Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Croisades vues par les Arabes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (март 2009 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Спиралата

 

Издание:

„Агенция Меридиани“, София, 2001

Консултант: Мая Ценова

Jean-Claude Lattes, Paris, 1983

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА II
ЕДИН ПРОКЪЛНАТ МАЙСТОР НА РИЗНИЦИ

Когато съобщиха на господаря на Антиохия, Яги Сиян, за приближаването на франджите, той се уплаши да не би християните в града да се вдигнат на бунт. Ето защо реши да ги изгони.

За събитията ще разкаже арабският историк Ибн ал-Атир, който повече от век след началото на франкското нашествие се позовава на свидетелства, оставени от очевидци:

През първия ден Яги Сиян заповяда на мюсюлманите да излязат, за да почистят рововете, които опасват града. На следващия ден за същата ангария бяха изпратени само християните. Накара ги да се трудят до вечерта, а когато те поискаха да се приберат, им попречи с думите: „Антиохия е ваша, но вие трябва да ми я оставите докато уредя въпроса с франджите“. Те го попитаха: „Кой ще защитава нашите деца и жени?“ Емирът отговори: „Аз ще се заема с това вместо вас“. И наистина той защити семействата на изгонените и не позволи и косъм да падне от главите им.

През октомври 1097 година старият Яги Сиян, служил в продължение на четиридесет години на селджукските султани, живее обсебен от мисълта за предателство. Той е убеден, че събраните пред Антиохия франкски войски никога не ще успеят да проникнат в града, освен ако не намерят съюзници зад стените му. Градът му не може да бъде превзет с атака, още по-малко пък да бъде доведен до гладна смърт чрез блокада. Войниците, с които разполага този турски емир с прошарена брада, са само шест-седем хиляди, докато франджите са строили близо тридесет хиляди бойци. Но Антиохия е практически непревзимаема. Крепостната й стена е дълга близо два фарсаха (дванадесет хиляди метра). На три различни нива по нея се издигат над триста и шестдесет кули. Самата стена, здраво строена от дялан камък и тухли върху зидана основа, тича нагоре по хълма Хабиб ан-Наджар, чийто връх е увенчан от непревзимаема цитадела. На запад е река Оронт, наречена от сирийците ал-Аси, „реката бунтар“, поради впечатлението, което понякога създава, че тече обратно — от Средиземно море към вътрешността на страната. Коритото й минава край стените на Антиохия, като създава естествено и трудно за преодоляване препятствие. На юг укрепленията са надвесени над долина, чийто стръмен склон е сякаш продължение на стената. Ето защо никой завоевател не може да обкръжи града от всички страни, а защитниците не изпитват никаква трудност да поддържат връзка с външния свят и да се снабдяват с храна.

Хранителните запаси са достатъчно обилни, тъй като крепостните стени обгръщат не само сгради и градини, но и обширни обработваеми парцели. Преди „фатх“, мюсюлманското нашествие, Антиохия е двестахиляден римски град. През 1097 година тя наброява едва четиридесет хиляди души, а доста от многолюдните в миналото квартали са превърнати в полета и овощни градини. Макар и загубила част от миналото си великолепие, тя си остава град, който впечатлява. Всички пътешественици, дори онези, които идват от Багдад или Константинопол, остават заслепени още от пръв взор от града, разстлал докъдето поглед стига своите минарета, църкви, покрити пазари и луксозни вили, сякаш инкрустирани върху залесените склонове на цитаделата.

Яги Сиян не се притеснява за здравината на укрепленията или снабдяването с храна. Но всички отбранителни съоръжения биха се оказали ненужни, ако обсадителите успеят да намерят съучастник, който да им отвори някоя врата или да улесни достъпа им до някоя кула, както това се е случвало в миналото. Оттам идва решението му да изгони повечето християни, намиращи се под негова власт. В Антиохия, както и другаде, източните християни — гърци, арменци, маронити, яковити — с идването на франджите се оказват подложени на двоен натиск: от страна на своите западни едноверци, които ги подозират в симпатия към сарацините и се отнасят с тях като с по-низши поданици, и от страна на мюсюлманските си сънародници, които често виждат в тях естествен съюзник на нашественика. Практически не съществува граница между верска и народностна принадлежност. Една и съща дума, „рум“, се отнася за византийци и сирийци от гръцко вероизповедание, които впрочем неизменно считат себе си за поданици на василевса. Определението „арменски“ се отнася едновременно за една църква и един народ, а когато някой мюсюлманин говори за народност, „ал-умма“, той има предвид религиозната община. От гледна точка на Яги Сиян изгонването на християните е не толкова акт на религиозна дискриминация, колкото мярка, наложена по време на война на поданиците на една вражеска сила, Константинопол, към която Антиохия е принадлежала дълго и която още не се е отказала от намерението да си възвърне града.

