Метаданни
Данни
- Серия
- Сихоми
- Оригинално заглавие
- Каким ты вернёшься?, 1967 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Юри Филипов, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
2
Посрещна ги майката на Вита — дребна, кръглолика, с коса като на дъщеря си — червеникава и пухкава. Погледна изумено непознатия:
— О, имаме гости!
Вгледа се внимателно във Валерий Павлович. Стори й се, че го е виждала някъде. И то неведнъж. Но къде? Кога?
— Ксана Вадимовна — представи се тя.
— Валерий Павлович — каза непознатият и бързо сведе очи.
„Къде ли съм го виждала?“ — мъчеше се да си спомни жената. Отначало помисли, че е някой от колегите на мъжа й. Но тогава трябваше да го помни, както помнеше всички, които имаха някакво отношение към Антон, към нейния Ант. Опита се да разрови паметта си, но не постигна нищо. Когато се успокои, паметта й сама, както водата сламката, изтласка на повърхността спомена: Фоайе на театър. Изложба от картини на млади художници. Тя дърпа мъжа си за ръката: „Ант, да вървим! Удари третият звънец!“ А той се взира в картината, нарисувана с пеещи бои. От тъмнината изплуваше лице със заострени черти, яростно устремено напред. Тогава Ант каза: „Ето, такъв искам да бъда!“ Жена му незабелязано погледна неговото добро и пълно лице с леко щръкнала устна. Усмихна се в себе си. „Хлапе!“ А ето, сега пред себе си виждаше същия този портрет, но оживял.
„Може би художникът е рисувал именно този човек? Невероятно…“
— Мамо, Валерий Павлович ме кани със себе си в Прага! — побърза да съобщи момичето. — Отлита в същия ден, в който и нашият клас.
— Ето, там ще се видите — каза Ксана Вадимовна, без да вникне в думите на дъщеря си. Гледаше гостенина и мислеше: „Сякаш е слязъл от портрета. Същото лице… Вече никога няма да го забравя. Изглежда, едва сега започвам да разбирам какво е открил в него Ант. Но то е твърде подвижно… Така бързо сменя израженията си, че не е възможно да ги уловиш…“
— Мамо — нетърпеливо напомни за себе си момичето, — няма да ме вземат на екскурзия, ако не се извиня пред Коля.
— Какво се е случило?
— Ударих го.
— И не искаш да се извиниш?
— За нищо на света! Той каза, че героите са глупаци, а страхливците — умници. И че тях ги наричат така, защото е по-изгодно за другите.
— Трябвало е да му обясниш — опита се да успокои дъщеря си Ксана Вадимовна.
— На кого? На Коля? — възкликна момичето толкова изразително, че майката неволно се усмихна, но след това смръщи вежди, за да покаже, че осъжда постъпката на дъщеря си.
— Нещастен човек е вашият Коля. Ако не се промени, животът му ще бъде безинтересен — проговори възрастна, но все още здрава жена с цигански очи, която току-що беше влязла. Късите й черни коси бяха прибрани така, че изглеждаха разрешени. — Аз съм Витината баба — представи се тя на гостенина и пак се обърна към Вита. — Навярно е трябвало само да му се присмееш.
Кимна многозначително на гостенина, показвайки, че зад всичко това се крие нещо недоизказано. Ксапа Вадимовна нетактично се намеси:
— Може би мислиш, че всичко това е заради баща й?
Момичето се напрегна като струна.
— Майка ти е права. В такива случаи е по-добре да се изключи личното — побърза да каже Валерий Павлович, сякаш да обясни нещо на момичето или да помогне на Ксапа Вадимовна.
Вита демонстративно се отдръпна от него.
„Още не може да разбере всичко това — със съжаление помисли той. — За да стигне до този извод, занапред ще трябва да получи още твърде много синини.“
— Ето, виждаш ли, дъще — опита се да започне ново настъпление Ксана Вадимовна, но Вита решително тръсна глава:
— Няма да му се извиня! Никога!
— И не трябва — неочаквано я подкрепи баба й. — Това, което ти обяснявахме, се отнася за бъдещето.
Ксана Вадимовна сви рамене и излезе от стаята.
Вита незабелязано погледна гостенина — как ли ще реагира? Все пак много й се искаше да отиде в Прага. Валерий Павлович седеше в креслото прегърбен, отпуснал глава, но Вита видя, че очите му се смееха.
— Моля, всички на масата! — чу се гласът на Ксана Вадимовна.
Минаха в столовата, където на пултовете пред всяко кресло светеха лампичките на синтезаторите.
— Вече им зададох програма. Ще оцените моето ново ястие — обърна се към гостенина Ксана Вадимовна.
— Благодаря ви, но аз не съм гладен — смути се той.
— Съвсем мъничко, съвсем мъничко, само го опитайте.
Преди Валерий Павлович да се опомни, пред него се появи чиния със салата. Люкът на синтезатора още стоеше отворен — значи ще сервира още няколко ястия. Дългият пръст на гостенина натисна стоп-копчето. Индикаторът угасна. Ксана Вадимовна учудено се обърна към него. Той някак см безпомощно разпери ръце и каза:
— Но аз изобщо не искам да ям.
