Амин Маалуф
Кръстоносните походи през погледа на арабите (11)

ГЛАВА IX
НАДПРЕВАРАТА КЪМ НИЛ

Чичо ми Ширкух се обърна към мен и рече: „Юсеф, прибери си нещата, тръгваме!“ Сякаш кама разкъса сърцето ми като чух тази заповед и отговорих: „Господи, и цялото египетско царство да ми дадат, няма да тръгна!“

Човекът, който говори така, е не друг, а самият Саладин, разказващ за плахото начало на приключението, превърнало го в един от най-авторитетните владетели в историята. С неизменно бликаща от думите му обаятелна искреност, Юсеф избягва да си приписва заслугата за египетската епопея: Накрая тръгнах с чичо ми, довършва той. Той завзе Египет, след това почина. Тогава Бог сложи в ръцете ми власт, която никак не очаквах. Всъщност, макар и очертал се като големият печеливш от похода срещу Египет, Саладин няма да играе главна роля в него. Както впрочем и Нуреддин, въпреки че страната на Нил е превзета в негово име.

Походът, продължил от 1163 до 1169 година, има за главни герои три удивителни личности: египетския везир Шауер, чиито демонски интриги ще потопят цялата страна в кръв, франкския крал Амори, обсебен до такава степен от идеята да завладее Египет, че ще нахлува в страната пет пъти за шест години, и кюрдския военачалник Ширкух, „Лъва“, който ще се наложи като един от военните гении на своята епоха.

Когато през декември 1162 година Шауер завзема властта в Кайро, той получава титла и длъжност, които носят почести и богатства. Но познава й обратната страна на медала — от петнадесетте управници, негови предшественици начело на Египет, само един е останал жив. Всички останали са били — според случая — обесени, обезглавени, прободени с кама, разпънати на кръст, отровени или линчувани от тълпата; един е бил убит от осиновения си син, друг — от собствения си баща. Всичко това означава, че не следва да търсим и следа от скрупули у този мургав емир с посивели слепоочия. Още с идването си на власт той побързва да убие предшественика си и цялото му семейство, да си присвои златото, скъпоценностите, дворците им.

Колелото на съдбата продължава да се върти. След по-малко от девет месеца на власт новият везир е свален от един от своите помощници, някой си Диргам. Предупреден навреме, Шауер успява да напусне Египет жив и намира подслон в Сирия, където потърсва помощта на Нуреддин, за да се върне на власт. Въпреки че гостът е интелигентен и говори добре, отначало синът на Зинки го слуша доста разсеяно. Но много бързо обстоятелствата го принуждават да промени държането си.

Защото, както изглежда, в Ерусалим следят отблизо разигралия се в Кайро преврат. От февруари 1162 година франджите имат нов крал с неукротими амбиции: „Мори“, Амори, вторият син на Фулк. Очевидно повлиян от пропагандата на Нуреддин, двадесет и шест годишният монарх се опитва да наложи образа си на трезв, благочестив, отдаден на религиозни четива и загрижен за справедливостта владетел. Но приликата е само външна. Франкският крал е по-дързък, отколкото мъдър и макар и едър на ръст и с буйни коси, на него странно му липсва величественост. С ненормално тесни рамене, с чести изблици на шумен смях, до степен да притесни околните, той страда на всичко отгоре и от заекване, което никак не улеснява контактите му с другите. Единствено владеещата го фикс идея — да завоюва Египет — и неуморимото й преследване придават на Мори известна значимост.

Мисълта изглежда наистина изкусителна. Откакто през 1153 година западните рицари превземат Аскалон, последният бастион на Фатимидите в Палестина, пътят им към страната на Нил е открит. Идващите един след друг на власт везири, прекалено заети с борбата срещу съперниците си, свикват, като се почне от 1160 година, да плащат годишен данък на франджите, за да се въздържат последните от намеса в делата им. Веднага след падането на Шауер Амори използва смута, обхванал страната на Нил, за да нахлуе с единствения претекст, че уговорената сума от шестдесет хиляди динара не е платена навреме. Като пресича Синай по протежение на средиземноморския бряг, той обсажда град Билбейс, разположен на един от ръкавите на реката — векове по-късно този ръкав ще пресъхне. Защитниците на града са едновременно смаяни и развеселени, когато гледат как франджите издигат обсадни оръдия около стените им:

Септември е и нивото на реката започва да се покачва. Управниците само нареждат да бъдат скъсани няколко диги и западните воини се оказват малко по-малко обкръжени от вода. Едва успяват да избягат и да се върнат в Палестина. Първото им нашествие пропада безславно, но поне успява да разкрие пред Алеп и Дамаск намеренията на Амори.

