Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (15)

ГЛАВА XIII
МОНГОЛСКИЯТ БИЧ

Събитията, за които ще разкажа, са толкова ужасни, че години наред избягвах да ги споменавам. Не е лесно да се изрече, че смърт връхлетя исляма и мюсюлманите. Ох! По-добре майка ми да не ме бе раждала или да бях умрял, без да видя всичките тез злини! Ако някой ден ви рекат, че Земята не е познала по-голямо бедствие, откакто Господ създаде Адам, не се колебайте дали да вярвате, защото това е самата истина. Измежду най-прочутите трагедии в Историята се споменават обикновено избиването на синовете Израилеви от Навуходоносор и разрушаването на Ерусалим. Но туй е нищо в сравнение с онова, което се случи. Не, сигурно до края на света човек не ще види такава страшна погибел.

Никъде в многотомната си Съвършена история Ибн ал-Атир не използва толкова прочувствен тон. Мъката, страхът и неверието избухват страница след страница, за да отдалечат сякаш от суеверие мига, когато най-накрая трябва да бъде произнесено името на бича: Чингиз хан.

Възшествието на монголския завоевател започва малко след смъртта на Саладин, но арабите усещат надвисналата заплаха едва четвърт век по-късно. На първо време Чингиз хан обединява под властта си отделните турски и монголски племена из Средна Азия, преди да се впусне да превзема света. В три посоки: на изток, където първо превръща в свой васал, а след това и присъединява Китайската империя; на северозапад, където разорява Русия и Източна Европа; на запад, където превзема Персия. „Всички градове трябва да бъдат изравнени със земята, заявява Чингиз хан, за да се превърне отново целият свят в огромна степ, сред която монголските майки ще откърмват свободни и щастливи деца“. И действително цветущи градове като Бухара, Самарканд и Херат са разрушени, а населението им е избито.

Първият монголски набег в страните на исляма съвпада с франкското нашествие в Египет между 1218 и 1221 година. Тогава арабският свят изпитва усещането, че се е озовал между два огъня, което и обяснява до известна степен примирителното отношение на ал-Камел по отношение на Ерусалим. Но Чингиз хан се отказва да навлезе в Западна Персия. След смъртта му през 1227 година, на шестдесет и седем годишна възраст, натискът на степните конници над арабския свят отслабва за няколко години.

В Сирия бичът се усеща първо по косвен начин. Измежду многото династии, които монголите смазват по пътя си, са и турците хауарезми, изместили селджуките междувременно. Разрушаването на мюсюлманската империя, познала своя миг на слава, принуждава остатъците от армията й да бягат далече от страшните победители. Така над десет хиляди хауарезмийски конници пристигат един хубав ден в Сирия, плячкосват и изнудват градовете, взимат участие като наемници в междуособните войни на Аюбидите. През юни 1244 година, почувствали се достатъчно силни, за да създадат своя държава, хауарезмите нападат Дамаск. Опустошават околните села, съсипват овощните градини в равнината Гута, но неспособни на дълга обсада, за да смажат съпротивата на града, те променят намерението си и внезапно се отправят към Ерусалим. Градът е превзет с лекота на 11 юли. Макар че голяма част от франкското население е пощадено, градът е разграбен и опожарен. При новото им нападение срещу Дамаск няколко месеца по-късно те са смазани от коалиция на аюбидските князе за най-голямо облекчение на всички сирийски градове.

Този път франкските рицари не ще си върнат Ерусалим. Фридрих, благодарение на чиято дипломатическа ловкост знамето с кръста е продължило да се вее над стените на града още петнадесет години, изгубва интерес към съдбата му. Отказал се от източните си амбиции, той предпочита да поддържа най-приятелски отношения с управниците в Кайро. Когато през 1247 година френският крал Людовик IX замисля да предприеме поход срещу Египет, императорът се опитва да го разубеди. Нещо повече, той редовно уведомява Аюб, сина на ал-Камел, за подготовката на френската експедиция.

