Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Croisades vues par les Arabes, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 23 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (март 2009 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Спиралата

 

Издание:

„Агенция Меридиани“, София, 2001

Консултант: Мая Ценова

Jean-Claude Lattes, Paris, 1983

История

  1. — Добавяне

ЕПИЛОГ

На пръв поглед арабският свят току-що е спечелил бляскава победа. Ако Запада е търсил чрез последователните си нашествия да спре разпространението на исляма, то резултатът е точно обратен. Източните франкски държави се оказват изтръгнати из корен след двувековна колонизация, а мюсюлманите се мобилизират до такава степен, че тръгват под знамето на османските турци да превземат самата Европа. През 1453 година Константинопол пада в ръцете им. През 1529 година конниците им разпъват стан пред стените на Виена.

Но това е, както отбелязахме, само привидно. Благодарение на историческата отдалеченост се налага следната констатация: по време на кръстоносните походи арабският свят — от Испания до Ирак — е интелектуалният и материален пазител на най-напредналата цивилизация на планетата. След кръстоносните походи центърът на света се премества решително на запад. Има ли тук причинно-следствена връзка? Може ли да твърдим, че кръстоносните походи отприщват възхода на Западна Европа, която малко по-малко ще се наложи в света, и възвестяват последния час на арабската цивилизация?

Без да е погрешно, подобно съждение следва да бъде нюансирано. Арабите страдат още отпреди кръстоносните походи от известни „недъзи“. Франкското присъствие изважда тези недъзи на бял свят и вероятно ги усложнява, но в никакъв случай не ги създава.

Народът на Пророка изгубва още през IX век контрола върху съдбата си. На практика всичките му управници са чужденци. Кои от множеството герои, които видяхме да преминават през двата века франкско владичество, са били араби? Летописците, кадиите, някое и друго местно царче — Ибн Амар, Ибн Мункиз — и безпомощните халифи. Но истинските владетели и дори главните герои на борбата срещу франджите — Зинки, Нуреддин, Кутуз, Байбарс, Калаун — са турци. Ал-Афдал е арменец. Ширкух, Саладин, ал-Адел, ал-Камел са кюрди. Разбира се, повечето от тези държавници са били арабизирани от културна гледна точка и като личности. Но да не забравяме, че през 1134 година султан Масуд разговаря чрез преводач с халиф ал-Мустаршид, защото селджукският владетел, осемдесет години след завладяването на Багдад от клана му, все още не знае и дума арабски. Нещо още по-лошо, голям брой степни воини, които нямат нищо общо с арабската или средиземноморска цивилизация, редовно се вливат в управляващата военна каста. Покорени, потискани, подигравани, чужденци в собствената си земя, арабите не успяват да продължат започналия през VII век културен разцвет. В момента на пристигането на франджите те вече тъпчат на едно място и се задоволяват да живеят с придобивките от миналото. Макар и отчетливо изпреварили новите завоеватели в много области, залезът им вече е започнал.

Втори „недъг“ на арабите, свързан с първия, е неспособността им да изграждат стабилни институции. Още с пристигането си на Изток франджите успяват да създадат истински държави. В Ерусалим наследството се предава по принцип без сблъсъци, кралски съвет осъществява ефикасен контрол над водената от монарха политика, а клирът има своето всепризнато място в играта за власт. Нищо подобно не съществува в мюсюлманските държави. Всяка монархия е заплашена след смъртта на владетеля, всяко предаване на властта от баща на син води до гражданска война. Трябва ли да припишем отговорността за това явление на непрекъснатите нашествия, които постоянно са поставяли под въпрос самото съществуване на държавите? Трябва ли да виним за това номадския произход на народите, живели по тези места, били те араби, турци или монголи? В рамките на този епилог не можем да отговорим на подобен въпрос. Ще се задоволим само да отбележим, че той е все още на дневен ред, с едва доловими разлики, в арабския свят от края на XX век.

Липсата на стабилни и общопризнати институции естествено има своето отражение върху свободите. На Запад властта на монарсите почива — в епохата на кръстоносните походи — върху труднонарушими принципи. Усама забелязва при едно от посещенията си в Ерусалимското кралство, че „когато рицарите издадат присъда, тя не може да бъде изменена или отменена от краля“. Още по-знаменателно е свидетелството на Ибн Джубайр за последните дни от пътуването му на Изток:

След като напуснахме Тибнин (близо до Тир), прекосихме безкрайна поредица от чифлици и села с добре обработени ниви. Жителите им са само мюсюлмани, но те живеят в разбирателство с франджите — Бог да ни предпази от изкушения! Те притежават къщите, в които живеят, както и всички вещи. Всички краища, които са под властта на франджите в Сирия, са подчинени на този режим: недвижимите имоти — села и чифлици — са оставени в ръцете на мюсюлманите. И съмнение се заражда в душите на голяма част от тези хора, когато сравняват собствената си съдба с тази на събратята си, живеещи на мюсюлманска земя. Последните страдат от несправедливостта на едноверците си, докато франджите действат равноправно.

Ибн Джубайр има право да се тревожи, защото е видял по пътищата на днешен Южен Ливан една действителност с много последствия: макар и схващането за справедливост на франджите да притежава отделни страни, които бихме могли да определим като „варварски“, както подчертава това Усама, то обществото им има предимството да е „разпределител на права“. Понятието гражданин, разбира се, все още не съществува, но феодалите, клирът, университетът, буржоата и дори селяните „неверници“ имат до един добре установени права. В Арабския Изток съдебното производство е по-рационално, но нищо не ограничава произвола на княза. Това забавя развитието на търговските градове, както и еволюцията на идеите.