От всички големи градове на арабска Азия Антиохия е последният, паднал под властта на селджукските турци. През 1084 година тя все още е подчинена на Константинопол. Когато тринадесет години по-късно пристигат франкските рицари и я обсаждат, Яги Сиян е, разбира се, убеден, че това е опит да бъде възстановена властта на румите в съучастие с местното, предимно християнско население. Изправен пред подобна опасност, емирът не изпитва никакви скрупули. Той изгонва така наречените „назара“, привържениците на Назарееца, както назовават християните, и се заема с разпределянето на продоволствията от жито, растително масло и мед, инспектира ежедневно укрепленията и сурово наказва всяко нехайство. Достатъчно ли е това? Няма нищо по-несигурно. Но взетите мерки би трябвало да им позволят да издържат до пристигането на подкрепления. А кога ще дойдат те? Всеки жител на Антиохия настойчиво си задава въпроса, а Яги Сиян знае отговора толкова, колкото и случайният минувач. През лятото, когато франджите са още далече, той изпраща сина си при мюсюлманските управници в Сирия, за да ги предупреди за надвисналата над града опасност. В Дамаск, както ни съобщава Ибн ал-Каланиси, синът на Яги Сиян говори за свещена война. Но през XI век в Сирия думата „джихад“ е само лозунг, развяван от изпаднали в затруднение князе. За да помогне един емир на друг, трябва да има личен интерес. Само в такъв случай той би се позовал на свой ред на великите принципи.

През есента на 1097 година нито един владетел, с изключение на Яги Сиян, не се чувства пряко заплашен от франкското нашествие. Императорските наемници искат да си върнат Антиохия и в това няма нищо ненормално, защото градът е бил винаги византийски. Във всеки случай, си казва всеки, румите няма да отидат по-далече. А фактът, че Яги Сиян има проблеми, сам по себе си не означава неприятности и за съседите му. От десет години той си играе с тях като създава дрязги, разпалва вражди, проваля съюзи. Нима е учуден Яги Сиян, че сега, когато ги моли да забравят омразата и да му се притекат на помощ, те не бързат?

Човек реалист, Яги Сиян знае, че ще го накарат да чака, да проси за помощ, да плати за своите хитрости, интриги и предателства. Но все пак се надява, че няма да стигнат дотам да го предадат с вързани ръце и крака на наемниците на василевса. В края на краищата той просто се е опитвал да оцелее в гнездото от безмилостни оси. В света, в който живее — този на селджукските князе, кървавите борби никога не спират, а господарят на Антиохия подобно на всички останали местни емири е принуден да взема нечия страна. Ако се окаже в лагера на губещия, го очаква смърт или най-малкото тъмница и поругание. Ако има късмет да избере страната на победителя, известно време се радва на победата и получава за награда няколко красиви наложници, преди отново да се окаже въвлечен в конфликт с риск за живота си. За да устоиш, трябва да заложиш на добрия кон и да не се инатиш да играеш само с него. Всяка грешка е фатална. Рядкост са емирите, умрели в леглото си.

При пристигането на франджите политическият живот в Сирия е буквално отровен от „войната на двамата братя“, две странни личности, сякаш излезли из въображението на някой народен разказвач. Редуан, цар на Алеп, и по-малкият му брат Дукак, цар на Дамаск, изпитват един към друг такава непримирима омраза, че нищо, дори и общата заплаха, не би ги накарало да помислят за помирение. През 1097 година Редуан е малко над двадесетте, но вече е обгърнат от аура на загадъчност. Най-ужасяващи легенди се разказват за него. Дребен, слаб, със суров, но често страхлив поглед, той попаднал — ни разказва Ибн ал-Каланиси — под влиянието на лекар-астролог, принадлежащ към Ордена на асасините, секта, създадена малко преди това и призвана да играе важна роля в епохата на франкското нашествие. Обвиняват царя на Алеп не без основание че използва фанатиците, за да очиства противниците си. Убийства, безчестие, магьосничество… Редуан предизвиква недоверие у всеки, но се радва на най-голяма омраза в собственото си семейство. При възкачването си на престола през 1095 година той нарежда да удушат двама от по-малките му братя от страх някой ден да не оспорят властта му. Третият му брат успява да се спаси, бягайки от Алеп в нощта, когато силните ръце на робите на Редуан търсят да го стиснат за гърлото. Оцелелият е Дукак, който от този ден нататък храни неистова омраза към по-големия си брат. След бягството намира подслон в Дамаск, чийто гарнизон го провъзгласява за цар. Слабоволевият и холеричен младеж с крехко здраве живее с натрапчивата мисъл, че брат му иска да го убие. Оказал се между двамата почти луди князе, на Яги Сиян не му е лесно. Непосредствен негов съсед е Редуан, чиято столица Алеп, един от най-древните градове в света, се намира на по-малко от три дни път от Антиохия. Две години преди идването на франджите Яги Сиян му дава дъщеря си за жена. Но много скоро разбира, че зет му се лакоми за владението му и на свой ред започва да се страхува за живота си. Подобно на Дукак, мисълта за сектата на асасините не го напуска. И тъй като общата омраза сближава, когато франджите напредват към Антиохия, Яги Сиян се обръща именно към царя на Дамаск.

