Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (18)

БЕЛЕЖКИ И ИЗВОРИ

За две години работа върху кръстоносните походи човек попада на много произведения и автори. Прелистени накратко или многократно препрочитани, всяко от тях упражнява своето въздействие върху извършваната работа. Макар и всички те да заслужават да бъдат споменати, целта на настоящата книга налага да се направи подбор. Защото смятаме, че читателят ще потърси в нея не изчерпателна библиография на кръстоносните походи, а сведения, които да му позволят да придобие по-пълна представа за „другата версия“.

Три вида произведения ще намерят място в настоящите бележки. На първо място, разбира се, тези на арабските историци и летописци, оставили ни свидетелства за франкското нашествие. Ще ги цитираме глава след глава, винаги, когато споменаваме имената на техните автори, ще даваме сведения за оригиналното произведение, на което се базираме, както и за съществуващите преводи на френски език. Нека още тук да отбележим превъзходния сборник от текстове, събрани от италианския ориенталист Франческо Габриели, публикуван на френски език под заглавието Арабски хроники за кръстоносните походи, изд. Синдбад, Париж, 1977 г.

Вторият вид произведения са свързани със средновековната арабска и мюсюлманска история, що се отнася до взаимоотношенията й със Запада. Ще споменем измежду тях следните:

 

Е. Ащор, Обществена и стопанска история на Близкия Изток през Средновековието, изд. Колинс, Лондон, 1976 г.

К. Коен, Мюсюлманските народи в средновековната история, издание на Френския институт в Дамаск, 1977 г.

М. Ходжсън, Ислямската авантюра, издание на Чикагския университет, 1974 г.

Р. Палм, Знамената на Пророка, изд. Жан-Клод Латес, Париж, 1981 г.

Дж. Дж. Саундърс, История на средновековния ислям, изд. РКП, Лондон, 1965 г.

Ж. Соваже, Увод в историята на мюсюлманския Изток, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1961 г.

Дж. Шахт, Ислямското наследство, издание на Оксфордския университет, 1974 г.

Е. Сиван, Ислямът и кръстоносният поход, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1968 г.

Х. Монтгомъри Уат, Влиянието на исляма върху Средновековна Европа, изд. Гьотнер, Париж, 1974 г.

 

Третият вид произведения са свързани с историческите преразкази, подробни или частични, на кръстоносните походи. От само себе си се разбира, че ни бе необходимо да ги прегледаме, за да обединим разкъсаните арабски свидетелства в последователен разказ, обхващащ два века франкски завоевания. Ще ги споменаваме многократно в настоящите бележки. Нека още сега да отбележим два класически труда: История на кръстоносните походи и франкското Ерусалимско кралство от Рене Грусе, в три тома, изд. Плон, Париж, 1934–36 г., и История на кръстоносните походи на Стивън Рънсиман, също в три тома, издание на Кеймбриджкия университет, 1951–54 г.

ПРОЛОГ

Арабските историци не са на единно мнение дали речта, която цитираме, е действително на ал-Харауи. Според дамаския летописец Сибт Ибн ал-Джауази (вж Глава XII) тези думи са произнесени от кадията. Историкът Ибн ал-Атир (вж Глава II) твърди, че те принадлежат на поета ал-Абиуарди, очевидно вдъхновен от воплите на ал-Харауи. Във всеки случай няма никакво съмнение относно тяхното съдържание — цитираните думи съответстват напълно на посланието, което водената от кадията делегация е искала да предаде на халифския двор.

 

Тръгнал от Валенсия, в мюсюлманска Испания, Ибн Джубайр (1144–1217) пътува из Ориента между 1182 и 1185 година. Той отбелязва своите наблюдения в една книга, която може да се прочете и на френски език (изд. Гьотнер, Париж, 1953–56 г). Оригиналният текст е преиздаден на арабски от издателство Садер, Бейрут, през 1980 г.

 

Роден и починал в Дамаск, Ибн ал-Каланиси (1073–1160) е заемал висши административни длъжности в града. Оставил ни е един летопис, озаглавен Зайл Тарих Димашк, който може да бъде прочетен единствено в оригиналното издание от 1908 г. На френски език излезе част от него под заглавието Дамаск от 1075 до 1154 година, издание на Френския институт в Дамаск и издателство Адриен-Мезонньов, Париж (1952 г).

ГЛАВА I

„През онази година“ в цитата от Ибн ал-Каланиси означава година 490 от егира. Всички арабски летописци и историци, съвременници на епохата, използват, с малки изключения, един и същ начин на изложение: те изреждат обикновено без ред събитията, станали в дадена година, а след това преминават към следващата.