Реакцията на Ибн Джубайр заслужава по-внимателен прочит. Макар и достатъчно честен, за да признае качествата на „проклетия враг“, по-нататък той не спестява клетвите, защото счита, че равенството у франджите и добрата им администрация са смъртна опасност за мюсюлманите. Няма ли опасност последните да обърнат гръб на едноверците си — и на вярата си — ако намерят благоденствие всред франкското общество? Макар и разбираемо, поведението на пътешественика е по-скоро симптоматично за една болест, от която страдат събратята му — през цялата епоха на кръстоносните походи арабите отказват да възприемат дошлите от Запад идеи. И може би тъкмо в това се състои най-катастрофалният резултат от сполетелите ги нашествия. За завоевателите е въпрос на умение да научиш езика на покорения народ; за последния да научиш езика на завоевателя е компромис, дори предателство. Всъщност много са франджите, научили арабски, докато местните жители, с изключение на някои християни, остават невъзприемчиви към езиците на западните рицари.

Бихме могли да цитираме и други примери, защото във всички области на живота франджите учат от арабите, било то в Сирия, Испания или Сицилия. И наученото се оказва необходимо за по-нататъшната им експанзия. Наследството на гръцката цивилизация нямаше да бъде предадено на Западна Европа, ако не бяха арабите, преводачи и продължители. В медицината, астрономията, химията, географията, математиката, архитектурата франджите извличат знания от арабските книги, които асимилират, имитират и след това надминават. Колко думи все още свидетелстват за това: зенит, надир, азимут, алгебра, алгоритъм или дори обикновената дума „цифра“. В областта на промишлеността европейците първо заимстват и едва след това усъвършенстват използваните от арабите способи за производство на хартия, обработка на кожа, работа с текстил, дестилиране на алкохол и получаване на захар — впрочем и последните две думи са заети от арабски. Не можем да забравим и колко много се обогатява европейското селско стопанство от допира си с Изтока: кайсии, патладжани, „ешалот“ (червен лук), портокали, дини[1]… Списъкът на „арабските“ думи е безкраен.

Докато за Западна Европа епохата на кръстоносните походи е начало на истинска революция, едновременно стопанска и културна, на Изток свещените войни отприщват упадък и мракобесие, продължили векове наред. Обсаден от всички страни, мюсюлманският свят се сгушва в себе. Става зиморничав, недоверчив, нетолерантен, безплоден — все качества, които се задълбочават колкото по-напред върви планетарната еволюция, по отношение на която арабите се чувстват изолирани. Прогресът, това са вече другите. Модерността, това са другите. Трябвало ли е арабският свят да отстоява собственото си културно и верско своеобразие, отхвърляйки символизираната от Запада модерност? Не е ли трябвало, напротив, да поеме решително по пътя на модернизирането с риск да изгуби своеобразието си? Нито Иран, нито Турция, нито арабският свят са успели да решат тази дилема. И затова и днес още продължаваме да сме свидетели на едно понякога жестоко редуване на периоди на насилствено отваряне към Запада и периоди на краен интегризъм, характерен със силната си омраза към чужденците.

Едновременно заслепен и изплашен от тези франджи, които първоначално му се явяват като варвари, които той надвива, но които впоследствие успяват да покорят света, арабският свят не може да се реши да погледне на кръстоносните походи като на обикновен епизод от далечното минало. Често с почуда откриваме до каква степен поведението на арабите — и на мюсюлманите като цяло — по отношение на Запада си остава повлияно и днес още от събития, които би трябвало да са приключили преди седем века.

В навечерието на третото хилядолетие политическите и религиозни водачи на арабския свят постоянно споменават Саладин, падането на Ерусалим и освобождението му. Израел е оприличаван — в народните представи и дори в някои официални речи — на нова кръстоносна държава. От трите поделения на Армията за освобождение на Палестина едно все още носи името на Хитин, а друго — това на Айн Джалут. В епохата на своята слава президентът Насер бе редовно сравняван със Саладин, който, подобно на него, бе обединил Сирия и Египет — и дори Йемен! Що се отнася до Суец-ката експедиция през 1956 година, то тя бе възприета — подобно на тази от 1191 година — като кръстоносен поход, организиран от французи и англичани.

Вярно е, че приликите смущават. Как да не си спомним за президента Садат, когато слушаме как Сибт Ибн ал-Джауази изобличава пред народа на Дамаск „предателството“ на ал-Камел, господар на Кайро, осмелил се да признае суверенитета на врага над Свещения град? Как да отделим миналото от настоящето, когато говорим за борбата между Дамаск и Ерусалим кой да контролира Голан или Бекаа? Как да не се замислим, когато четем размишленията на Усама за военното превъзходство на нашествениците?

В един мюсюлмански свят, изложен на постоянни агресии, не може да не се зароди чувство за преследване, придобило у някои фанатици формата на опасна натрапчива мисъл. Не видяхме ли на 13 май 1981 година турчинът Мехмед Али Агджа да стреля срещу папата, след като бе обяснил в едно писмо: Реших да убия Йоан-Павел II, върховен предводител на кръстоносците. Като оставим настрана личната постъпка, видно е, че Арабският Изток продължава да вижда в лицето на Запада свой естествен враг Всяко враждебно действие срещу него, било то политическо военно или петролно, е само законно възмездие. И няма никакво съмнение, че пукнатината между тези два свята датира от времето на кръстоносните походи, възприети и възприемани от арабите като насилие.

Бележки

[1] На френски тези думи са от арабски произход (бел.прев.)