Нуреддин се колебае. Макар и да няма никакво желание да се остави да бъде въвлечен в блатото на каирските интриги, още повече, че като ревностен сунит изпитва открито недоверие по отношение на всичко, свързано с шиитския фатимидски халифат, той не би искал Египет да се обърне с всичките с богатства на страната на франджите и да ги превърне по този начин в най-великата сила на Изток. А като се има предвид анархията, която цари там, Кайро няма дълго да издържи срещу решителността на Амори. Разбира се, Шауер изпитва истинско удоволствие да хвали пред своя домакин предимствата, които би имал един поход до страната на Нил. За да го примами, той обещава, ако му помогнат да се върне на власт, да плати всички разходи за похода, да признае сюзеренството на господаря на Алеп и Дамаск и да му плаща ежегодно една трета от държавните приходи. Но преди всичко Нуреддин трябва да се съобразява със своя доверен човек, самия Ширкух, изцяло спечелен от идеята за въоръжена намеса. Той е до такава степен възхитен от плана, че синът на Зинки му разрешава да организира наказателен корпус.

Трудно бихме си представили две личности едновременно така тясно свързани и така различни като Нуреддин и Ширкух. Докато синът на Зинки става с възрастта все по-величествен, достолепен, трезв и сдържан, чичото на Саладин е дребен на ръст офицер, пълен, едноок, с лице винаги почервеняло от пиене и прекалено ядене. Когато е ядосан, крещи като луд и му се случва напълно да изгуби разсъдъка си, дори да убие противника си. Но лошият му характер се харесва на някои. Войниците обожават човека, който живее постоянно сред тях и споделя чорбата и шегите им. В многобройните битки, в които участва в Сирия, Ширкух се проявява като добър военачалник, надарен с изключителна физическа смелост. Походът в Египет ще разкрие забележителните му качества на стратег. Защото начинанието ще бъде от край до край истинско предизвикателство. За франджите е сравнително лесно да стигнат до страната на Нил. По пътя си имат само едно препятствие: полупустинята Синай. Но натоварили на камили няколкостотин меха с вода, рицарите стигат за три дни до портите на Билбейс. За Шир-кух нещата не са така прости. За да стигне от Сирия до Египет, той трябва да пресече Палестина и да се изложи на атаките на франджите.

Потеглянето на сирийския експедиционен корпус към Кайро през април 1164 година предполага следователно истинска режисура. Докато армията на Нуреддин извършва набег, за да привлече Амори и рицарите му в северната част на Палестина, Ширкух, придружен от Шауер и близо две хиляди конници, се отправя на изток, следва течението на река Йордан по източния бряг, преминава през бъдеща Йордания, след което южно от Мъртво море се обръща на запад, прекосява реката и бързо препуска по посока на Синай. Там продължава придвижването си като се отдалечава от крайбрежния път, за да не бъде забелязан. На 24 април превзема Билбейс, източната врата на Египет, а на 1 май разпъва стан пред стените на Кайро. Изненадан, везир Диргам няма време да организира съпротива. Изоставен от всички, той е убит по време на бягството си, а трупът му е хвърлен на уличните псета. Шауер е официално възстановен на поста си от фатимидския халиф ал-Адид, тринадесетгодишен младеж.

Светкавичната кампания на Ширкух е образец на военна ефективност. Чичото на Саладин е изключително горд, че е успял да завладее Египет за толкова кратко време и практически без жертви, както и че е взел връх над Мори. Но едва върнал се на власт, Шауер се завърта на сто и осемдесет градуса за учудване на всички. Забравил дадените на Нуреддин обещания, той призовава Ширкух да напусне Египет незабавно. Онемял от толкова неблагодарност и бесен от ярост, чичото на Саладин известява доскорошния си съюзник за решението си да остане каквото и да става.

Като вижда непоколебимостта му, недоверчивият към собствената си армия Шауер изпраща посланичество в Ерусалим, за да моли Амори за помощ срещу сирийския наказателен корпус. Франкският крал не чака втора покана. Той, който търси повод, за да нахлуе в Египет, нима може да очаква нещо по-добро от призива за помощ, отправен от самия господар на Кайро? През юли 1164 година франкската армия за втори път поема пътя през Синай. Ширкух веднага решава да напусне околностите на Кайро, където лагерува от края на май, и да се окопае в Билбейс. Там седмица след седмица той отблъсква нападенията на враговете, но положението изглежда отчаяно. Отдалечен от тила си, обкръжен от франджите и новия им съюзник Шауер, кюрдският военачалник не може да се надява на дълга съпротива:

Когато Нуреддин видя как се развиват нещата в Билбейс, ще разкаже Ибн ал-Атир няколко години по-късно, той реши да предприеме голяма офанзива срещу франджите, за да ги принуди да напуснат Египет. Писа на всички мюсюлмански емири, за да поиска от тях да участват в джихада и нападна силната крепост Харим, близо до Антиохия. Всички франджи, останали в Сирия, се събраха, за да му се противопоставят — между тях бяха княз Боемунд, сеньор на Антиохия, и графът на Триполи. В тази битка франджите бяха сразени. Загинаха десет хиляди души, а предводителите им, между които князът и графът, бяха пленени.

