мъжкият глас.

— Задайте ги, сър.

— Какво означава последната част от израза ви?

— Това е само един начин за почтително обръщение.

Малка пауза.

— О да, разбирам. Вие усложнявате вашите символи за общуване в съответствие с личността, към която се обръщате. Странен обичай, но аз се бавя. Вие, Създание, излъчвате огромно количество топлина. Болно ли сте или това е нормално?

— Съвсем нормално е. Мъртвите тела, които сте изследвали, са били без съмнение с температурата на околната среда, каквато и да е била тя. Но когато функционират, телата ни поддържат една температура, която е кай-подходяща за тях.

— Тогава вие не сте родом от тази планета, нали?

— Преди да отговоря на този въпрос — каза Дейвид — мога ли да ви попитам какво би било отношението ви към създания като мен, ако произхождахме от друга планета?

— Уверявам ви, че вие и вашите другари-създания сте безразлични за нас, освен когато възбудите любопитството ни. От съзнанието ви разбирам, че сте разтревожен от нашите мотиви и се страхувате от враждебността им. Отхвърлете тези мисли!

— Не можете ли да прочетете в съзнанието ми отговорите на вашите въпроси, та ме разпитвате?

— При отсъствие на прецизна връзка мога само да чета емоции и общи становища. Но вие сте просто едно създание и не можете да разберете. За точна информация връзката трябва да включва усилие на волята. Ако то помогне за отваряне на съзнанието ви, мога да ви съобщя, че имаме всички основания да ви считаме за член на раса, която не е родом от тази планета. Това показват съставките на вашата тъкан, които са коренно различни от тези на всяко живо същество, живяло някога на повърхността й. Телесната ви топлина също показва, че вие идвате от друг, по-топъл свят.

— Имате право. Ние идваме от Земята.

— Не разбирам последната дума.

— От съседната ви планета в посока към Слънцето.

— Така значи! Това е много интересно, когато нашата раса се оттегли в пещерите, преди около половин милион пълни завъртания, знаехме, че на вашата планета има живот. Била ли е вашата раса разумна тогава?

— Едва-едва — отвърна Дейвид. Бяха минали един милион земни години, откакто марсианците бяха напуснали повърхността на своята планета.

— Това наистина е интересно. Трябва веднага да съобщя на Централното Съзнание. Ела, ………………….

— Нека остана, ……………. Бих желала да продължа общуването с тона създание.

— Както обичаш.

 

 

— Разкажете ми за своя свят — помоли женският глас.

Дейвид говореше непринудено. Чувствуваше една приятна, почти възхитителна отпуснатост. Подозрението му беше отпаднало и той нямаше основание да не дава верни и изчерпателни отговори. Тези създания бяха любезни и приятелски настроени. Той преливаше от информация.

В един момент тя освободи съзнанието му от своето влияние и той спря.

— Какво говорех? — запита ядосано Дейвид.

— Нищо нередно — увери го женският глас. — Аз само бях подтиснала задръжките на съзнанието ви. Това не е законно и не бих посмяла да го сторя, ако ……………… беше тук. Но вие сте само едно създание, а аз съм толкова любопитна. Знаех, че подозренията ви са твърде дълбоки, за да ви оставя да говорите без малка помощ от моя страна, а освен това те са така погрешно насочени. Ние никога не бихме ви причинили зло, ако не ни се натрапите.

— Но ние вече го направихме, не е ли така? — попита Дейвид. — Окупирали сме вашата планета открай докрай.

— Вие продължавате да ме изпитвате. Вие не ми вярвате. Повърхността на планетата не ни интересува. Тук сме у дома си. Все пак — женският глас бе почти тъжен — трябва да е вълнуващо да се пътува от свят на свят. Ние усещаме, че в Космоса има много планети и много слънца; Мисля, че създания като вас ще наследят всичко това. Толкова е интересно! Хиляди пъти съм благодарна, че навреме усетих несръчното ви слизане надолу, за да направим отвор за вас.

— Какво? — не можа да се сдържи да не извика Дейвид, макар да знаеше, че звуковите вълни, създадени от неговите гласни струни, щяха да останат незабелязани, а ще се усетят само мислите. — Вие ли направихте този отвор?