Без да откъсва от него бързите си, антрацитено черни очи, бабата смръщи вежди. Лицето й издаваше, че напрегнато размисля.
Валерий Павлович бързо я погледна. „Трябва да й помогна. Може би това е най-добрият изход за всички нас?“ Подсказа й мислено: „Да, не си сбъркала. Именно за това ви се струвам странен, за това не ми е нужна и храна.“
— Извинете ме — каза бабата на гостенина и се обърна към Ксана. — Би ли дошла за минутка? Да ми помогнеш… (Последната фраза бе предназначена специално за гостенина.)
Жените отидоха в другата стая и бабата с упрек произнесе:
— Защо му дотягаш? Нима още не си разбрала?
— Какво трябва да разбера?
— Не забеляза ли в него нещо особено?
— Странен е някак си…
— Стра-анен — нарочно проточи бабата. — На нас ни се вижда такъв. А ние за него какви сме?
Ксана Вадимовна неразбиращо сви рамене. Жестът означаваше: „Ти винаги ще измислиш нещо…“
Бабата дълго и замислено я гледа, след това поклати глава: „Как успявахте да се разбирате с Антон, след като сте толкова различни?“ В паметта й се появи нейният син. Всеки път, когато го повикваше тихичко, той се появяваше и тя можеше да разговаря с него. Но сега не го беше викала, а въпреки всичко той се появи. Удивително! За някой друг това може съвсем да не изглежда странно, но майката знаеше — нещо се е случило. Но какво можеше да се случи, след като Антон загина преди три години. Значи нещо щеше да се случи…
С тревога помисли за Вита. Можеше ли да я пусне заедно с този?… Обърна се към снаха си и в гласа й се промъкваше раздразнение:
— Нима не се досети, че това е синтезиран човек, сихом. Струва ми се, че така ги наричаха. Нали неотдавна ги показваха по телевизията. Казваха, че това е „първата крачка в бъдещето на човечеството, велик експеримент“ и още най-различни неща…
Ксана Вадимовна се ядоса, че не е успяла веднага да се досети. Това могъщо чело, тези рамене — канари, в които навярно са скрити някакви допълнителни органи. Човек, синтезиран в лаборатория! Свръхчовек по своите възможности. Все пак, както тогава, така и сега, тя възприемаше сихома по-скоро като машина, отколкото като човек. Беше чела някъде, че тези предразсъдъци са сродни с расистките, че това е глупаво човешко високомерие. С ума си го разбираше, но със сърцето си не можеше да го приеме. Възмущаваше се, когато чу, че много от първите сихоми ще станат лекари. Мислеше: „Кой ли човек ще се съгласи да го изследва сихом? Ами ако онзи реши, че слабото създание не е достойно за живот? Бедните сихоми — няма да им бъде толкова лесно да спечелят първите си пациенти …“
И изведнъж — сихом у тях на гости! Естествено, на него не му е нужна храна, нали той се зарежда от слънчеви батерии и от още някакви устройства, събира и съхранява енергията в органи акумулатори. Но какво търси тук?
Почувствува се не на себе си, когато си спомни: че той предложи на Вита да пътува с него в Прага. Може би е замислил да я изследва като някое опитно животинче?
— Вита никъде няма да ходи с него! — решително каза Ксана Вадимовна на свекърва си.
— Но какви основания имаме да не му се доверяваме? Ще обидим и момичето — отговори свекървата. В същото време мислеше: „Може би така е по-добре. Нали ненапразно в мен се появи предчувствие…“
— Все обичаш да възразяваш, мамо — с упрек проговори Ксана Вадимовна.
Майката не отвърна нищо. „Разбира се, за нас така ще е по-спокойно, но как ще кажем на Вита?“
Те се върнаха в столовата, все едно че нищо не се с случило.
Гостът им хвърли бърз поглед.
„Нима е забелязал нещо?“ — помисли възрастната жена и си спомни, че сихомът притежава телепатоусилватели. Той възприема и свободно „чете“ психологическото състояние на мозъка. Сихомите могат да се свързват помежду си на огромно разстояние един от друг с помощта на телепатията. Значи Валерий Павлович знае за какво са разговаряли и какво мислят. Но в такъв случай защо не им внушава мислите, необходими за осъществяването на неговия, замисъл?
Вече я нямаше предишната увереност в правилността на решението. Уплаши се: „Ами ако това съмнение й го внушава той?“ Погледна гостенина, очаквайки да срещне неговия недобър поглед. Беше готова да се хвърли в бой с всичката си страст и ожесточение. Но Валерий Павлович не гледаше нея, а Вита. Острите черти на лицето му, наподобяващи профила на пречупена пила, се бяха смекчили и загладили. И въпреки че около усмихващите се очи нямаше бръчици, лицето му съвсем не изглеждаше толкова странно.
Той гледаше момичето глухарче и му се усмихваше. И то отвръщаше с усмивка.