 

С думата рум — в единствено число руми — през XX век в някои арабски страни наричат понякога не просто гърците, а всички жители на Запада.

 

Думата емир — ал-амир — първоначално означавала „който ръководи“. Амир ал-муминин е князът или повелителят на правоверните. Емирите във войската са нещо като висши офицери. Амир ал-джуюш е върховният военачалник на войските, а амир ал-бахр командва флотата — дума, заета от западните пришълци в съкратен вид — „адмирал“.

 

Произходът на Селджукидите е забулен в тъмнина. Основателят на клана, Селджук, е имал двама синове на име Михаил и Израил, което дава основание да се мисли, че династията, обединила мюсюлманския Изток, е имала християнски или еврейски произход. След помохамеданчването си Селджукидите променят някои от имената си — например Израил става Арслан.

 

Песента на цар Данишменд е публикувана през 1960 г. в оригинал и превод от Френския археологически институт в Истанбул.

ГЛАВА II

Основното произведение на Ибн ал-Атир (110–1233), Съвършена история, (Ал-Камел фит-Тарих), съществува на френски само в откъслечни преводи главно в Сборник на историците на кръстоносните походи, издаван в Париж между 1841 и 1906 година от Академията за надписи и литература. Арабският текст на произведението, в 13 тома, бе преиздаден през 1979 г. от издателство Садер, Бейрут. За франкските завоевания се говори, между другото, в т. 10, 11 и 12.

 

За сектата на асасините вж Глава V.

 

Цитатът за нефта е от книгата Пътешествия на Ибн Джубайр (стр. 268 във френското издание и стр. 209 в арабското издание).

 

За Антиохия и областта й може да се прочете повече в книгата на К. Коен Северна Сирия от епохата на кръстоносните походи и франкското Антиохийско княжество, изд. Гьотнер, Париж, 1940 г.

ГЛАВА III

Във франкските хроники от онова време разказите, свидетелстващи за прояви на човекоядство всред франкските войски в Маарра през 1098 година, са много и съвпадат помежду си. До средата на XIX век те могат да бъдат прочетени в подробности и у европейските историци. Например в труда на Мишо История на кръстоносните походи, публикуван през 1817–1822 г. (вж том 1, стр. 357 и 577), както и в Библиография на кръстоносните походи (стр. 48, 76, 183, 248). През XX век, напротив, подобни разкази по принцип се избягват. Цивилизаторската мисия задължава!? Грусе изобщо не споменава за тях в трите тома на своята История. Рънсиман се задоволява с една алюзия: „Настана глад… човекоядството изглеждаше единствено решение“ (цит. съч., т. 1, стр. 261).

 

За тафурите вж Ж. Прауер, История на франкското Ерусалимско кралство, издание на Националния център за научни изследвания в Париж, 1975 г. (т. 1, стр. 216).

 

За Усама Ибн Мункиз вж Глава VII.

 

За произхода на наименованието Рицарския Крак вж Пол Дешан, Топономастика на Светите земи от епохата на кръстоносните походи, изд. Гьотнер, Париж, 1955 г.

 

Франджите ще намерят писмото на василевса в шатрата на ал-Афдал след битката при Аскалон през август 1099 г.

ГЛАВА IV

За удивителното минало на Нахр ел-Калб вж П. Хити, Тарих Любнан, изд. Асакафа, Бейрут, 1978 г.

 

След завръщането си в Европа Боемунд ще се опита да нахлуе във Византийската империя. За да отблъсне атаката, Алексий ще помоли Килидж Арслан да му изпрати подкрепления. Победен и пленен, Боемунд ще бъде принуден да признае чрез договор правата на румите над Антиохия. Това унижение ще го принуди повече никога да не стъпи на Изток.

 

Едеса се намира в днешна Турция. Името й е Урфа.

ГЛАВА V

За битката при Тир и всичко, което се отнася до града, вж М. Шехаб, Тир по времето на кръстоносните походи, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1975 г.

 

Алепчанинът Камаледдин Ибн ал-Адим (1192–1262) посвещава на историята на своя град само първата част от живота си. Претрупан от политически и дипломатически задължения, посветил много време на пътуванията си из Сирия, Ирак и Египет, той прекратява воденото на хрониката през 1223 г. Оригиналният текст на неговата История на Алеп е публикуван от Френския институт в Дамаск през 1968 г. Книгата не е превеждана на френски.

 

Мястото, където се разразява битката между Илгази и антиохийската армия, е назовавано с различни имена в различните извори: Сармада, Дарб Сармада, Тел Акбарин… Франджите го наричат „Агер сангвинис“, кърваво поле.