— Не сама, …………… ми помогна. Така получихме възможност да ви изследваме.

— Как го направихте?

— Като го пожелахме.

— Не разбирам.

— Това е просто. Не можете ли да го видите в моето съзнание? Ах, забравих. Вие сте създание. И така, когато се оттеглихме в пещерите, ние бяхме принудени да унищожим хиляди кубически метра материя, за да направим под повърхността място за себе си. Нямаше къде да я складираме и затова я преобразувахме в енергия и …………………….

— Не, не ми е ясно.

— В такъв случай всичко, което мога да кажа е, че енергията бе складирана по такъв начин, че да може да бъде ползувана чрез мисловно усилие.

— Ако цялата тази материя е била преобразувана в енергия…

— Разбира се, това е велико дело. Досега сме живели от нея половин милион завъртания, а е изчислено, че ще имаме достатъчно за повече от двадесет милиона. Зависимостта между съзнанието и материята бяхме изучили още преди да напуснем повърхността, а откакто дойдохме в пещерите така се усъвършенствувахме, че изцяло напуснахме материята. Ние сме същества от чисто съзнание и енергия, които никога не умират и повече не се раждат. Аз съм тук с вас, но тъй като не можете да чувствувате съзнание, вие не ме възприемате другояче, освен чрез вашето съзнание.

— Но навярно хора като вас могат да завладеят цялата Вселена.

— Страхувате се, че ще спорим за Вселената с бедни материални създания като вас ли? Че ще водим борба за място сред звездите? Това е глупаво. Цялата Вселена е тук, с нас.

Дейвид мълчеше. Той бавно постави ръка на главата си. Имаше чувството, че много фини пипала нежно докосват съзнанието му. Случваше му се за пръв път и той се сви от интимността на жеста.

— Извинявайте отново — продължи женският глас. — От съзнанието ви разбирам, че вашите другари създания са в голяма опасност. Вие подозирате, че причината сме може би ние, но уверявам ви. Създание, че това не е така. — Каза го така простичко, че Дейвид не можеше да не повярва.

— Вашият другар — рече той — каза, че химическият състав на моята тъкан е съвсем различен от този на всяко марсианско същество. Мога ли да попитам в какво се състои разликата?

— Вашата тъкан е съставена от един азотен материал.

— Протеин — поясни Дейвид.

— Не разбирам тази дума.

— А вашата тъкан от какво е съставена?

— От ……… ……… ………. На практика в нея изобщо липсва азот.

— Тогава вие не можете да ми предложите храна.

— Страхувам се, че не. ………… казва, че всяка органична материя на нашата планета би била силно отровна за вас. Ние бихме могли да произведем прости съединения, подходящи за вашата форма на живот, с които ще можете да се храните, но сложното азотно вещество, което образува по-голямата част от вашата тъкан, ще създадем едва след дълго изучаване. Гладно ли сте, Създание?

Не можеше да има никакво съмнение относно симпатията и загрижеността в мислите й, (Дейвид продължаваше упорито да си го представя като глас).

— Засега имам своя собствена храна — отвърна Дейвид.

— Неприятно ми е да мисля за вас просто като за едно създание — каза женският глас. — Как се казвате? — После, сякаш се страхуваше, че може да не бъде разбран, поясни — Как ви разпознават вашите другари създания?

— Наричат ме Дейвид Стар^[2].

— Не разбирам нищо друго освен това, че се споменава за слънцата във Вселената. Не ви ли наричат така, защото сте пътешественик в Космоса?

— Не. Много хора от моята раса пътуват в Космоса. Стар в случая няма никакво значение. Това е просто звук, по който ме отличават. Вашите имена също са просто звуци. Поне не предизвикват картина. Аз не мога да ги разбера.

— Колко жалко. Вие би трябвало да имате име, което да отразява странствуванията ви в Космоса; начинът, по който бродите от единия край на Вселената до другия. Струва ми се, че най би ви подхождало да ви наричат „Космически скитник“.

И стана така, че от устата на съществото, което не виждаше и никога нямаше да види, Дейвид Стар за пръв път чу името, под което щеше да стане известен в цялата Галактика.