През септември 1248 година Людовик пристига на Изток, но не се отправя веднага към египетските брегове, тъй като счита, че е прекалено рисковано да започне похода преди пролетта. Отсяда в Кипър, като се опитва за няколкото месеца отсрочка да осъществи мечтата, която ще навестява франджите чак до края на XIII век и дори след това: да бъде сключен договор с монголите и арабският свят да бъде стегнат в обръч. Започва редовна размяна на посланици между западните и източните завоеватели. В края на 1248 година Людовик приема в Кипър делегация, която дори намеква за евентуално покръстване на монголите. Развълнуван от подобна перспектива, кралят бърза да изпрати в отговор скъпи и набожни дарове. Но наследниците на Чингиз хан не разбират жеста му. Отнасяйки се с краля на Франция като с обикновен васал, те поискват от него да им изпраща всяка година дарове на същата стойност. Недоразумението ще спести на арабския свят, за момента поне, общо нападение от страна на противниците.

Така на 5 юни 1249 година западните рицари предприемат сами нападение срещу Египет и то след като двамата владетели са разменили, според обичаите на епохата, гръмогласни обявления за война: Вече ти изпратих, пише Людовик, многобройни предупреждения, но ти нехаеше за тях. Решението ми е взето: ще нападна територията ти и дори да засвидетелстваш вярност към Кръста, аз няма да променя намерението си. Армиите, които ръководя, са покрили хълмовете и долините, безбройни като камъчетата по земята, и те вървят срещу теб с копията на съдбата. В подкрепа на тези заплахи кралят на Франция припомня на противника си за неколкократните успехи на християните срещу мюсюлманите в Испания предишната година: Ние подгонихме вашите пред себе си като стадо добитък, избихме мъжете, оставихме жените вдовици, пленихме дъщерите и синовете. Нима това не ще ви послужи за урок? Отговорът на Аюб е в същия дух: Безумецо, забрави ли земите, които държахте и които ние завзехме в миналото, а и съвсем наскоро? Забрави ли щетите, които ви причинихме? Очевидно притеснен от числената си слабост, султанът открива в Корана успокоителния цитат: Колко пъти малката войска е побеждавала голямата с Божие разрешение, защото Бог е на страната на храбрите. Това му дава сила да отправи следното предсказание към Людовик: Поражението ти е неизбежно. След някое време горчиво ще се каеш за авантюрата, която си предприел.

Още в началото на офанзивата си франджите постигат решителен успех. Дамиета, храбро съпротивлявала се на последната франкска експедиция тридесет години по-рано, този път е изоставена без бой. Падането й потопява в униние арабския свят и разкрива по болезнен начин крайното безсилие на наследниците на великия Саладин. Повален от туберкулоза и неспособен да поеме командването на войските, султан Аюб предпочита да се върне към политиката на баща си ал-Камел вместо да загуби Египет. И той предлага на Людовик да размени Дамиета срещу Ерусалим. Но кралят на Франция отказва да преговаря с един победен и умиращ „неверник“. Аюб решава да се съпротивлява и нарежда да го отнесат на носилка в град Мансура, „Победния“, издигнат от ал-Камел на мястото, където е била разгромена предишната франкска експедиция. За нещастие здравето на султана бързо се влошава. Разтърсван от безкрайни пристъпи на кашлица, на 20 ноември той изпада в кома, точно когато франджите, окуражени от спадането на Нил, напускат Дамиета и се отправят към Мансура. Три дни по-късно за най-голям ужас на хората около него той умира.

Как да се извести на армията и народа, че султанът е мъртъв, когато врагът е пред вратите на града, а синът на Аюб, Тураншах, се намира нейде в Северен Ирак, на няколко седмици път? Именно в този момент се намесва един добър гений: Шаджарат ад-Дур, „Дървото със скъпоценности“, робиня от арменски произход, красива и хитра, която в продължение на дълги години е била любимата жена на Аюб. Тя събира членовете на семейството на султана и им нарежда да запазят мълчание до пристигането на наследника, като дори поисква от стария емир Фахреддин, приятеля на Фридрих, да напише писмо от името на султана, за да призове мюсюлманите към джихад. Според един от сътрудниците на Фахреддин, сирийския хронист Ибн Уасел, кралят на Франция научава веднага за смъртта на Аюб и това го кара да засили военния си натиск. Но в египетския лагер тайната е запазена достатъчно дълго, за да бъде избягнато разложението на войските. През цялата зима около Мансура продължава битката, докато на 10 февруари 1250 година, в резултат на измяна, франкската армия прониква изненадващо в града. Ибн Уасел, който по това време е в Кайро, разказва:

Емир Фахреддин бил във ваната си, когато дошли да му съобщят новината. Слисан, той веднага скочил на седлото без оръжие и без ризница, за да отиде и да види какво става. Един противников отряд го нападнал и убил. Кралят на франджите влязъл в града и стигнал досами султанския дворец; войниците му се пръснали из улиците, а мюсюлманските бойци и жителите търсели спасение в безредното бягство. Ислямът изглеждал смъртно ранен и франджите щели да откъснат плода на победата, когато пристигнали турските мамелюци. Тъй като врагът се бил разпръснал из улиците, техните конници храбро ги нападнали. Навсякъде франджите били изненадвани и убивани с меч или боздуган.

В началото на деня гълъби бяха донесли в Кайро послание, в което се съобщаваше за нападението на франджите, но нямаше и дума за изхода на битката — затуй бяхме в тревога. Хората из кварталите останаха омърлушени чак до следващия ден, когато нови послания ни известиха за победата на турските лъвове. По улиците на Кайро настана празник.

През следващите седмици летописецът наблюдава от египетската столица две отделни, но успоредни събития, които ще променят лицето на Арабския Изток. От една страна победната борба срещу последното голямо франкско нашествие, а от друга една невиждана в историята революция, която ще изкачи на власт за близо три века напред кастата на офицерите-роби.

След поражението си при Мансура кралят на Франция разбира, че военното му положение е нестабилно. Безсилен да превземе града, атакуван от всички страни от египтяните върху калния и пресичан от безброй канали терен, Людовик решава да преговаря. В началото на март той изпраща на току-що пристигналия в Египет Тураншах примирително послание, в което изразява готовността си да приеме предложението на Аюб, тоест да върне Дамиета в замяна на Ерусалим. Отговорът на новия султан не закъснява: щедрите предложения на Аюб е трябвало да бъдат приети по времето на Аюб! Вече е прекалено късно. Людовик може единствено да се надява да спаси армията си и да напусне жив и здрав Египет, защото натискът около него се засилва. В средата на март няколко десетки египетски галери успяват да разгромят франкската флота — разрушени или пленени са стотици различни по големина кораби. Всяка възможност за отстъпление на нашествениците по посока на Дамиета е отрязана. На 7 април армията на завоевателя прави опит да разсече блокадата, но се оказва обкръжена от мамелюкските батальони, към които се присъединяват хиляди опълченци. Само за няколко часа франджите се оказват в безизходно положение. За да избегне клането на своите, кралят на Франция капитулира и моли животът му да бъде пощаден. Окован във вериги, той е отведен в Мансура и затворен в дома на един аюбидски чиновник.

Онова, което е любопитно, е, че блестящата победа на новия аюбидски султан не само че не заздравява авторитета му, но и довежда до падането му от власт. Съществува конфликт между Тураншах и главните мамелюкски офицери от армията му. Последните смятат не без основание, че Египет дължи спасението си именно на тях и настояват да играят определена роля в управлението на страната. В същото време султанът иска да се възползва от спечеления авторитет и да постави свои хора на най-отговорните места. Три седмици след победата над франджите, група мамелюци, събрани по инициатива на един блестящ четиридесетгодишен турски офицер, Байбарс, стрелец с арбалет, решава да премине към действия. На 2 май 1250 година, след пиршество, дадено от монарха, избухва бунт. Тураншах, ранен в рамото от Байбарс, се спуска към Нил с намерението да избяга с лодка, но преследвачите му го настигат. Той ги моли да пощадят живота му като обещава да напусне завинаги Египет и да се откаже от властта. Но последният аюбидски султан е убит безжалостно. Дори се налага да се намеси пратеник на халифа, за да се съгласят мамелюците да погребат своя бивш господар.

Въпреки успеха на държавния преврат офицерите-роби не се решават да посегнат директно на престола. Най-мъдрите измежду тях успяват да намерят компромисно решение, което да придаде на новородената им власт отсянка на аюбидска законност. Изнамерената от тях формула ще пребъде в историята на мюсюлманския свят, както отбелязва Ибн Уасел, недоверчив свидетел на странното събитие:

След убийството на Тураншах, разказва той, емирите и мамелюците се събраха край павилиона на султана и решиха да издигнат на власт Шаджарат ад-Дур, съпруга на султан Аюб, която стана царица и султанка. Тя взе в ръце държавните дела, направи си собствен царски печат, върху който пишеше „Ум Ха-лил“, майката на Халил, едно от децата й, което бе умряло още невръстно. Във всички джамии петъчната молитва бе прочетена в името на Ум Халил, султанка на Кайро и целия Египет. Това бе безпрецедентен факт в историята на исляма.