 

За асасините вж М. Ходжсън, Орденът на асасините, изд. Мутон, Хага, 1955 г.

ГЛАВА VI

Болницата, основана в Дамаск през 1154 година, ще продължи да съществува до… 1899 година, когато е превърната в училище.

 

Бащата на Зинки, Ак Сонкор, е управител на Алеп до 1094. Обвинен в предателство от Тутуш, баща на Редуан, той е обезглавен. Младият Зинки е прибран от Карбука от Мосул, който го отглежда и води със себе си във всички битки.

 

Княгиня Зумруд е дъщеря на емир Джауали, бившия управител на Мосул.

ГЛАВА VII

Роден през 1095 година, две години преди пристигането на франджите в Сирия, и починал през 1188 година, една година след освобождението на Ерусалим, емир Усама Ибн Мункиз заема особено място сред арабите, свидетели на кръстоносните походи. Писател, дипломат, политик, той лично е познавал Нуреддин, Саладин, Моинуддин Унар, крал Фулк и много други. Амбициозен, интригант, заговорник, той е обвинен в убийството на един фатимидски халиф и един египетски везир, както и в опит за сваляне от власт на чичо си Султан и дори на приятеля си Моинуддин. Но той оставя след себе си образа на изкусен литератор, проницателен и изпълнен с хумор наблюдател. Основното произведение на Усама, неговата автобиография, е публикувана в Париж през 1893 година благодарение на Х. Деренбург. През 1983 година Андре Микел прави ново френско издание, анотира-но и великолепно илюстрирано, под заглавието За уроците от живота (Национална печатница, Париж).

 

За битката при Едеса вж Ж.-Б. Шабо, Един епизод от историята на кръстоносните походи, изд. Гьотнер, Париж, 1924 г.

ГЛАВА VIII

За сина на Зинки и неговото време може да се научи повече от Н. Елисеев, Нур-ад-Дин, велик сирийски мюсюлмански княз от епохата на кръстоносните походи, издание на Френския институт в Дамаск, 1967 г. Различното изписване на Нуреддин и Нур-ад-Дин ни кара да уточним, ако е въобще необходимо, че в тази книга, предназначена не само за специалисти, не сме възприели академичната транскрипция на арабските имена.

 

Основният законен източник на доходи за князете, включително и за Нуреддин, е тяхната част от взетата от врага плячка: злато, сребро, коне, пленници, продавани в робство. Цената на последните намалявала значително, когато били прекалено много, уточняват летописците. Стигало се дотам жив човек да бъде разменен за чифт чехли!

 

През цялата епоха на кръстоносните походи силни земетресения опустошават Сирия. Макар и най-впечатляващо да е земетресението от 1157 година, не минава и десетилетие без земята да бъде разтърсена от силен трус.

ГЛАВА IX

Източният ръкав на Нил, днес пресушен, се е наричал „Пелузийски ръкав“, защото пресичал древния град Пелуза. Вливал се в морето близо до Сабхат ал-Бардауил („Балдуиновата лагуна“).

 

Семейството на Аюб е било принудено да напусне Тикрит през 1138 година, малко след раждането на Саладин в същия град, след като Ширкух убил човек, за да отмъсти — според собственото му признание — за опетнената чест на една жена.

 

Произхождащи от Северна Африка, Фатимидите управляват Египет от 966 до 1171 година. Именно те основават град Кайро. Считали себе си за наследници на Фатима, дъщеря на Пророка и съпруга на Али, вдъхновителя на шиизма.

 

За перипетиите на удивителната битка за Египет вж Г. Шлюмберже, Походите на крал Амори I Ерусалимски в Египет, изд. Плон, Париж, 1906 г.

ГЛАВА X

Писмото на алепчани, както и повечето от посланията на Саладин, се намират в Книга на двете градини от дамаския летописец Абу Шама (1203–1267). Произведението съдържа голям брой ценни официални документи, които не могат да бъдат открити другаде.

 

Бахаеддин Ибн Шадад (1145–1234) постъпва на служба при Саладин малко преди битката при Хитин. До смъртта на султана той е негов довереник и съветник. Написаната от него биография на Саладин бе наскоро преиздадена в оригинал и в превод на френски в Бейрут и Париж (изд. Медите-ране, 1981 г.).

 

Що се отнася до сватбата в Керак, не само Саладин проявява изискани маниери. Майката на младоженеца изпраща на обсадителите изкусно приготвени ястия, за да могат и те да вземат участие в празника.

 

Свидетелството на сина на Саладин за битката при Хитин е взето от Ибн ал-Атир, том 9, година 583 от егира.