Но Дукак се колебае. Не че изпитва страх от франджите, уверява той, но не би искал да докара армията си край Алеп и да даде повод на брат си за отмъщение. Яги Сиян, който знае колко мъчно е да накара своя съюзник да вземе решение, настоява да му изпрати сина си Шамс ад-Даула, „Слънцето на държавата“, блестящ младеж, кипящ от енергия и ентусиазъм, който никога не се отказва от започнатото. Шамс е неотлъчно в царския дворец, не оставя на спокойствие Дукак и съветниците му, служи си ту с ласкателства, ту със закани. Въпреки това едва през декември 1097 година, два месеца след началото на битката край Антиохия, владетелят на Дамаск се съгласява със свито сърце да се отправи с армията си на север. Шамс го придружава. Той знае, че пътят трае седмица и че Дукак ще има достатъчно време да се откаже. И наистина колкото по напредва, толкова по-нервен става младият цар. На 31 декември, когато армията от Дамаск е изминала вече две трети от пътя, тя попада на франкски отряд, тръгнал да мародерства из околността. Въпреки категоричното си числено превъзходство и относителната лекота, с която е успял да обкръжи врага, Дукак се отказва да даде заповед за нападение. Което означава да остави на обърканите за минута франджи време да дойдат на себе си и да се измъкнат. Когато слънцето залязва, няма нито победител, нито победени, но дамаскчани са загубили повече войници от противника си — факт, достатъчен да обезкуражи Дукак, който въпреки отчаяните молби на Шамс, заповядва на хората си незабавно да потеглят обратно.

В Антиохия поражението на Дукак предизвиква голямо разочарование, но защитниците не се отчайват. Странно, но през онези първи дни на 1098 година объркаността завладява лагера на обсадителите. Множество шпиони на Яги Сиян са успели да се промъкнат всред врага. Едни от осведомителите са водени от омраза към румите, но повечето от тях са християни от града, които се надяват по този начин да спечелят благосклонността на емира. Оставили са семействата си в Антиохия и искат сигурността им да е гарантирана. Сведенията, които те донасят, са утешителни за населението — докато хранителните запаси на обсадените са в изобилие, франджите стават жертва на глада. Стотици от тях са вече мъртви, повечето от конете са изклани. Експедицията, сблъскала се с армията от Дамаск, имала за цел именно да докара няколко овни и кози, както и да изпразни хамбарите. Към глада се прибавят и други бедствия, които всеки ден допълнително отслабват духа на завоевателите. Непрекъснато вали, което обяснява тривиалното определение „пиклив град“, дадено от сирийците на Антиохия. Лагерът на обсадителите тъне в кал. Освен това земята непрестанно се тресе. Местните хора са свикнали, но франджите са уплашени — чак в града отекват високогласните им молитви, когато се събират, за да призовават на помощ небесата, смятайки себе си за жертва на Божие наказание. Разправят, че за да успокоят гнева на Всевишния, дори решили да изгонят проститутките от лагера си, да затворят кръчмите и да забранят играта на зарове. Дезертьорствата са чести, даже измежду предводителите им.

Разбира се, подобни новини укрепват войнствеността на бранителите и дръзките им нападения зачестяват. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, „Яги Сиян показа смелост, мъдрост и забележителна твърдост“. Въодушевен, арабският историк продължава: По-голямата част от франджите загинаха. Ако бяха се запазили така многобройни, както при пристигането си, щяха да завладеят всички ислямски страни! Подигравателно преувеличение, но то отдава заслужена почит на героизма на антиохийския гарнизон, който поема сам, в продължение на дълги месеци, цялата тежест на нашествието.

Защото помощ все още не идва. През януари 1098 година, наранен от малодушието на Дукак, Яги Сиян се вижда принуден да се обърне към Редуан. И отново на Шамс ад-Даула се пада тежката мисия да поднесе най-смирените си извинения на царя на Алеп, да изслуша, без да трепне, всички подигравки и коленопреклонно да го помоли, в името на исляма и на роднинството, да благоволи да прати войските си, за да бъде спасена Антиохия. Шамс знае много добре, че царственият му зет е напълно безчувствен към подобни аргументи и че по-скоро предпочита да отреже ръката си, отколкото да я подаде на Яги Сиян. Но събитията са неумолими. Франджите, чието изхранване става все по-драматично, току-що са нахлули в земите на селджукския владетел, грабейки и опустошавайки околностите на Алеп. Редуан за първи път усеща, че опасността е надвиснала над собственото му владение. По-скоро за да се защити, отколкото за да помогне на Антиохия, той решава да изпрати армията си срещу франджите. Шамс ликува. Той съобщава на баща си за датата на алепската офанзива и иска от него и той да нападне масирано, за да хванат в обръч обсадителите.

