Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сихоми
Оригинално заглавие
Каким ты вернёшься?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

5

Сихомът се върна по-рано, отколкото предполагаше, въпреки че органичният часовник в мозъка му показваше, че изразходва времето си нерационално. Не направи опит да се оправдае пред себе си, тъй като знаеше, че не може да постъпи по друг начин. Мислеше за Вита, спомняше си как тя го разпитваше: „А можете ли?“… Във фабриката ще й предложат да си избере играчка. Той се досещаше каква ще бъде тя.

Роботът портиер го придружи до Главния конструктор на играчките — весел, строен човек, облечен в спортен костюм. Той седеше на малкото столче за посетители, а до неговото дълбоко старинно кресло стоеше Вита.

Сега сихомът я виждаше в профил — зачервена буза, облак от меки хвърчащи коси, любопитно око.

— Ето, вече дойдоха за мен — каза момичето на Главния конструктор, като видя сихома. Подаде му едната си ръка, а с другата притискаше към гърдите си пластмасова кутийка.

— Познайте какъв подарък съм си избрала — попита тя Валерий Павлович, като намигна заговорнически на Главния конструктор.

— Трудно ми е — отвърна сихомът и се опита да смръщи в размисъл чело, но това не му се удаде — кожата от пластмасов белтък не се сбръчкваше. — Може би ще ми помогнеш? — И без да дочака отговора на Вита, попита: — От старите ли избра, или от новите?

— От новите — отвърна тя, а очите й весело говореха: „Колко си хитър!“

— Машина или същество?

— Същество.

„Не съм сгрешил“ — помисли Валерий Павлович, спомняйки си за куклата сихом, новостта на Пражката фабрика. Тя можеше самичка да върви, пееше, изговаряше някои думи. В челото й бе монтиран малък прожектор, прикрит с регулираща клапа.

„Щом погледне куклата, тя ще си спомня за мен.“ Попита:

— Това същество прилича ли на мен?

— Малко — лукаво отговори момичето.

— Може би е кукла сихом? — бавно, сякаш размисляше, каза той.

— Ето, че не се досетихте!

Вита разтвори кутията. В нея лежаха две чешки кукли — татко Спейбъл и Хурвинек.

— Но нали ми каза, че играчката е от новите модели?

— Казах ви истината — татко Спейбъл свири, а Хурвинек танцува. Такива кукли преди не е имало.

Сихомът и Вита се сбогуваха с Главния конструктор. Излязоха от кабинета му и минаха през изложбената зала. Пред самия изход сихомът спря и попита Вита:

— Не искаш ли и онази кукла, за която ти говорех?

Момичето отрицателно поклати с глава.

— И няма да си спомняш за мен?

— Какво общо има с това куклата?

— Прилича на мен.

— Не — отвърна момичето. — Куклата си е кукла. А вие… вие сте си вие…

Тя заподскача към вратата.

— Не бързай толкова, Винтче, ще паднеш!

Момичето замря и се притисна до вратата. Не се решаваше да се обърне и да погледне сихома. Той каза „Винтче“. Но така я наричаше само един човек — татко й. Какво значи това?

Сихомът приближи до нея и сложи ръка на рамото й. Притисна я до себе си. Излязоха така прегърнати. Гигантът с огромните плещи и момичето глухарче. Въпросите се лутаха като пленени птици в главата на детето, но то не питаше нищо.

Преминаха по старата крайбрежна улица на Вълтава и Вита се стараеше да не настъпва голямата сянка на сихома. Листата шумоляха под краката им като пожълтяла хартия, като късчета от нечии писма, недостигнали до адреса.

Ето го и Вацлавския площад. Сихомът започна да й обяснява нещо, разказваше за крал Вацлав, но тя не го слушаше, заета със своите мисли. Внезапно вдигна глава и като го гледаше право в очите, попита:

— Кога свършва отпуската ви?

— След два дни. — Той разбра целта на въпроса й и се постара да каже с колкото се може по-твърд глас: — И след това пак ще долитам при теб.

— Честна мъжка дума?

Тя го погледна изпитателно — мъничка сериозна жена, която не прощава лъжата. И му довери онова, което никога, на никого не беше казвала:

— Моят баща изпълняваше винаги обещанията си. Но веднъж… Когато замина да извърши опита, обеща да се върне… — Тя се извърна. — Не искам да помислите, че съм плачла. Но другите си имат бащи…

Той се боеше да я погледне в очите. Знаеше какви са сега. А момичето с всички сили се притискаше до него и хлипаше:

— Той обеща да се върне!

Сихомът почувствува, че вече с никакви превключватели на стимулатора на волята няма да успее да сдържи бучката, промъкнала се към гърлото му. В него сякаш се счупи някаква незаменима част — Третата и Четвъртата, дори и системата за Висшия контрол се оказаха изведнъж безсилни. Той в миг отново стана онзи, който беше някога много отдавна, преди смъртта си — обикновен слаб човек. От устните му се откъсна:

— Аз удържах на думата си, Винтче!

— Татко…

— Ще ти обясня всичко…

— Татко!

Силен порив на вятъра разроши косите на момичето, изду като балон рокличката й. Пухкавите коси гъделичкаха устните на сихома. Той искаше да й обясни нещо, но помисли: „Да, и аз самият не мога да определя колко от мен е останало от Ант и колко е новото. Казах ли й истината?“