Малко след възкачването си на престола Шаджарат ад-Дур се омъжва за един от мамелюкските водачи, Айбек, и му дава титлата султан.

Замяната на Аюбидите с мамелюци отбелязва явното радикализиране на мюсюлманския свят спрямо нашественика. Наследниците на Саладин са се показали твърде примирителни по отношение на франджите. Още повече, че отслабващата им власт не е вече в състояние да се противопоставя на грозящите исляма опасности както на Изток, така и на Запад. Революцията на мамелюците ще се превърне твърде бързо в начинание за военно, политическо и религиозно обновление.

Извършеният в Кайро преврат с нищо не променя съдбата на краля на Франция, за когото е сключен договор по принцип още по времето на Тураншах. Според този договор Людовик ще бъде освободен в замяна на изтеглянето на всички франкски войски от територията на Египет, тоест от Дамиета, и заплащането на откуп от един милион динара. Няколко дни след идването на власт на Ум Халил френският монарх е действително освободен. Но първо е нахокан от египетските посредници: „Как мъж разумен, мъдър и начетен като тебе може да се качи на кораб, за да отиде в страна, населявана от безчет мюсюлмани? Според нашия закон човек, пресякъл така морето, не може да свидетелства в съда“. „Защо да не може? — пита кралят“. „Защото се смята, че не е с всичкия си“.

Последният франкски воин ще напусне Египет преди края на май.

Повече западните рицари не ще се опитат да покоряват страната на Нил. „Русата угроза“ ще бъде бързо засенчена от много по-страшна опасност — потомците на Чингиз хан. След смъртта на великия завоевател империята му е до известна степен отслабена от борбите за наследството. Мюсюлманският Изток е получил неочаквана отсрочка. Но през 1251 година степните конници са отново обединени под властта на трима братя, внуци на Чингиз хан: Монгка, Кубилай и Хулагу. Първият е избран за безспорен владетел на империята с престолен град Каракорум в Монголия. Вторият царува в Пекин. Третият, установил се в Персия, има амбицията да завладее целия мюсюлмански Изток, чак до бреговете на Средиземно море, а може би и до Нил. Хулагу е сложна личност. Страстен почитател на философията и науките, търсещ компанията на образовани люде, по време на походите си той се превръща в кръвожадно животно, алчно за смърт и разруха. Отношението му към религията е не по-малко противоречиво. Силно повлиян от християнството — майка му, любимата му жена и много от сътрудниците му принадлежат на несторианската църква, той не се отказва докрай от шаманизма, традиционната религия на народа му. В териториите, които владее, тоест в Персия, е познат с търпимостта си спрямо мюсюлманите, но воден от волята да руши всяка политическа структура, способна да му се противопостави, той води унищожителна война срещу най-цветущите градове на исляма.

Първата му цел ще бъде Багдад. На първо време Хулагу поисква от абасидския халиф ал-Мутасим, тридесет и седми поред от династията си, да признае монголското сюзеренство както в миналото неговите предци са признали това на Селджукидите. Твърде опиянен от собствения си авторитет, повелителят на правоверните поръчва да кажат на завоевателя, че всяко нападение срещу престолния град на халифата би вдигнало на крак целия мюсюлмански свят, от Индия до Северна Африка. Ни най-малко впечатлен, внукът на Чингиз хан обявява намерението си да превземе града със сила. Начело сякаш на стотици хиляди конници в края на 1257 година той напредва към абасидската столица, като по пътя си разрушава свещеното убежище на асасините в Аламут, където е унищожена безценна библиотека — така всяко задълбочено изследване върху учението и дейността на сектата ще бъде завинаги затруднено. Осъзнал мащабите на опасността, халифът решава да преговаря. Той предлага на Хулагу да споменава името му в багдадските джамии и да му даде титлата султан. Твърде късно е. Монголският вожд определено е избрал пътя на силата. След няколко седмици храбра съпротива повелителят на правоверните е принуден да капитулира. На 10 февруари 1258 година той отива лично в стана на победителя и го накарва да обещае, че животът на всички граждани ще бъде пощаден, ако те сложат оръжие. Напразно. Веднъж разоръжени, мюсюлманските бойци са незабавно избити. Сетне монголската орда плъзва из великолепния град, руши сгради, опожарява квартали, коли безмилостно мъже, жени и деца. Загиват близо осемдесет хиляди души. Единствено християнската общност в града е пощадена благодарение намесата на жената на хана. Повелителят на правоверните ще бъде удушен няколко дни след поражението си. Трагичният край на абасидския халифат вцепенява мюсюлманския свят. Вече не става въпрос за битка, чиято цел е да бъде овладян даден град или страна, а за отчаяна борба в името на оцеляването на исляма.