Намесата на Редуан е толкова неочаквана, че идва като дар от небето за Антиохия. Дошъл ли е решителният обрат на продължилата над сто дни битка?

На 9 февруари 1098 година, в ранния следобед, съгледвачите, застанали на пост на цитаделата, сигнализират за приближаването на армията от Алеп. Тя наброява няколко хиляди конници, срещу които франджите могат да изправят едва седемстотин-осемстотин ездачи, до такава степен гладът е повалил конете им. Обсадените, които живеят нащрек от дълги дни, искат боят да започне незабавно. Но тъй като войската на Редуан спира и започва да издига палатки, заповедта за бой е отложена за другия ден. Приготовленията продължават през цялата нощ. Всеки войник знае точно кога и къде да действа. Яги Сиян вярва в хората си и е убеден, че ще изпълнят своята част от договора.

Но онова, което никой не знае, е, че битката е загубена преди още да започне. Изплашен до смърт от говорещото се за войнските качества на франджите, Редуан не се осмелява да се възползва от численото си превъзходство. Вместо да разгърне войските си, той търси единствено как да ги защити. За да избегне и най-малкия риск от обкръжение, ги настанява за през нощта върху тясна ивица земя, заключена между река Оронт и Антиохийското езеро. Когато призори франджите нападат, алепчани са като парализирани. Върху безкрайно малката площ е невъзможна каквато и да е маневра. Конете се изправят на задните си крака, а падналите ездачи са стъпквани от събратята си преди да успеят да се вдигнат. Разбира се, вече и дума не може да става да се приложи традиционната тактика и да се хвърлят последователно конните стрелци срещу врага. Войниците на Редуан са принудени да завържат ръкопашен бой, в който облечените с доспехи рицари с лекота постигат смазващо превъзходство. Настава истинска сеч. Преследвани от франджите, владетелят и армията му мислят само как да се спасят в неописуемо безредие.

Пред стените на Антиохия битката протича по-различно. Още при първите слънчеви лъчи защитниците организират масиран набег и принуждават обсадителите да отстъпят. Борбата е ожесточена, но войниците на Яги Сиян са в отлична позиция. Малко преди обяд те започват да нахлуват в лагера на франджите, но ето че пристига вестта за поражението на алепчани. Със свито сърце емирът нарежда на хората си да се върнат в града. Изтеглянето им току-що е завършило, когато рицарите, смазали Редуан, пристигат, натоварени със зловещи трофеи. Скоро жителите на Антиохия дочуват кънтящи смехове и няколко глухи подсвирквания, след което виждат да се приземяват изстреляни с катапулти ужасно обезобразени глави на алепчани. В града настава мъртвешка тишина.

Напразно Яги Сиян раздава окуражителни думи около себе си. Самият той усеща за първи път, че обръчът около града се затяга. След разгрома на двамата враждуващи братя той няма какво повече да очаква от владетелите на Сирия. Остава му една единствена възможност — управителят на Мосул, могъщият емир Карбука, който за зла участ се намира на повече от две седмици път от Антиохия.

Мосул, родината на историка Ибн ал-Атир, е престолният град на „Джезира“, Месопотамия, плодородната долина, напоявана от двете велики реки Тигър и Ефрат. Градът е първостепенен политически, културен и стопански център. Арабите възхвалят сочните му плодове — ябълки, круши, грозде, нарове. Целият свят свързва името на Мосул с финото платно, което градът изнася — „муселин“. При идването на франджите върху земите на емир Карбука е започнало използването и на друго богатство, което няколко десетки години по-късно ще опише възхитеният пътешественик Ибн Джубайр: нефтените извори. Ценната кафява течност, която един ден ще донесе богатство на тази част от света, вече може да бъде видяна от минаващите оттам:

Преминаваме през едно селище, наречено ал-Каяра, битумницата, близо до река Тигър. Вдясно от пътя, който води към Мосул, има една низина, почерняла, сякаш облак я е покрил. Господ кара там да бликат извори, големи и малки, които дават битум. Понякога някой от тези извори изхвърля нагоре, сякаш ври, парчета битум. Хората строят басейни, в които ги събират. Край изворите има черно езеро, върху чиято повърхност се стели лека черна пяна — водите я изхвърлят на брега, където тя се сгъстява в битум. Този продукт наподобява много лепкава, гладка, блестяща и силно миризлива кал. Така успяхме да видим със собствените си очи едно чудо, за което бяхме чували да се говори и чието описание ни се бе сторило крайно необикновено. Там наблизо, по бреговете на река Тигър, се намира друг голям извор, чийто дим забелязваме отдалече. Обясняват ни, че го запалват, когато искат да извлекат битум. Пламъкът поглъща течните съставки. След това режат битума на парчета и го превозват. Познат е из онези страни, чак до Сирия, в Акра и по всички крайбрежни краища. Аллах създава онова, което му е угодно. Хвала Нему!