Веднага след победата Нуреддин нарежда да му донесат знамена с кръстове и русите коси на няколко франджи, загинали в боя. Като слага всичко в една торба, той я подава на един от най-благоразумните си хора с думите: Тръгни веднага за Билбейс, направи така, че да влезеш вътре и предай трофеите на Ширкух като му съобщиш, че Бог ни дари с победа. Той ще ги нареди по крепостните стени и гледката ще всее страх у неверниците.

Вестите за победата край Харим преобръщат изхода на битката в Египет. Те повдигат духа на обсадените и принуждават франджите да се върнат в Палестина. Пленяването на Боемунд III, наследник на Реналд начело на Антиохийското княжество и натоварен от Амори да ръководи в негово отсъствие делата на Ерусалимското кралство, както и избиването на хората му, принуждават краля да търси компромис с Ширкух. След няколко контакти двамата се договарят да напуснат Египет едновременно. В края на октомври 1164 година Мори се връща в Палестина по крайбрежието, а кюрдският военачалник се прибира в Дамаск за по-малко от две седмици, като минава по същия път както и на идване.

Ширкух е доволен, че е успял да напусне Билбейс невредим и с вдигната глава, но истинският победител след шестмесечния поход е безспорно Шауер. Използвал е Ширкух, за да се върне на власт, след което си е послужил с Амори, за да неутрализира кюрдския генерал. След това и двамата са побягнали, за да му оставят пълна власт над Египет. В продължение на повече от две години Шауер ще се опитва да я заздрави.

Но с тревога за последиците. Защото знае, че Ширкух няма да му прости измяната. Впрочем от Сирия редовно идват новини, че кюрдският генерал непрекъснато настоява пред Нуреддин да му разреши нов поход до Египет. Синът на Зинки не е склонен на подобно нещо. Статуквото му харесва. Важното е франджите да бъдат държани далече от Нил. Но не винаги е лесно да се измъкнеш от заплетените обстоятелства — като се страхува от нова светкавична експедиция на Ширкух, Шауер взима предпазни мерки и сключва договор за взаимопомощ с Амори. Именно това кара Нуреддин да разреши на наместника си да подготви нова военна сила в случай, че франджите се намесят в Египет. Ширкух избира за експедицията си най-доблестните воини от армията, между които и племенника си Юсеф. Приготовленията на свой ред изплашват везира и той настоява пред Амори да му бъдат пратени войски. През първите дни на 1167 година надпреварата към Нил се подновява. Франкският крал и кюрдският генерал пристигат почти едновременно във възлюбената страна, всеки по обичайния си път.

Шауер и франджите са събрали съюзническите си сили пред Кайро в очакване на Ширкух. Но той предпочита сам да определи обстоятелствата за срещата. Като продължава дългия път, започнат от Алеп, той заобикаля от юг египетската столица, прекарва войските си през Нил с помощта на малки ладии и тръгва отново на север, без въобще да спира. Шауер и Амори, го очакват да се появи от изток, но изведнъж го виждат да идва от противоположната посока. Нещо по-лошо, той се е настанил западно от Кайро, близо до пирамидите в Гиза и една чудесна естествена преграда го дели от неприятелите му — Нил. От добре укрепения си лагер той изпраща послание на везира: Франкският враг е досами нас, му пише той, отрязан от тила си. Да обединим силите си и да го погубим. Случаят е подходящ и няма да се повтори. Но Шауер не се задоволява само с отказ. Той нарежда да екзекутират пратеника и занася писмото от Ширкух на Амори, за да му докаже лоялността си.

Въпреки жеста франджите продължават да са недоверчиви към своя съюзник, който — знаят го много добре — ще ги предаде веднага щом престане да има нужда от тях. Те смятат, че е дошло време да се възползват от заплашителната близост на Ширкух, за да установят властта си в Египет. Амори настоява между Кайро и Ерусалим да бъде сключен официален съюз, скрепен от самия фатимидски халиф.

