Игор Росоховатски
Какъв ще се завърнеш (6)

6

— Ант — прошепна жената.

Той обърна лице към нея и тя видя, че в очите му няма и следа от сън.

— Ти не си спал цяла нощ?

— На мен не ми е необходим сън. Нали не се уморявам.

„Какво е останало у него от онзи, когото обичах?“ — помисли си жената, но каза съвсем друго:

— Струваш ми се някакво висше същество или древен бог.

Сихомът се усмихна и тя се убеди, че Вита не е сбъркала — това беше усмивката на предишния Ант.

— Ако на теб ти е приятно, значи всичко е наред. „И това са думите на предишния Ант…“

Той добави:

— Нали винаги мечтаех да стана такъв.

„Какво е останало у него от онзи, когото обичах?“ Поглади горещото му рамо — рамото на предишния Ант никога не е било толкова горещо, и каза:

— Струва ми се, че ти не си ти…

Накрая се престраши и запита:

— Какво у теб е останало от предишния?

— Ти току-що сама отговори на този въпрос.

Той знаеше, че на нея й е тежко, в неговото завръщане тя виждаше нещо кощунствено. И жена му, и майка му се измъчват, като се опитват да си отговорят на въпроси, които изобщо не е необходимо да се задават. Само Вита възприе с радост всичко така, както е. За нея най-важното бе, че се е завърнал.

Сихомът направи онова, което нееднократно си бе забранявал — включи телепатоусилвателя и тутакси го изключи. След това отговори на недоизречения въпрос на Ксана:

— Можех да се върна и като предишния, също такъв, какъвто бях преди смъртта си. Нали опитът, който предстоеше да извърша, беше много опасен и организмът ми бе записан на фиолента. Най-простото нещо беше да се възстанови по матрицата.

— Тогава защо…

— Когато дойдох на себе си, стори ми се, че спя. След това чух познат глас. Професор Ив Кун ме викаше по име. Исках да обърна глава, но не можех, исках да погледна Ив — пак не можех. Той попита: „Ант, чуваш ли ме, отговори!“ А? отговорих, че го чувам, но не го виждам. Тогава той ми каза: „Сега ще ти обясня. Ти загина. И Олег също. Спомни си…“ Отново видях как Ол придвижи ръчката и… избухна мълния… „Спомни ли си?“ „Да“ — отвърнах аз.

Ив разказа, че са започнали да ни възстановяват. Първи етап. Оказа се, че засега съм само модел на мозъка на Ант, създаден от електронноизчислителната машина. Ив ми каза: „Имаш слухови и речеви органи, но още нямаш зрение. И преди да пристъпим към втория етап, искам да те попитам…“ Вече знаех какво ще ме попитат. Нали се изказах достатъчно определено, още когато бе създаден първият сихом. След това неведнъж разговаряхме и той добре знаеше какъв искам да стана аз. Той просто уточняваше какво ще остане неизменено…

Ксана се приповдигна и опряна на лакет, внимателно наблюдаваше лицето му, което вече й се струваше чуждо.

„На какво се учудвам? Той винаги е бил такъв — мислеше си тя. — Това, което за мен и околните изглеждаше кощунствено, за него беше обикновено и ясно. Ще успея ли някога да го разбера?“ — И макар да знаеше, че няма да го разбере, попита:

— Но защо поиска да бъдеш такъв, а не като предишния?

„Не мога да й кажа всичко — помисли той. — Това би оскърбило и опечалило не само нея, но и всеки човек.“

— Беше ми много необходимо да заложа Опита, а в предишния си облик не можех да го сторя. Не ми стигаше нито обемът на паметта, нито бързината на мисленето и реакциите, нито органите за защита и контрол. Преди имах само две сигнални системи, а сега — пет. Притежавам при това и система за Висш контрол.

Сихомът си спомни как някога много отдавна, още когато беше човек, на спътника загиваше неговият приятел, притиснат от парче от радиотелескопа, а той дори не можеше да се притече на помощ, не можеше да повдигне и ръка. От носа му бликваше кръв, в главата му като че ли скърцаха воденични камъни, смазвайки паметта. Проклинаше слабостта си и онова дяволско вихрово движение, възникнало неизвестно по каква причина. През грохота на воденичните камъни се чуваше вопъл: „Помощ!“ След това затихна…

Сихомът погали косите на Ксана, бузата, шията. Пръстите му откриха бръчки. Спомни си, че тя винаги панически се боеше от старостта. В съзнанието му проникна болка, той хвана ръката на Ксана и внимателно я стисна.

— За какво мислиш? — попита тя.

— За теб!

Той мислеше:

. . . . . . . . . .

И тя пита защо съм решил да стана друг. Цялата беда е в това, че не аз трябва да й обяснявам, а тя трябва сама да го почувствува. А това е почти невъзможно. Разбира се, мога да включа усилвателите, да й го внуша. Но аз съм си забранил в отношенията си с хората да използувам предимствата си пред тях. И правилно съм решил. С тях трябва да бъда човек, именно човек.

. . . . . . . . . .