Още повече, че татарите продължават триумфално да напредват към Сирия. През януари 1260 година армията на Хулагу обсажда Алеп — градът е бързо превзет въпреки героичната съпротива. Подобно на Багдад древният град, чиято единствена вина е, че се е противопоставил на завоевателя, е подложен на клане и разрушения. Няколко седмици по-късно нашествениците се озовават пред вратите на Дамаск. Аюбидските царчета, които все още владеят различни сирийски градове, са, разбира се, безсилни да спрат вълната. Някои от тях решават да признаят сюзеренството на Великия хан, като дори замислят — връх на безумието! — да се присъединят на страната на завоевателите срещу египетските мамелюци, врагове на династията им. При християните, били те източни или франджи, мненията се различават. Арменците, в лицето на своя цар Хетум, както и княз Боемунд Антиохийски, негов зет, застават на страната на монголите. За сметка на това франджите от Акра заемат неутрална позиция, клоняща по-скоро към мюсюлманите. Но впечатлението, което преобладава както на Изток, така и на Запад, е, че монголската кампания е нещо като свещена война, насочена срещу исляма, и като такава допълва франкските походи. Подобно впечатление се подкрепя и от факта, че главният наместник на Хулагу в Сирия, генерал Китбука, е християнин несторианин. Когато на 1 март 1260 година Дамаск е превзет, трима християнски князе — Боемунд, Хетум й Китбука — влизат в града като победители за най-голямо възмущение на арабите.

Докъде ще стигнат татарите? До Мека, твърдят едни, за да унищожат религията на Пророка. Във всеки случай до Ерусалим и то много скоро. Цяла Сирия е убедена в това. След падането на Дамаск два монголски отряда побързват да завземат два палестински града: Наблус, в центъра, и Газа, на югозапад. Тъй като последният се намира на границата със Синай, през онази трагична пролет на 1260 година изглежда почти сигурно, че дори Египет няма да избегне унищожението. Впрочем Хулагу дори не дочаква края на сирийската кампания, а изпраща пратеник в Кайро, който настоява за безусловна капитулация на страната на Нил. Емисарят е приет и изслушан, а сетне обезглавен. Мамелюците не се шегуват. Методите им нямат нищо общо с тези на Саладин. Султаните-роби, които управляват Кайро от десет години, олицетворяват твърдостта и непримиримостта на обкръжения от всички страни арабски свят. Те се бият с всички средства. Без скрупули, без великодушни жестове, без компромиси. Но храбро и ефикасно.