Двама рицари, знаещи арабски — нещо нерядко сред франджите на Изток — отиват в резиденцията на младия ал-Адид. Шауер, който очевидно държи да ги впечатли, ги отвежда в един великолепен дворец с богати украси, който те пресичат с бърза крачка, заобиколени от цяло ято въоръжени стражи. Кортежът преминава през безкрайна галерия от сводове, където не прониква ни лъч светлина, и най-накрая се озовава пред огромна резбована врата, водеща към преддверие, а оттам — към нова врата. След като прекосяват безброй украсени зали Шауер и гостите му попадат в двор, настлан с мраморни плочи и обграден с позлатени колони, в центъра на който един фонтан излага на показ възхитителните си златни и сребърни тръбички, а навсякъде наоколо хвърчат дошли от всички краища на Африка пъстропери птици. Именно на туй място придружаващите ги стражи ги поверяват на живеещите в непосредствена близост до халифа евнуси. Отново трябва да преминат през низ от салони, сетне през градина с укротени зверове — лъвове, мечки, пантери, за да стигнат най-накрая до двореца на ал-Адид.

Още невлезли в обширната зала, чиято стена в дъното е от златоткана коприна, изпъстрена с рубини и изумруди, и ето че Шауер се хвърля три пъти наземи и оставя оръжието си на пода. Едва тогава завесата се вдига и се появява халифът, облечен в коприна и със закрито лице. Като се приближава и сяда в краката му, везирът излага плана за съюз с франджите. След като го изслушва спокойно, ал-Адид, който по това време е на шестнадесет години, изказва уважение към политиката на Шауер. Везирът тъкмо се кани да се изправи, когато двамата франджи поискват от повелителя на правоверните да се закълне, че ще остане верен на споразумението. Очевидно подобно искане звучи възмутително за царедворците около ал-Адид. Самият халиф също изглежда шокиран, а везирът побързва да се намеси. Договорът с Ерусалим, обяснява той на своя господар, е въпрос на живот и смърт за Египет. Той го заклева да не възприема искането на франджите като проява на неуважение, а само като белег на непознаването им на източните обичаи.

С пресилена усмивка ал-Адид протяга ръка, облечена в копринена ръкавица, и се заклева да спазва договора. Но единият от франкските емисари го прекъсва: „Клетвата, казва той, трябва да бъде дадена с гола ръка, защото ръкавицата би могла да послужи като знак за измяна в бъдеще“. Искането предизвиква нов скандал. Царедворците шушукат помежду си, че това е обида за халифа и че нахалниците трябва да бъдат наказани. Въпреки това след нова намеса от страна на Шауер халифът, запазвайки спокойствие, сваля ръкавицата, протяга голата си ръка и повтаря дума по дума клетвата, която му диктуват представителите на Мори.

Веднага след края на тази необичайна среща съюзените египтяни и франджи изготвят план как да пресекат Нил и разбият армията на Ширкух, който вече е потеглил на юг. Вражи отряд, предвождан от Амори, тръгва по петите му. Чичото на Саладин се преструва, че е в безизходица. Съзнавайки, че главната му слабост е отрязването от тила, той се опитва да постави преследвачите в същото положение. На разстояние една седмица път от Кайро Ширкух заповядва на войските си да спрат и им съобщава в пламенна реч, че е дошъл денят на победата.

Битката се разразява на 18 март 1167 година близо до селището Ел-Бабейн, на западния бряг на Нил. Изтощените от дългото препускане армии се хвърлят в боя с желанието да приключат въпроса веднъж завинаги. Ширкух е поверил на Саладин командването на центъра и му е наредил да отстъпи веднага щом врагът нападне. Амори и рицарите атакуват с широко развети знамена и когато Саладин се престорва, че бяга, те се впускат да го преследват, без да си дадат сметка, че дясното и лявото крило на сирийската армия им отрязват възможността за отстъпление. Загубите на франкските рицари са големи, но Амори успява да се измъкне. Той се връща в Кайро, където е останала по-голямата част от войската му, твърдо решен да си отмъсти колкото се може по-бързо. Със съучастието на Шауер се готви да се върне назад начело на мощна експедиция в Горен Египет, когато пристига трудна за вярване вест: Ширкух е превзел Александрия, най-големия град на Египет, разположен в северния край на страната, на средиземноморския бряг!

Така след победата си край Ел-Бабейн непредвидимият кюрдски генерал, без да чака нито ден и преди още враговете му да са се съвзели, пресича с главоломна бързина египетската територия от юг на север и влиза триумфално в Александрия. Населението на голямото средиземноморско пристанище, враждебно настроено към съюза с франджите, посреща сирийците като освободители.

Шауер и Амори, принудени да следват адския ритъм, наложен от Ширкух на войната, обсаждат Александрия. В града почти няма хранителни запаси и след месец заплашеното от глад население започва да съжалява, че е отворило портите за сирийския експедиционен корпус. Положението дори изглежда отчаяно в деня, когато франкска флота хвърля котва срещу залива. Но Ширкух не се признава за победен. Той поверява командването на крепостта на Саладин, събира няколкостотин от най-добрите си конници и с тях дръзко напуска града през нощта. Като препуска с всичка сила, той пресича неприятелските линии и язди ден и нощ чак до… Горен Египет.