 

Сътрудник на Нуреддин преди постъпването си на служба при Саладин, Имадеддин ал-Асфахани (1125–1201) е автор на множество исторически и литературни произведения, между които и една забележителна поетична антология. Крайно витиеватият му стил до известна степен намалява стойността на оставените от него свидетелства за преживените събития. Книгата му Завладяването на Сирия и Палестина от Саладин е публикувана от Академията за надписи и литература в Париж през 1972 г.

ГЛАВА XI

Според мюсюлманската вяра през една нощ Бог повел Пророка на чудодейно пътешествие от Мека до джамията ал-Акса и оттам към небесата. Станала среща с Исус и Мойсей, символизираща приемствеността на религиите.

 

За хората от Изтока, били те араби, арменци или гърци, брадата е признак на мъжественост. Голобрадите лица на повечето кръстоносци предизвиквали усмивки, но понякога и възмущение.

 

Измежду многобройните произведения, посветени на Саладин, следва да отбележим труда на С. Лейн-Пул, издаден в Лондон през 1898 г. под заглавието Саладин и падането на Ерусалимското кралство и за съжаление потънал в забвение от известно време насам. През 1964 книгата бе преиздадена в Бейрут (изд. Хаят’с).

ГЛАВА XII

Изглежда, че през 1219 година ал-Камел е приел Франциск Асизки, пристигнал на Изток с напразната надежда да възстанови мира. Той изслушал госта си благосклонно, поднесъл му дарове и наредил да го придружат до лагера на франджите. До колкото ни е известно, нито един арабски извор не говори за подобно събитие.

 

Дамаският оратор и летописец Сибт Ибн ал-Джауази (1186–1256) е написал една многотомна обща история, озаглавена Мираат аз-заман („Огледало на времето“), от която са издадени само отделни части.

 

За удивителната личност на императора вж Беноа-Мешен, Фридрих Хохенщауфен или анатемосаната мечта, изд. Перен, Париж, 1980 г.

ГЛАВА XIII

За историята на монголите вж Р. Грусе, Степната империя, изд. Пайо, Париж, 1939 г. Размяната на писма между Людовик IX и Аюб е спомената от египетския летописец ал-Макризи (1364–1442).

 

Дипломат и магистрат, Джамаледдин Ибн Уасел (1207–1298) ни е оставил една хроника на аюбидските времена и началото на мамелюкската епоха. Доколкото ни е известно, произведението му никога не е било издавано, като изключим откъслечните цитати и преводи у Мишо и Габриели (вж цит. съч.)

 

След разрушаването на Аламут сектата на асасините продължава да съществува под една изключително миролюбива форма — исмаилите, привърженици на Ага Хан, за когото често се забравя, че е пряк наследник на Хасан ас-Сабах.

 

Разказаната тук версия за смъртта на Айбек и Шаджарат ад-Дур е взета от една средновековна народна епопея, Сират ал-Малик аз-захер Байбарс (изд. Ас-сакафия, Бейрут).

ГЛАВА XIV

Секретар на султан Байбарс и султан Калаун, египетският летописец Ибн Абд ел-Захер (1223–1293) е имал нещастието книгата му Животът на Байбарс да бъде преработена в съкратен вариант от един неграмотен племенник, който ни е оставил осакатен и безличен текст. Няколкото оцелели фрагмента от оригиналното произведение говорят за истинския му талант на писател и историк.

 

Измежду цитираните от нас арабски летописци и историци Абул-Фида (1273–1331) е единственият държавник. Вярно е, че е управлявал изключително малко емирство, Хама, но това е позволило на този аюбидски емир да посвети основното си време на многобройните си произведения, между които Мухтасар тарих ал-башар („Преглед на историята на човечеството“). Последното може да се прочете в оригинал и превод на френски във вече цитирания Сборник на историците на кръстоносните походи.

 

След 1289 година и сложения край на западното господство над Триполи, в града и околността продължават да съществуват — дори и днес — множество имена от франкски произход: Анджул (Анжу), Дуейхи (дьо Дуе), Декиз (дьо Гиз), Даблиз (дьо Близ), Шанбур (Шамбор), Шанфур (Шамфор), Франджие (Франк)…

 

 

Преди да приключим този преглед на изворите, нека да споменем и:

 

З. Олденбург, Кръстоносните походи, изд. Галимар, Париж, 1965 г. — една книга, изпълнена с християнска ориенталска чувствителност;

Р. Перну, Воините на кръстоносните походи, изд. Таландие, Париж, 1977 г.

Ж.Соваже, Арабски историци, изд. Адриен-Мезонньов, Париж, 1946 г.