Във всеки случай към тях са обърнати всички погледи, защото те въплъщават последната надежда нашественикът да бъде спрян. В Кайро властта е от няколко месеца в ръцете на един военен от турски произход — Кутуз. Шаджарат ад-Дур и съпругът й Айбек, след като са управлявали заедно в течение на седем години, взаимно се избиват. В тази връзка дълго време се разпространяват различни версии. Между тях любима на народните разказвачи е историята, в която любов и ревност са примесени с политически амбиции. Султанката помагала на своя съпруг да се изкъпе, както правела обикновено, когато, възползвайки се от този миг на спокойствие и интимност, упрекнала султана, че си е взел за жена една красива четиринадесетгодишна робиня. „Нима вече не ти харесвам?“, попитала тя, за да го разнежи. Но Айбек грубо отвърнал: „Тя е млада, а ти вече не си“. Шаджарат ад-Дур се разтреперила от гняв. Тя покрила очите на мъжа си със сапун, казала му няколко помирителни думи, за да приспи недоверието му, след което изведнъж сграбчила една кама и го пробола в слабините. Айбек се строполил. Султанката останала няколко минути неподвижна, сякаш парализирана. Сетне се отправила към вратата и извикала няколко верни робини, за да й помогнат да се отърве от тялото. Но за нейно нещастие един от синовете на Айбек, петнадесетгодишен, забелязал, че водата, която изтича от банята навън, е червена, втурнал се в стаята и видял изправена до вратата Шаджарат ад-Дур, полугола и с окървавена кама в ръка. Тя хукнала из коридорите на двореца, а по петите я следвал доведеният й син, който вдигнал на крак и стражите. Тъкмо щели да я хванат, когато султанката се спънала. Главата й се ударила силно върху мраморните плочи. Когато я настигнали, тя вече не дишала.

Макар и силно романизирана, версията е от истински интерес за историка, тъй като възпроизвежда по всяка вероятност онова, което действително се е говорело из улиците на Кайро веднага след трагедията през април 1257 година.

Каквото и да е било, след смъртта на двамата владетели на престола се възкачва младият син на Айбек. Но не за дълго. Колкото по се очертава монголската опасност, толкова по-ясно си дават сметка предводителите на египетската армия, че един младеж не би могъл да я поведе в подготвяния решителен бой. През декември 1259 година, докато ордите на Хулагу заливат Сирия, държавен преврат довежда на власт Кутуз, човек зрял и енергичен, който веднага заговорва на езика на свещената война и призовава към обща мобилизация срещу нашественика, враг на исляма.

От гледна точка на историческата отдалеченост новият държавен преврат в Кайро прилича на истински патриотичен подем. Страната заживява веднага на бойна нога. През юли 1260 година мощна египетска армия навлиза в Палестина, за да срещне врага.

Кутуз знае: монголската армия е загубила основната част от бойците си след като се е наложило Хулагу да замине с войските си, за да вземе участие в борбата за наследството, последвала смъртта на Монгка, върховния монголски хан. Внукът на Чингиз хан е напуснал Сирия веднага след превземането на Дамаск. В страната са останали само няколко хиляди конници, командвани от наместника му Китбука.

Султан Кутуз съзнава, че сега или никога е моментът да нанесе съкрушителен удар на нашественика. И египетската армия напада монголския гарнизон в Газа, който, изненадан, почти не се съпротивлява. Сетне мамелюците се отправят към Акра, знаейки, че франджите от Палестина са по-безкомпромисни от антиохийските си събратя спрямо монголите. Ако някои от бароните им все още се радват на претърпените от исляма поражения, то повечето от тях са изплашени от бруталността на азиатските завоеватели. И когато Кутуз им предлага съюз, отговорът не е отрицателен: макар и да не са готови да участват в битките, те нямат нищо против да пропуснат египетската армия през земите си и да й разрешат да си набави провизии. Така султанът може да напредне до вътрешността на Палестина и да стигне дори до Дамаск, без да се налага да охранява тила си.

Китбука се готви да тръгне срещу тях, когато в Дамаск избухва народно въстание. Мюсюлманите в града, на които до гуша им е дошло от произвола на нашествениците, са се възползвали от заминаването на Хулагу, за да издигнат барикади по улиците и да подпалят пощадените от монголите църкви. На Китбука са му необходими няколко дни, за да възстанови реда, което позволява на Кутуз да укрепи позициите си в Галилея. Двете армии се срещат на 3 септември 1260 година край село Айн Джалут, „Чешмата на Голиат“. Кутуз е имал време да скрие по-голямата част от войските си — на бойното поле е само авангардът, предвождан от най-блестящия от офицерите, Байбарс. Китбука пристига стремително и зле осведомен, попада в клопката. Начело на всичките си отряди се втурва в бой. Байбарс отстъпва и монголският предводител, докато го преследва, се оказва изведнъж обграден от всички страни от египетските сили, по-многочислени от неговите собствени.

За няколко часа монголската конница е унищожена. Самият Китбука е пленен и начаса обезглавен.

На 8 септември вечерта мамелюкските конници влизат като освободители в ликуващия Дамаск.