Жителите на Мосул приписват на кафявата течност лечебни свойства и се топят в нея при болест. Полученият от нефта битум се използва и в строителството за „циментиране“ на тухлите. Заради непропускливостта си, той служи за боядисване стените на хамамите, върху които наподобява черен полиран мрамор. Но както ще видим нефтът е най-често използван във военното дело.

Независимо от обещаващите земни богатства в началото на франкското нашествие Мосул играе главно стратегическа роля. Амбициозният Карбука възнамерява да упражни правото си на контрол върху делата на Сирия, извоювано от управителите на града. Той вижда в зова за помощ на Яги Сиян мечтаната възможност да разшири влиянието си. Без да се колебае, емирът обещава да вдигне на крак огромна армия. От този момент нататък Антиохия заживява в очакване на Карбука.

Човекът на провидението е бивш роб — факт, в който няма нищо позорно за турските емири. И наистина селджукските князе от край време назначават най-верните си и надарени роби на отговорни длъжности. Пълководците и управителите на градовете са често роби, „мамелюци“, а властта, с която разполагат, е толкова голяма, че не изпитват нужда да бъдат официално провъзгласявани за свободни. Преди още да е завършило франкското завоевание целият мюсюлмански Изток ще бъде управляван от султани мамелюци. През 1098 година най-влиятелните мъже в Дамаск, Кайро и в много други големи градове са роби или синове на роби.

Карбука е един измежду най-могъщите. Властният офицер със сивееща брада носи турското прозвище атабек, „баща на княза“. В селджукската империя членовете на царското семейство измират лесно — битки, убийства, екзекуции — и често оставят след себе си невръстни наследници. За да бъдат защитени интересите им, се назначава настойник, който — изпълнявайки докрай ролята си на баща осиновител — най-често се жени за майката на своя питомец. Така атабекът става по силата на логиката истински властелин и често предава властта на собствените си синове. Законният княз се превръща в кукла на конци в ръцете му, а понякога и в заложник. Но външната страна на нещата е съблюдавана до най-малките подробности. Така например армиите официално се командват от деца на три-четири години, които „отдават“ правомощията си на своя атабек.

Точно такова необичайно зрелище се разиграва в последните дни на април 1098 година, когато тридесет хиляди воини се събират на изхода на град Мосул. Официалният ферман известява, че храбрите бойци ще тръгнат на джихад срещу неверниците под предводителството на никому неизвестен потомък на Селджукидите, който поверява командването на войската на атабек Карбука.

Историкът Ибн ал-Атир, прекарал живота си в служба на атабековете на Мосул, разказва: Франджите бяха обхванати от страх, когато чуха, че армията на Карбука се насочва към Антиохия, защото бяха много отслабени и хранителните им запаси не достигаха. Бранителите, напротив, възвръщат надеждата си. Отново се готвят да нападнат, щом приближи мюсюлманската войска. Със същата упоритост Яги Сиян, подкрепян от сина си Шамс ад-Даула, проверява запасите от жито, инспектира укрепленията и окуражава войските като им обещава, „ако Бог даде“, близък край на обсадата.

Но публично демонстрираната самоувереност е само привидна. От няколко седмици положението чувствително се е влошило. Градът е стегнат много по-здраво в обръча на блокадата, снабдяването е станало по-трудно, а има и едно още по-обезпокоително обстоятелство — пристигащите от вражеския лагер сведенията оредяват. Франджите, които очевидно са си дали сметка, че всичко, което говорят или вършат, веднага се донася на Яги Сиян, са решили да действат безпощадно. Осведомителите на емира са станали свидетели как един човек е бил убит, изпечен на шиш и изяден сред гръмогласни викове, че такава ще бъде съдбата на всеки заловен шпионин. Ужасени, съгледвачите са се разбягали и Яги Сиян не научава вече кой знае колко за обсадителите. Опитен военен, той усеща, че положението е изключително тревожно.

Единствената му утеха е, че Карбука е на път. Очакват го да пристигне към средата на май начело на десетки хиляди бойци. В Антиохия всеки следи за този момент. Ежедневие стават слуховете, разпространявани от граждани, които вземат желаното за действителност. Хората шушукат, спускат се към крепостните стени, старици майчински разпитват голобради войници. Отговорът е един и същ: не, спасителните отряди още не се виждат, но няма да закъснеят.

