Бренда Джойс
Пътуване към рая (76)

75

Дерек погледна Миранда, а гърлото му се задави. Бяха в една хотелска стая в Галвестън. Тя плачеше.

— Мислех, че си мъртъв. Отведоха ме и аз си мислех, че береш душа. — Тя се втурна към него. — О, Дерек, слава богу, че си жив!

— Жив съм — рече той дрезгаво. — Жив и здрав. Не можех да умра, без първо да те спася. — Той усети нещо влажно на лицето си и се стресна, като разбра, че са собствените му сълзи.

— Исках да умра — простена тя срещу гърдите му. — Без теб всичко изгуби смисъл. Яздехме дни наред, нямам представа точно колко.

Той я прегърна по-плътно.

— Миранда, добре ли си? — той трябваше да знае.

— О, господи, да!

Той хвана лицето й, преди да успее да я целуне.

— Команчите… нараниха ли те? А детето?

Очите й срещнаха неговите.

— Не ме изнасилиха. Продадоха ме веднага и мъжът, който ме купи се боеше от мен. Мислеше ме за ненормална.

Той въздъхна.

— Ами бебето?

Миранда потърси погледа му.

— Добре е.

За момент той само затвори очи.

— Имам те отново — рече Дерек, а облекчението в гласа му бе огромно. Той хвана лицето и в ръце.

— Не — извика тя. — Аз те имам отново.

Тя плъзна ръце в косата му и я хвана здраво. Като дръпна главата му надолу, Миранда започна да го обсипва с целувки.

Той бе изненадан още повече, когато тя отвори устата му насила и започна яростна атака с езика си.

— Миранда…

— Люби се с мен — прошепна тя, като го дръпна на леглото. — Люби ме!

Тя продължаваше да държи главата му. Легна върху гърдите му и отчаяно затърси устата му. Целуваше го по цялото лице, по очите и носа, по бузите и после по устата и той се взриви в отговор на страстта й, понеже се нуждаеше от нея точно толкова, колкото и тя от него. Отчаяни, обезумели, усещащи само върховното, завладяващо чувство, че се обичат толкова много, те свалиха дрехите си и започнаха да се галят страстно, като се извиваха и стенеха с преплетени тела.

— Обичам те — извика Дерек и потрепери, като държеше лицето й с двете си ръце, така че да може да плени устата й със своята.

— И аз те обичам — прошепна Миранда и той хвана хълбоците й и я дръпна надолу до там, където я искаше. Погледна я в очите и я тя отвърна задъхана на погледа му.

— Обичам те — повтори той и после се плъзна в нея.

Той видя как от очите й се зарониха сълзи и тя започна да плаче все по-силно и по-силно.

— Миранда — възкликна той, без да разбира, на прага на способността си да се владее.

— Толкова те обичам — изхлипа тя, като хвана главата му здраво и го целуна. Той вкуси сълзите й. — Никога, Дерек — започна тя, а лицето й бе още мокро, — никога не ме оставяй. Не искам да се разделяме повече.

— Никога няма да те оставя — отвърна искрено той с пресипнал глас. Прегърна я, затвори очи и започна да мисли, да усеща и да осъзнава колко много я обича. А после животворното му семе изскочи от него като експлозия и го изпразни. Той потръпна в нея, като й даде всичко, което имаше, и те наистина се сляха.