В Александрия блокадата става все по-жестока. Скоро към глада се прибавят епидемии, както и ежедневното обстрелване с катапулти. Отговорността е тежка за двадесет и девет годишен младеж като Саладин. Но предприетото от чичо му отвличане на вниманието ще даде резултат. Ширкух знае, че Мори е нетърпелив кампанията да приключи и да се върне в кралството си, изложено на постоянните набези на Нуреддин. Като отваря нов фронт на юг, вместо да стои затворен в Александрия, кюрдският генерал заплашва да проточи до безкрай конфликта. Той дори организира в Горен Египет истински бунт срещу Шауер и кара множество въоръжени селяни да се присъединят към него. Когато войските му стават достатъчно многочислени, той се приближава до Кайро и изпраща на Амори добре обмислено послание. И двамата си губим времето тук, пише той по същество. Ако кралят благоволи спокойно да обмисли нещата, ще забележи ясно, че с прогонването ми от тази страна само обслужва интересите на Шауер. Амори е убеден в това. Двамата бързо постигат споразумение, обсадата на Александрия е вдигната и съпроводен от почетна гвардия Саладин напуска града. През август 1167 година двете армии тръгват както три години по-рано всяка към страната, от която е дошла. Нуреддин, доволен от завръщането на елита на армията си, си пожелава повече да не бъде замесван в безплодните египетски авантюри.

Въпреки това още на следващата година надпреварата за Нил ще започне отново като истинска неизбежност. След тръгването си от Кайро Амори е счел за необходимо да остави там рицарски отряд, който да следи за спазването на съюзническия договор. Една от неговите задачи е да контролира градските порти и да защитава франкските чиновници, натоварени със събирането на годишния данък от сто хиляди динара, който Шауер е обещал да плаща на Ерусалимското кралство. Подобен тежък данък, прибавен към дългото присъствие на чужда военна сила, накрая предизвиква омразата на гражданите.

Малко по малко общественото мнение се настройва срещу завоевателя. Шепнешком се говори дори в обкръжението на халифа, че един съюз с Нуреддин би бил по-малкото зло. Тайно от Шауер между Кайро и Алеп започват да прелитат послания. Синът на Зинки не бърза да се намесва и се задоволява да наблюдава реакциите на ерусалимския крал.

Настанените в египетската столица франкски рицари и чиновници долавят бързо растящата враждебност и започват да се страхуват. Те пишат на Амори да им се притече на помощ. Отначало монархът се колебае. Мъдростта повелява той да изтегли гарнизона си от Кайро и да се задоволи с един неутрален и безобиден Египет за съсед. Но темпераментът му го кара да върви напред. Окуражен от големия брой западни рицари, наскоро пристигнали на Изток и нетърпеливи да „хапнат сарацинско“, през октомври 1168 година той решава за четвърти път да щурмува с армията си Египет.

Новата кампания започва с клане колкото ужасяващо, толкова и безсмислено. Западните рицари превземат град Билбейс, където без никаква причина избиват жителите — мъже, жени и деца, мюсюлмани и християни копти. Както съвсем справедливо ще отбележи Ибн ал-Атир, ако франджите се бяха държали по-добре в Билбейс, можеха съвсем лесно да завладеят Кайро, защото първенците на града бяха готови да го предадат. Но като видяха кланетата в Билбейс, хората решиха да се съпротивляват докрай. При приближаването на нашествениците Шауер нарежда да подпалят старата част на Кайро. Двадесет хиляди стомни нафта са излети върху дюкяни, къщи, дворци и джамии. Жителите са евакуирани в новия град, основан от Фатимидите през X век, където се намират дворците, администрациите, казармите, както и религиозният университет ал-Азхар. Огънят бушува в продължение на петдесет и четири дни.

Междувременно везирът се е опитал да поддържа контакт с Амори и да го убеди да се откаже от безумното си начинание. Надява се да успее без нова намеса от страна на Ширкух. Но позициите му в Кайро са разклатени. Халиф ал-Адид, в частност, взема инициативата да пише на Нуреддин и го помоли да се притече на помощ на Египет. Фатимидският владетел е прикрепил към писмото си кичур коса, за да развълнува сина на Зинки: Това са, пише той, косите на моите жени. Умоляват те да дойдеш и да ги спасиш от оскърбленията на франджите.

