Игор Росоховатски
Какъв ще се завърнеш (4)

4

— С гравилет ли ще полетим? — запита Вита и побърза да добави: — Летяла съм с всички видове атмосферо-апарати, но с гравилет не съм.

— А на ръце носили ли са те? — попита Валерин Павлович.

Ресниците й трепнаха като крила на птица, готова да ллтне при най-малкия шум.

— Когато татко беше жив…

Преди още да чуе отговора, сихомът разбра, че е сбъркал, че й е причинил болка.

— Ще те отнеса до Прага на ръце — каза той.

— Добре — съгласи се Вита. Помисли отначало, че това е някаква игра, но после си спомни какво разказваше учителят за сихомите. Никога досега не бе помисляла, че някой друг освен баща й можеше да има такава силна и ласкава ръка.

Валерий Павлович внимателно повдигна момичето, сякаш вдигаше глухарче. Някъде иззад раменете му се появиха две струи, които обгърнаха него и Вита с прозрачна и еластична обвивка.

Момичето видя как зелената земя се отдалечава, как като ята жерави се носят срещу тях вериги от перести облаци. Представи си и как обикновено, когато е самичък, сихомът се врязва в облаците, а те го обвиват с такава хладна и бяла мъгла. Стана й жал за него: „Такъв могъщ и толкова самотен!“ Каза:

— Много, много ви благодаря! Без вас никога не бих могла да летя така.

Почувствува приятна топлина на главата си, сякаш някой я гали и разрошва косите й.

— Погледни надолу, Вита.

Под тях плуваха наниз от хълмове. Покриваше ги облак и изпод него се подаваха само тебеширените им върхове.

— Като в приказките! — възкликна момичето и по гласа й се разбираше, че винаги е готова за среща с чудеса.

— А в космоса бихте ли могли да летите така? — попита тя.

— Мога — отвърна сихомът.

— Какво още необикновено можете да правите?

Той се усмихна.

„Защо на възрастните понякога им е така трудно да отговарят на нашите въпроси? Навярно защото смятат, че всичко знаят“ — помисли си Вита и за да помогне на Валерий Павлович, попита:

— На дъното на морето също ли можете да се гмурнете?

— Да.

Той мислеше едновременно за момичето, за нейната майка и баба, за себе си, за онова, което му предстоеше да извърши:

. . . . . . . . . .

Нося я на ръцете си, но тя ми е нужна повече, отколкото аз на нея. Дори моите създатели не подозират колко много ще ми е необходима.

. . . . . . . . . .

На тях им беше най-трудно. Как се вълнуват сега, подозирайки ме в престъпни замисли. А им предстои да узнаят и истината. Ще могат ли да разберат всичко?

. . . . . . . . . .

Засилване не е необходимо. Скоростта възниква изведнъж, като светлинен лъч. Само така може да се премине бариерата.

. . . . . . . . . .

Хората винаги преминават границите. И дори самият факт, че живеят, е вече преодоляване на преградата. И че съумяха да ни създадат! Може би това е най-сериозното препятствие, което са преодолели досега. А ние занапред ще имаме своите прегради. Но на нас ни е по-леко, отколкото на тях, въпреки че се опитваме да им помогнем, да поемем част от техния товар върху плещите си. Те ни дадоха онова, от което самите са лишени — всемогъщество и безсмъртие. А ние на тях — само надежда. Ето и сега — момичето ми дава своята ласка и възторг, а аз какво ще й дам в замяна? И ще й бъде ли нужно?

Той не намираше отговор на тези свои въпроси. Отговорът трябваше да бъда даден от това момиче, щом нейната майка и баба не можаха да го сторят.

— Можете ли да преминете през времето? Учителят ни казваше… Знаете ли, аз също бих могла, ако имах такива органи. И най-напред бих се промъкнала в миналото, около четири години назад…

Той разбра, че момичето му поверяваше най-съкровената си тайна. Казваше неопределено — „около четири години“, но той знаеше, че това означава „точно преди четари години“. Тогава нейният баща беше още жив.

Сихомът почувствува, че вълнението му непрекъснато нараства и му пречи да мисли. Можеше да разшифрова състоянието си, да проследи всички отделни нюанси, слели се в един поток, мощен и недостъпен за обикновения човек, у когото линиите на връзките са стотици пъти по-малко и чувствата стотици пъти по-бедни. Такъв порив би го сломил както бурята пречупва сухото дърво. Но сихомът не разшифрова потока. Той включи стимулатора на волята и усети как страшният шепот в мозъка му затихва…

— Познайте какво е това!

Ръката на момичето сочеше надолу към зелените върхари на гората.

„Гора“ — искаше да отвърне той, но навреме улови загадъчния блясък в нейните очи и произнесе с полушепот:

— Звяр зелен — страшник.

Тя го погледна с възторжено удивление, сякаш искаше да каже: толкова сте досетлив, като че изобщо не сте възрастен. Много е интересно да се разговаря с вас. После попита:

— А той лош ли е?

— Не, само се преструва на такъв. Иначе е много добър.

— Вярно — потвърди тя и за първи път го погледна не покровителствено и не с възхищение, а просто така, както гледат на равен, на приятел.

— Виж, ето я и Прага на хоризонта.

Там, където сочеше, лежеше диамантена подкова. Блестяха новите райони на лабораториите. Когато долетяха по-близо, видяха, че подковата се състои от две части — земна и въздушна. Много от зданията на лабораториите плуваха в небето, издигнати над земята на разстояние от триста до петстотин метра. Имаше всякакви геометрични фигури — ромбове и кълба, кубове и триъгълници. Срещнаха и хора, прелитащи от лаборатория в лаборатория. Някой им махна с ръка и дълго гледа след тях.

Долу вече се беше разпростряла старата Прага, превърната в музей, с кулата на Староместкото кметство, с каменните дантели на катедралата в Храдчани. Сихомът и Вита се приземиха на площада, точно пред кметството.

— Сега ще удари старинният часовник и ще видиш апостолите — каза сихомът.

— Какво е това апостоли?

— Малки човечета, като кукли. Ще се покажат ето през онзи прозорец на кулата.

По настояване на Вита гледаха апостолите два пъти. След това пресякоха сънната Вълтава по Карловия мост.

Пред всяка статуя момичето спираше и накрая дойде до извода:

— Едно време са обичали куклите повече.

— Да — сериозно отговори сихомът. — Тогава възрастните също са играли с кукли.

Спряха пред знаменитата фабрика за играчки и сихомът каза:

— Докато разгледаш фабриката, аз ще свърша някои свои работи и ще се върна да те взема.