Навярно майка вече е станала. Ще ме разбере ли? Когато й разказвах, че възможностите на човешкия организъм се изчерпват по-скоро, отколкото предполагаме, че ако човек иска да се движи напред, трябва да си създаде нов организъм, с други измерения за времето и други възможности… Тя се съгласяваше с мен. Но тогава аз бях предишният Антон.

. . . . . . . . . .

Три минути преди началото на Опита трябва да превключа системата на Висшия контрол само на енергитичната обвивка. Най-важното е през цялото време да се контролира температурата на участъка „Делта-7“…

. . . . . . . . . .

— Ще отидем ли днес на морето? — попита жената и с примряло сърце зачака неговия отговор. Предишният Ант много обичаше морето.

— Чудесна идея! — възкликна сихомът. — На ръце ще те отнеса дотам. Помниш ли, на Капри ме молеше да те вдигам на ръце във водата, защото се страхуваше да не си намокриш краката?

За първи път през тези два дни, откакто разбра истината, на нея й стана наистина леко, сякаш всичко страшно беше вече отминало. Пошегува се:

— И трите си жени ли ще можеш да отнесеш на ръце? Всичките? До самото синьо море?

— Разбира се — отвърна той. — Ще ви отнеса по-бързо от гравилет.

— А знаеш ли колко много тежим и трите заедно? — продължи Ксана, мислейки, че той се шегува.

— При всички случаи по-малко от хиляда тона…

— Можеш да пренесеш хиляда тона?

— Да, дори и повече — отговори сихомът и тя разбра, че той не се шегува. Отново й стана чужд.

Ксана замълча и неволно се отдръпна.

Прозвуча мелодичен звън.

„Вита!“ — помисли сихомът и радостно се усмихна.

— Влизай, ако не си Бармалей! — възкликна той и закри лицето си с разтворени пръсти.

— Татко, татко! Пак започваш със старите си шеги! Но аз вече не съм малка, не съм на три години — заплаши го с пръст Вита и заподскача.

Сихомът чу гласа на майка си:

— Добро утро, деца!

Тя влезе с бързата си и млада походка. Ксана изпитателно я погледна: „Нима никога не се е замисляла какво в това същество е останало от нейния син? Нима й е по-леко, отколкото на мен?“

— Мамо — каза сихомът, — ние с Ксана се разбрахме. Днес и четиримата отлитаме на морето.

— Ура! — закрещя Вита и обгърна с две ръце шията на сихома. Очите й блестяха от възторг. — И ти ще ни отнесеш, както тогава мен? Става ли?

— Ще бъдеш ли послушна? — попита сихомът.

— Няма да бъда!

— За искреността предварително ти опрощавам половината вина — проговори сихомът и почувствува на рамото си ръката на Ксана.

— Престани да ни разиграваш, Ант. Като дете си…

Минаха два дни.

— Време ми е.

„Какво още да им кажа? — мислеше сихомът, избягвайки да погледне майка си. — Само да не се разплаче…“ По небето се мъкнеха гривести облаци.

— Скоро ли ще се върнеш? — попита Вита.

— Да. — И добави: — Честна мъжка дума.

Никой не се усмихна.

„Какво да кажа на мама? На нея й е най-тежко…“ Не можеше да измисли нищо.

Като безкраен старинен обоз по небето се нижеха облаци.

— Довиждане, сине. Желая ти успех във всички твои начинания.

Гласът й беше спокоен и думата „сине“ прозвуча естествено. Той разбра, че майка му го е приела такъв, какъвто е, и не се измъчва от въпроса какво е останало у него от онзи, когото бе родила. Тя не можеше да проумее метаморфозата му логически, дори и ерудицията й не би й помогнала. Тогава… къде е причината?

„Може би това трябва да се нарече майчина мъдрост — помисли той. — Оказва се, че не съм познавал собствената си майка.“

— Довиждане — каза сихомът, прегърна ги и трите и вече си представи как изведнъж ще се издигне остро нагоре, ще пробие облаците и ще полети през синевата.

— Бъди внимателен, Ант — боязливо промълви Ксана. — Не бъди безразсъден… Пак ще…

Не довърши. И тази недоизказана фраза увисна между тях като падащ камък, който още малко, съвсем мъничко, и ще удари болезнено някого…

. . . . . . . . . .

Ксана както и преди се бои за мен. Тя дори е забравила, че съм станал неуязвим. Значи и за нея аз съм предишният Ант.

. . . . . . . . . .

Смърт… Едно време така бяхме свикнали с това нещастие, че ни се струваше неотделимо от хората. Но и тогава се борехме против нея. Съумяхме да обезсмъртим човешките гласове на грамофонни плочи и магнитофонни ленти, облика — в скулптури и портрети. Създадохме безсмъртната памет на човечеството — книгите и филмите. Научихме се да разбираме кое в нас е главното и кое трябва да запазим от смъртта…

. . . . . . . . . .

Ант се усмихна, сякаш улови фразата камък, запокити я някъде далеч встрани и каза:

— Ако загина отново, аз пак ще се завърна…