Величествена е гледката на мюсюлманската армия на излизане от Мосул — безброй копия отразяват слънчевите лъчи, черни знамена, емблема на Абасидите и Селджукидите, се развяват сред морето от конници, облечени в бяло. Въпреки горещината ходът е равномерен. С такъв ритъм ще пристигнат в Антиохия за по-малко от две седмици. Но Карбука е загрижен. Малко преди да потеглят, е получил тревожни новини. Отряд франджи е успял да превземе Едеса, арабската Ар-Руха, голям арменски град, разположен на север от пътя, водещ от Мосул за Антиохия. И атабекът няма как да не мисли, че когато наближи обсадения град, франджите от Едеса ще се окажат зад гърба му. Не рискува ли да бъде обграден? В първите дни на май той събира главните си емири, за да им съобщи, че е решил да промени пътя си. Ще се отправи на север, ще реши за няколко дни въпроса с Едеса, след което ще може без риск да нападне обсадителите на Антиохия. Неколцина възразяват, напомняйки за тревожното послание на Яги Сиян. Но Карбука ги заставя да млъкнат. Веднъж решил, той е упорит като козел. Емирите, мърморейки, се подчиняват и войската поема по водещите към Едеса планински пътеки.

Положението на арменския град е тревожно. Информацията идва от неколцина мюсюлмани, успели да го напуснат. Франкски предводител на име Балдуин пристигнал през февруари начело на няколкостотин рицари и над две хиляди пешаци. Помощта му потърсил господарят на града, старият арменски княз Торос, за да подсили градския гарнизон срещу постоянните турски нападения. Но Балдуин отказал да бъде само наемник. Поискал да бъде обявен за законен наследник на Торос, който поради възрастта си и тъй като нямал деца, приел. Състояла се официална церемония по осиновяването според арменския обичай. Торос бил облечен с широка бяла роба, а Балдуин, разсъблечен до кръста, се пъхнал под дрехата на „баща си“ и прилепил тялото си до неговото. След това дошъл ред на „майката“, т.е. на жената на Торос, под чиято роба, до голата плът, се пъхнал отново Балдуин под закачливите погледи на присъстващите, които шушукали, че създаденият за осиновяване на деца обичай е до известна степен не на място, когато „синът“ е едър космат рицар!

Представяйки си разказаната сцена, войниците от мюсюлманската армия се разсмиват гръмогласно. Но продължението на разказа ги кара да изтръпнат: няколко дни след церемонията „бащата“ и „майката“ били линчувани от подстрекавана от „сина“ тълпа. Балдуин присъствал невъзмутим на смъртта им, а след това се провъзгласил за „граф“ на Едеса и поверил на франкските си другари всички по-важни длъжности в армията и управата на града.

Като вижда, че страховете му се потвърждават, Карбука се готви за обсада на града. Емирите му отново се опитват да го разубедят. Трите хиляди франкски бойци в Едеса никога не биха се осмелили да нападнат няколко десетки хилядната мюсюлманска армия. За сметка на това броят им е напълно достатъчен да защитават Едеса и съществува опасност обсадата да се проточи месеци наред. Междувременно Яги Сиян, изоставен на съдбата си, би могъл да отстъпи под натиска на завоевателите. Атабекът не иска и да чуе. Едва след като прахосва три седмици под стените на Едеса, той признава грешката си и поема обратно в бърз ход пътя за Антиохия.

В обсадения град надеждата от първите дни на май е отстъпила място на най-голям смут. В двореца, както и по улиците, никой не разбира защо толкова се бавят войските от Мосул. Яги Сиян е отчаян.

Напрежението достига връхната си точка, когато на 2 юни, малко преди залез слънце, часовите съобщават, че франджите са събрали всичките си сили и се отправят на североизток. За емирите и войниците има само едно обяснение — Карбука е наблизо и обсадителите са тръгнали срещу него. За няколко минути вестта се разнася от уста на уста и вдига на крак хората по домовете и защитниците по крепостните стени. Градът отново си поема дъх. Още на следващия ден атабекът ще го освободи. Още на следващия ден кошмарът ще свърши. Вечерта е хладна и влажна. Хората прекарват дълги часове в обсъждания на прага на домовете си с изгасени светлини. Най-накрая Антиохия заспива, изтощена, но изпълнена с вяра.

Четири часа сутринта. В южната част на града се чува неясен шум, сякаш въже стърже по камък. Един мъж се навежда от висока петоъгълна кула и прави знаци с ръце. Цяла нощ не е мигнал, брадата му е разрошена. Името му е Фируз, производител на ризници и началник на отбраната на кулите, както ще отбележи Ибн ал-Атир. Мюсюлманин от арменски произход, Фируз дълго време живее в обкръжението на Яги Сиян, който наскоро го обвинил в нелегална търговия и го накарал да заплати тежка глоба. Търсейки отмъщение, Фируз се свързал с обсадителите. Той знае, казал им, как се стига до едно малко прозорче с изглед към долината, в южната част на града, и е готов да ги прекара оттам. Нещо повече, за да им докаже, че не им готви клопка, ще им изпрати собствения си син за заложник. От своя страна обсадителите му обещали злато и земи. Планът бил подготвен. Ще действат призори на 3 юни. Предната вечер, за да приспят бдителността на гарнизона, завоевателите се престорили, че се отдалечават:

След като бе сключен договорът между франджите и онзи прокълнат майстор на ризници, ще разкаже Ибн ал-Атир, те се покатериха до прозорчето, отвориха го и много войници се изкачиха по въжета до него. Когато броят им надвиши петстотин, те надуха призори тръба, точно когато защитниците спяха изтощени от дългото бодърстване. Стана и Яги Сиян и попита какво става. Отговориха му, че звукът на тръбата се чува откъм цитаделата, която вероятно е била завзета.