Реакцията на Нуреддин на тревожното послание ни е известна благодарение на едно изключително ценно свидетелство, това на Саладин, предадено ни от Ибн ал-Атир:

Когато пристигнаха призивите на ал-Адид, Нуреддин ме извика и ми съобщи какво става. След това ми каза: „Иди да видиш чичо си Ширкух в Хомс и го накарай да дойде тук възможно най-бързо, защото въпросът не търпи отлагане“. Аз напуснах Алеп и на миля от града срещнах чичо си, който идваше по същия въпрос. Нуреддин му нареди да се приготви да замине за Египет.

Кюрдският генерал поисква от племенника си да го придружи, но Саладин отказва:

Отговорих, че не мога още да забравя преживените в Александрия страдания. Тогава чичо ми каза на Нуреддин: „Юсеф трябва непременно да дойде с мен!“ И Нуреддин ми повтори заповедта. Напразно му обяснявах в какво притеснение се намирам, той накара да ми дадат пари и аз трябваше да тръгна като човек, когото водят на смърт.

Този път не се стига до сблъсък между Ширкух и Амори. Впечатлен от решителността на каирци, готови по-скоро да разрушат града си, отколкото да му го предадат, и изплашен да не бъде нападнат в тил или във фланг от сирийската армия, на 2 януари 1169 година франкският крал се връща в Палестина. Шест дни по-късно кюрдският генерал пристига в Кайро, където е едновременно посрещнат като спасител от населението и фатимидските първенци. Дори Шауер сякаш се радва. Но никой не се лъже. Въпреки че се е бил срещу франджите през последните седмици, той е смятан за техен приятел и трябва да заплати за това. На 18 януари е привлечен в засада. Затварят го в палатка и Саладин го убива със собствените си ръце с писменото одобрение на халифа. Същия ден Ширкух поема везирския сан. Когато, облечен във везана коприна, отива в резиденцията на предшественика си, за да се настани там, не намира дори възглавница, на която да седне. Всичко е разграбено още при вестта за смъртта на Шауер.

Три похода са необходими на кюрдския генерал, за да стане истински господар на Египет. Но дните на щастието му са преброени. На 23 март, два месеца след победата, в резултат на преяждане е обхванат от неразположение, от ужасното усещане, че се задушава. Умира няколко мига по-късно. Това е краят на една епопея, но и началото на друга, чийто отзвук ще бъде неизмеримо по-голям:

След смъртта на Ширкух, ще разкаже Ибн ал-Атир, съветниците на халифа го посъветваха да избере Юсеф за нов везир, защото беше най-млад и изглеждаше най-неопитен и най-слаб от емирите в армията.

Саладин е повикан в двореца от господаря, където получава титлата ал-Малик ан-насер, „крал победител“, и отличията на везир: извезан със злато бял тюрбан, подплатена с пурпурно червено роба, инкрустиран със скъпоценни камъни меч, дореста кобила със седло и поводи, украсени с гравирано злато и перли, както и много други скъпоценни предмети. На излизане от двореца той се отправя с голям кортеж към везирската резиденция.

За няколко седмици Юсеф успява да се наложи. Отстранява фатимидските чиновници, чиято лоялност му се струва съмнителна, на тяхно място поставя свои хора, потушава жестоко бунта сред египетската армия и накрая отблъсква — през октомври 1169 година — жалкото франкско нашествие, предвождано от Амори, пристигнал в Египет за пети и последен път с надеждата да превземе пристанищния град Дамиета, разположен в делтата на Нил. Разтревожен, че вижда един от наместниците на Нуреддин начело на фатимидската държава, Мануил Комнин изпраща византийска флота в подкрепа на франджите. Но напразно. Румите не разполагат с достатъчно провизии, а съюзниците отказват да им ги доставят. След няколко седмици Саладин вече може да започне преговори с тях и с лекота ги убеждава да сложат край на твърде зле започналото начинание.

Краят на 1169 година още не е дошъл, а Юсеф вече е безспорен господар на Египет. В Ерусалим Мори си дава дума да се съюзи с племенника на Ширкух срещу главния враг на франджите, Нуреддин. Колкото и краен да изглежда оптимизмът на краля, той не е неоснователен. Твърде рано наистина Саладин започва малко по малко да се дистанцира от своя господар. Разбира се, той непрестанно му засвидетелства вярност и покорство, но същинската власт над Египет не може да се упражнява нито от Дамаск, нито от Алеп.

Накрая отношенията между двамата придобиват истинска драматична наситеност. Въпреки здравата си власт в Кайро, Юсеф никога не ще се осмели пряко да се противопостави на своя по-голям събрат. А когато синът на Зинки го кани да се срещнат, той винаги се измъква, не от страх да не попадне в клопка, а от боязън да не се разтрепери, когато се озове в присъствието на господаря си.

