Серия
Сихоми
Оригинално заглавие
Каким ты вернёшься?, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2002)
Източник
sfbg.us

1

Не, не думите я поразиха — дори не можеше да си ги спомни точно. Може би я запита защо плаче? Но гласът… Съвсем не звучеше като другите… Беше толкова ласкав, че тя заплака още по-силно. Сякаш през мокро стъкло забеляза неговата загрижена усмивка. Стори й се, че я бе виждала някога много отдавна. Но къде — не можеше да се досети…

— Обиди ли те някой?

Момичето поклати отрицателно глава и той побърза да добави:

— Не искам да се намесвам в твоите работи. Просто ми е скучно да се разхождам сам. Изведнъж гледам — идеш насреща, плачеш…

Момичето недоверчиво се усмихна. Мокрото стъкло пред очите му започна да се прояснява.

Спомни си думите на учителя: „Вита Лешчук, виновна си и трябва да се извиниш на Коля!“ Тогава тя упорито прехапа устни и замълча. „Е, в такъв случай няма да дойдеш на екскурзия. Ще поседиш у дома, ще поразмислиш.“ Но как може да обясни за какво става дума? Нали Вита Лешчук не е доносник!

Нека по-добре нея да накажат…

— Чуй ме, зная, че не ти си виновна, а Коля.

„Знае? Но откъде?“

— В други ден отлитам за Прага. За един ден. Нскаш ли да дойдеш с мен?

Момичето трепна и спря. Тъничка и лека, с меки и пухкави коси, тя толкова много приличаше на глухарче, че на човек му се искаше да я прикрие от вятъра.

„В други ден нашият клас отива в Прага, а мен няма да ме вземат…“

Вита вдигна глава и внимателно погледна непознатия. Беше висок, с несъразмерно широки рамене, надвиснали като каменни канари. Може би и затова малко се прегърбваше. На триъгълното му лице с мощно изпъкнало чело всичко изглеждаше ъгловато и рязко. Дори веждите напомняха остриетата на хокейни кънки. А очите му бяха добри и тревожни.

— Искаш ли малко да те изпратя? — И добави бързо: — Самичък ми е скучно.

Вита мълчеше и той отново заговори:

— Ще ти разкажа моята история. Може би ще пожелаеш да ми помогнеш…

На това момичето не можеше да устои.

— Добре, разказвайте.

Тръгна бавно напред, поглеждайки го покровителствено. Той крачеше до нея и се опитваше да влезе в ритъма на стъпките й.

— Знаеш ли, в Прага имам страшно много работа. За нищо на света няма да смогна да я свърша сам. Ако се съгласиш да дойдеш с мен и ми помогнеш поне за поръчката, която имам към фабриката за детски играчки, ще успея да се справя с всичко останало. Е, съгласна ли си?

— Трябва да поискам разрешение от мама и баба — отвърна Вита.

Кой знае защо, непознатият се зарадва.

— Разбира се. Да побързаме!

— До дома е вече близо.

Тя започна да изпитва такова доверие към своя спътник, че при ескалатора дори му подаде ръка. Тук беше много оживено. Непознатият така силно я стисна, че момичето извика от болка.

— Извини ме, Вита.

„Откъде знае името ми? Защо не говори нищо за себе си? Как се казва?“

— Май е време да се представя — тутакси произнесе той. — Казвам се Валерий Павлович. Професия — биофизик. Сега съм в отпуска, но тя скоро свършва.

Пътуваха известно време мълчаливо. Всеки път, когато преминаваха от ескалатор на ескалатор, Валерий Павлович улавяше Вита за ръката. Неговите пръсти бяха горещи и сухи, като че беше болен и имаше висока температура. Когато стигнаха пред Витиния дом и вратата автоматически се отвори, Валерий Павлович за миг се задържа на прага, сякаш не се решаваше да влезе…