Шумът идва откъм Кулата на двете сестри. Но Яги Сиян не си прави труда да провери. Решава, че всичко е загубено. Поддавайки се на ужаса, той нарежда да отворят една от портите на града и придружен от няколко телохранители, побягва. Обезумял, той препуска в продължение на два часа, неспособен да дойде на себе си. След двестадневна съпротива господарят на Антиохия рухва. Въпреки че го упреква за слабостта му, Ибн ал-Атир разказва развълнувано за неговия край:

Заплакал, че е изоставил семейството си, синовете си и мюсюлманите и от болка паднал безпаметен от коня си. Придружителите му се опитали отново да го качат на седлото, но той не можел да стои прав. Умирал. Тогава го оставили и се отдалечили. Един арменски дървар, който минавал оттам, го разпознал. Отрязал главата му и я занесъл на франджите в Антиохия.

Самият град е в пламъци и кръв. Мъже, жени и деца се опитват да избягат по калните улички, но рицарите лесно ги настигат и убиват на място. Малко по малко заглъхват ужасените викове и на последните оцелели и вместо тях се понасят гърлените гласове на няколко вече пияни франкски грабители. Дим се издига над опожарените къщи. По обяд траурен воал обгръща града.

Всред кървавата лудост на онзи 3 юни 1098 година един единствен човек успява да запази разсъдъка си. Това е неуморният Шамс ад-Даула. Още щом нахлуват обсадителите, синът на Яги Сиян се барикадира с група воини в цитаделата. Франджите опитват няколкократно да го принудят да изостави позициите си, но при всеки опит биват отблъснати и понасят тежки жертви. Най-големият от франкските военачалници, Боемунд, великан с дълги руси коси, е ранен по време на едно от нападенията. Извлякъл поука от премеждието си, той изпраща послание на Шамс, в което му предлага да напусне цитаделата в замяна на безпрепятствено оттегляне. Но младият емир високомерно отказва. Антиохия е владението, за чийто законен наследник винаги се е считал: ще се бие до последен дъх. Има достатъчно храна и остри стрели. Царуваща величествено на върха на планината Хабиб-ан-Наджар, цитаделата може да устои в продължение на месеци на франджите. Те рискуват да загубят хиляди войници, ако упорстват да се катерят по стените й.

Решителността на последните защитници се оказва печеливша. Рицарите се отказват да нападат цитаделата и се задоволяват единствено да я опашат със защитен кордон. Три дни след падането на Антиохия те научават от радостните крясъци на Шамс и другарите му, че войската на Карбука се е появила на хоризонта. За Шамс и шепата несломими бойци в появата на воините на исляма има нещо нереално. Те търкат очи, плачат, молят се, прегръщат се. Викове „Аллаху акбар!“ („Бог е велик!“) достигат до цитаделата като неспирно бучене. Франджите се стаяват зад стените на Антиохия. От обсадители се превръщат в обсадени.

Шамс е щастлив, но щастието му е горчиво. Първите емири от дошлото подкрепление едва стигат до него и той ги засипва с хиляди въпроси. Защо толкова закъсняха? Защо оставиха на франджите време да завземат Антиохия и да избият жителите й? За негова най-голяма почуда, събеседниците му до един не само не оправдават поведението на армията си, но и обвиняват за всички злини Карбука, надменния, превзет, бездарен и подъл Карбука.

Не става въпрос само за лична неприязън, а за истински заговор, чийто подстрекател е не друг, а Дукак, владетелят на Дамаск, слял се с войската от Мосул още при влизането й в Сирия. Мюсюлманската армия в никакъв случай не е монолитна. Тя е коалиция на князе с често противоречиви интереси. Териториалните амбиции на атабека не са тайна за никого и Дукак не среща никаква трудност да убеди равните нему, че истинският им враг е самият Карбука. Ако той победи в битката срещу неверниците, ще се провъзгласи за спасител и никой град в Сирия не би успял да избяга от властта му. Но ако, напротив, Карбука бъде победен, надвисналата над сирийските градове опасност ще бъде отстранена. Пред подобна заплаха франкската угроза изглежда като по-малкото зло. Нека румите превземат с помощта на наемниците си Антиохия — в това няма нищо трагично, тъй като е недопустимо те да се втурнат да създават свои собствени държави в Сирия. Както ще отбележи Ибн ал-Атир, атабекът разтревожи толкова много мюсюлманите със своите претенции, че те решиха да го предадат в най-решителния момент на битката.