През лятото на 1171 година избухва първата сериозна криза, когато Нуреддин поисква от младия везир да премахне фатимидския халифат. Бидейки мюсюлманин сунит, господарят на Сирия не може да търпи духовната власт на една „разколническа“ династия да продължава да се шири над земя, която му принадлежи. И той изпраща няколко послания в този смисъл на Саладин, който реагира неохотно — страхува се да не засегне чувствата на народа, голяма част от който са шиити, и да не отчужди от себе си фатимидските първенци. От друга страна Саладин знае, че дължи на халиф ал-Адид законната си сила като везир и се страхува с детронирането му да не загуби онова, което гарантира властта му в Египет, след което би се превърнал в обикновен представител на Нуреддин. Впрочем в настоятелността на сина на Зинки той съзира много повече желание да бъден поставен в крак с политическите събития, отколкото проява на религиозно усърдие. През август настояването на господаря на Сирия шиитският халифат да бъде унищожен придобива формата на изпълнена със заплахи заповед.

Притиснат, Саладин започва да се готви как да отбие враждебните реакции на населението и дори подготвя публична прокламация за обявяване падането на халифата. Но все още не смее да я разпространи. Ал-Адид, макар и едва двадесетгодишен, е сериозно болен и сприятелилият се с него Саладин не понася мисълта да предаде доверието му.

Но ето че внезапно, на 10 септември 1171 година, петък, един жител на Мосул на посещение в Кайро, влиза в джамия, качва се на катедрата преди проповедника и започва да се моли в името на абасидския халиф. Странно нещо, никой не реагира нито в момента, нито през следващите дни. Да не би това да е шпионин, изпратен от Нуреддин, за да притесни Саладин? Възможно е. Но след този случай везирът не може повече да отлага решението въпреки скрупулите си. Още следващия петък е издадена заповед Фатимидите повече да не бъдат споменавани в молитвите. По това време ал-Адид е на смъртно легло, почти в безсъзнание, и Юсеф забранява на който и да е да му съобщава новината. „Ако се оправи, им казва той, ще има достатъчно време, за да я научи. Ако не, оставете го да умре без терзания“. Така ал-Адид ще угасне малко след това, без да научи за тъжния край на своята династия.

Падането на шиитския халифат след двувековно някога славно владичество ще постави веднага на изпитание, както може да се очаква, сектата на асасините. Както по времето на Хасан ас-Сабах те все още очакват Фатимидите да се събудят от летаргията си и да провъзгласят новия златен век на шиизма. Виждайки, че мечтата им се стопява завинаги, привържениците й са дотолкова объркани, че сирийският им водител Рашидеддин Синан, „Стареца от планината“, изпраща послание на Амори, за да му съобщи, че е готов заедно с всичките си последователи да приеме християнството. По това време асасините притежават няколко крепости и села в Средна Сирия, където водят сравнително мирен живот. Изглежда, от години са се отказали от зрелищните операции. Разбира се, Рашидеддин разполага все още с групи отлично обучени убийци, както и с предани проповедници, но много от членовете на сектата са се превърнали в добри селяни, често принуждавани да плащат редовен данък на Ордена на тамплиерите.

Като обещава да се покръсти, „Стареца“ се надява между другото да освободи последователите си от данъка, налаган само на нехристияни. Тамплиерите, гледащи сериозно на финансовите си интереси, следят с безпокойство контактите между Амори и асасините. Още щом подушват сключването на договора, те се опитват да го провалят. През един ден на 1173 година, когато пратеници на Рашидеддин се връщат от среща с краля, тамплиерите ги нападат от засада и избиват. Повече никога няма да се заговори за покръстването на асасините.

Независимо от този епизод премахването на фатимидския халифат има една колкото важна, толкова и неочаквана последица: то дава на Саладин политическия размах, който дотогава му липсва. Естествено Нуреддин не е очаквал подобен резултат. Отстраняването на халифа не само че не прави от Юсеф обикновен представител на господаря на Сирия, но и го превръща в истински владетел на Египет и законен пазител на приказните съкровища, натрупани от свалената династия. Оттогава отношенията между двамата непрекъснато ще се влошават.

След събитията, по време на един смел поход срещу франкската крепост Шаубак, източно от Ерусалим, в момента, когато гарнизонът е готов да капитулира, Саладин научава, че Нуреддин идва да се присъедини към него начело на войските си, за да участва в бойните действия. Без да чака нито секунда, Юсеф нарежда на войниците си да вдигнат лагера и да се приберат с бърз ход в Кайро. В писмо до сина на Зинки той споменава като претекст, че в Египет са избухнали метежи, които го принуждават да тръгне така ненадейно.

Но Нуреддин не се заблуждава. Той обвинява Саладин във вероломство и предателство и се заклева сам да отиде в страната на Нил, за да вземе отново нещата в свои ръце. Обезпокоен, младият везир събира най-близките си помощници, между които и собствения му баща Аюб, и ги пита как да постъпи в случай, че Нуреддин изпълни заканата си. Едни от емирите заявяват, че са готови да воюват срещу сина на Зинки, самият Саладин е склонен да сподели мнението им, но ето че се намесва треперещ от ярост Аюб. Като прекъсва Юсеф сякаш е малко момче, той заявява: „Аз съм ти баща и ако има някой тук, който да те обича и да ти желае доброто, то това съм аз. Но знай, че ако Нуреддин дойде, нищо няма да ме спре да се хвърля на земята и да целуна прахта в краката му. Ако ми нареди да ти отсека главата със собствената ми сабя, ще го направя. Защото тази земя му принадлежи. Ето какво ще му пишеш: Научих, че смяташ да предприемеш поход до Египет, но това не е необходимо; тази страна е твоя и е достатъчно да ми изпратиш бърз кон или камила и аз ще дойда при теб смирен и покорен“.

След събранието Аюб смъмря сина си насаме: „Господ ми е свидетел, ако Нуреддин се опита да вземе само педя от земята ти, аз ще се бия срещу него до смърт. Но защо открито да показваш амбициите си? Времето работи за теб, остави Провидението да действа!“ Убеден, Саладин изпраща в Сирия предложеното от баща му послание, а успокоеният Нуреддин се отказва в последния момент от наказателната експедиция. Но Саладин си взима поука от преживяната тревога и провожда един от братята си, Тураншах, в Йемен със задачата да завладее планинската земя в югозападния край на Арабския полуостров, за да има семейството на Аюб къде да се подслони, в случай, че синът на Зинки намисли отново да завладява Египет. И така Йемен е превзет без каквито и да е трудности… „в името на крал Нуреддин“.

През юли 1173 година, по-малко от две години след неосъществената среща край Шаубак, събитието се повтаря. Саладин воюва източно от река Йордан, а Нуреддин събира войските си и тръгва към него. Но отново изплашен от мисълта да се изправи пред господаря си, везирът побързва да тръгне назад към Египет с мотива, че баща му е на смъртно ложе. Наистина, Аюб е в кома след падането си от кон. Но Нуреддин не приема подобни извинения. Когато Аюб умира през август, той си дава сметка, че в Кайро вече няма нито един човек, на когото да има пълно доверие. И решава, че е дошъл моментът да поеме лично в ръце египетските дела.

Нуреддин започна да се готви да превземе Египет и да го изтръгне от ръцете на Салахеддин Юсеф, защото бе разбрал, че последният избягва да воюва с франджите от страх да не се наложи да се събере с него. Нашият летописец Ибн ал-Атир, който е петнадесетгодишен по време на събитията, застава открито на страната на сина на Зинки. Юсеф предпочиташе франджите да са на границата му, отколкото да има Нуреддин за непосредствен съсед. Тогава Нуреддин писа в Мосул и на други места да му изпратят войски. Но докато се готвеше да тръгне с войниците си срещу Египет, Бог му изпрати заповед, която никой не може да оспори. Господарят на Сирия ляга тежко болен, повален, както по всичко личи, от силна ангина. Лекарите му предписват кръвопускане, но той възразява: „Не се пуска кръв на шейсетгодишен човек“. Опитват други лечения, но без резултат. На 15 май 1174 година в Дамаск е обявена кончината на Нуреддин Махмуд, светия крал, муджахида, обединил мюсюлманска Сирия и позволил на арабския свят да се готви за решителна борба срещу завоевателя. Вечерта във всички джамии прииждат хора, за да прочетат стихове от Корана в негова памет. Въпреки конфликта им през последните години с течение на времето Саладин ще се прояви много повече като негов последовател, а не съперник.

Непосредствено след смъртта на Нуреддин неговите роднини и съветници са обхванати от ненавист към Саладин, тъй като се страхуват, че той ще се възползва от общия смут, за да нападне Сирия. И за да спечелят време, решават да скрият вестта от Кайро. Но Саладин, който има приятели навсякъде, изпраща с пощенски гълъб в Дамаск следното добре обмислено съобщение: До нас достигна вест от проклетия враг относно господаря Нуреддин. Ако, Бог да ни пази, тя се окаже вярна, трябва преди всичко да се пазим разединение да не завладее сърцата ни и лудост да не помрачи разсъдъка ни, защото това би било от полза единствено за враговете ни.

Въпреки помирителните думи враждата, породена от възшествието на Саладин, ще бъде жестока.