Така внушителната армия се оказва великан с глинени крака, готов да рухне само при докосване с пръст! На път да преглътне, че изоставянето на Антиохия е предрешено, Шамс се опитва да се справи с цялото това тесногръдие. Не е време за разчистване на сметки, смята той. Но надеждите му се оказват мимолетни. Още на следващия ден след пристигането си Карбука го привиква при себе си, за да му съобщи, че ръководството на цитаделата му е отнето. Шамс е възмутен. Нима не се е бил като истински храбрец? Нима не е устоял на всички франкски рицари? Нима не е наследник на господаря на Антиохия? Атабекът не желае да спори. Той е вождът, а другите трябва да му се подчинят.

Синът на Яги Сиян вече е убеден, че мюсюлманската армия, въпреки впечатляващата си численост, е неспособна да победи. Единствената му утеха е фактът, че и в противниковия лагер положението не е по-добро. Както пише Ибн ал-Атир, след като завзеха Антиохия, франджите прекараха дванайсет дни без никаква храна. Благородниците ядяха конете си, а бедняците — леш и листа. През изтеклите месеци франджите неведнъж познават що е глад, но поне са свободни да извършват набези из околността, за да си набавят храна. Новото им положение на обсадени не позволява това. А запасите на Яги Сиян, на които са разчитали, практически са изчерпани. Отново започват дезертьорства.

Провидението сякаш не знае към коя измежду двете изтощени, деморализирани армии, които през юни 1098 воюват за Антиохия, да наклони везните, когато едно необикновено събитие предопределя нещата. Западните рицари повярвали, че това е чудо, но в разказа на Ибн ал-Атир за случилото се няма и следа от чудеса:

Между франджите беше Боемунд, предводител на всички, но имаше и един крайно хитър монах, който разправяше, че копието на Месията, мир Нему!, е зарито в земята близо до Кусиян, една от представителните сгради на Антиохия. „Ако го намерите, ще победите, им казваше той, ако не — чака ви сигурна смърт“. Самият той беше предварително заровил едно копие в земята на Кусиян, като бе заличил всички следи. Заповяда им да постят и да се покаят в продължение на три дни; на четвъртия ден ги отведе в сградата, придружен от слуги и работници, които разкопаха навсякъде и намериха копието. Тогава монахът се провикна: „Радвайте се, защото победата ни е сигурна!“ На петия ден те заизлизаха от града през една от портите на малки групи от по пет-шест души. Мюсюлманите рекоха на Карбука: „Трябва да застанем близо до портата и да убиваме всеки, който се покаже. Ще бъде лесно, защото излизат поотделно!“ Но Карбука отговори: „Не! Изчакайте да излязат всички навън и тогава ще ги избием до крак!“

Сметката, която си прави атабекът, не е толкова абсурдна, колкото изглежда. С недисциплинирани войски като неговите, с емири, чакащи първия удобен случай, за да побягнат, той не може да удължи обсадата. Ако франджите искат да започнат битка, не би следвало да бъдат подплашени с прекалено масирана атака, която ще ги накара да се върнат отново в града. Но това, което Карбука не е предвидил е, че решението му да протака ще бъде незабавно използвано от онези, които търсят да го погубят. Докато франджите продължават да излизат, в мюсюлманския лагер започва дезертиране. Всеки обвинява другия в страхливост и предателство. Като усеща, че контролът на войските му се изплъзва от ръцете и че вероятно е подценил числеността на обсадените, Карбука се обръща към последните с искане за примирие. С това изгубва напълно уважението на своите и засилва самоувереността на враговете си. Франджите започват да стрелят, без дори да отговорят на предложението му, с което го принуждават да изпрати срещу тях вълна от конни стрелци. В същото време Дукак и повечето емири спокойно се отдалечават с войските си. Оказал се изолиран, атабекът заповядва общо изтегляне, което мигновено се превръща в масово бягство.

Така могъщата мюсюлманска армия се разпада, без да е нанесла нито един удар с меч или копие, без да е изстреляла нито една стрела. Историкът от Мосул почти не преувеличава: Самите франджи се страхуваха да не би тук да се крие някаква хитрост, тъй като нямаше още битка, която да обърне армия в такова бягство. Ето защо се отказаха да преследват мюсюлманите! Карбука успява да се върне жив и здрав в Мосул с остатъците от армията си. Всичките му амбиции завинаги се стопяват пред стените на Антиохия, а градът, който се е заклел да спаси, вече е твърдо в ръцете на франджите. И то за години напред.

Но най-страшното след онзи ден на позор е, че вече няма в Сирия сила, способна да възпре напредването на завоевателите.