Бренда Джойс
Пътуване към рая (43)

42

Разнесе се гръмогласен мъжки смях, гърлен и леко пиянски. Браг се облегна на стола си с вид на същински джентълмен, макар че бе откопчал сакото си бе и бе отхлабил шалчето на врата си. Краката му бяха започнали да пулсират, сигурен признак, че е носил проклетите си официални обувки прекалено дълго. Бе минал около час, откакто остави Миранда. Все още бе толкова дяволски въодушевен. Не искаше да е толкова възбуден, искаше да запази самоконтрол, да я люби бавно и дълго цяла нощ. Искаше да я направи щастлива, много щастлива.

— Пак се е замечтал — каза Пекос ухилен. — Побъркано от любов теле!

Браг се усмихна, без ни най-малко да се засегне и си сипа още една чаша уиски.

— За завистливите кучета и другите гадини — рече той и вдигна чашата си. — И за ревнивците.

Той отпи. Пекос се засмя, а Лейкли се усмихна. Джед Барне, един от съседите им, каза:

— Та кой няма да се замечтае? Аз съм се замечтал и не ме е срам да си го призная.

— За честните хора — рече Браг направо, като се опитваше да не мисли за нея, за бялото й, тънко тяло, тръпнещо в очакване. — По дяволите — рече той. Изправи се. — Линет! Къде е това шампанско?

— Мътните го взели! Ще ми се… Точно сега бих продал душата си, за да съм на твое място — рече Пекос, като говореше абсолютно сериозно.

— Господи, никога не съм имал сладка, добра жена — обади се Джед. — Мамка му, може пък и аз да взема да се оженя.

Браг не им обърна внимание, но чак след като хвърли предупредителен поглед към Пекос. Не му се слушаха никакви нецензурни коментари и за негова изненада Пекос не каза нищо от този род. Линет се появи с бутилка шампанско, хубаво и студено, и две чаши.

— Благодаря, скъпа — каза Браг.

— Не искаш ли да ми благодариш по-обстойно, преди да се качиш? — попита тя, заемайки подканваща поза. — Като едно истинско сбогуване? — тя се усмихна изкусително.

— Съжалявам — Браг се ухили доволен, че Линет му е навита. — Но Пекос може да ме замести — той смигна на приятеля си, който се засмя.

Браг излезе от бара и се качи по стълбите с разтуптяно сърце. Искаше да забави темпото. Искаше да се овладее. Просто не можеше да запази контрол над образните си, чувствени мисли. Нямаше търпение да вземе Миранда в обятията си.

Тя бе негова! Това бе толкова невероятно хубаво. Дали някога преди това се е чувствал толкова добре? Това беше прекалено заплетена мисъл, реши той, като остави шампанското и чашите на пода, за да отключи вратата. Вмъкна се на пръсти, като се чудеше какво прави тя. Апартаментът бе абсолютно тих.

Той се прокрадна в спалнята, понесъл по нещо във всяка ръка и се спря на прага. Цареше полумрак. Светлината в стаята бе слаба, но не толкова, че да не види, че е заспала насред голямото двойно легло. Забеляза, че е сплела косата си. Защо го бе направила, по дяволите?

Той сложи шампанското и чашите на масата до камината. Събу ботушите си, свали сакото и шалчето си и се почувства много по-удобно. Сетне запали огъня и го раздуха, докато се разгоря. Изправи се и се обърна, за да погледне жена си.

Миранда се събуди и се втренчи в него. Имаше изненадан и уплашен вид.

Сърцето му започна да се топи от жар и това усещане се разстла навсякъде.

— Здравей — рече той тихо и се усмихна. „Самото съвършенство,“ хрумна му нелепо. Освен това отбеляза, че се е завила до врата. Той отиде да запали една свещ и я занесе до шкафчето до леглото й.

— Какво… какво правиш?

Всичките му запаси от воля бяха изразходени, за да не я сграбчи в обятията си и да я обладае. Предната седмица, когато тя бе толкова близо и той знаеше, че е негова, но не можеше да я докосне, бе същински ад. Той се чудеше дали да не си легне с някоя жена, без значение коя, само за да облекчи част от огромната си нужда. Бе отпратил Бианка с истинско раздразнение още първата нощ, когато доведе Миранда вкъщи с трупа на Джон. Освен това бе прям. Нямаше намерение да спи с Бианка под носа на бъдещата му съпруга.

— Приготвям се за лягане — отвърна той и се почуди дали това е собственият му глас — бе странно нежен и внимателен.

Миранда се изправи в леглото.

— Какво?

Той се вгледа в грозната, детинска нощница.

— Искам да захвърлиш това нещо.

За момент тя се обърка.

— Какво? За какво говориш? Какво искаш да кажеш с това, че се приготвяш за лягане?

Той забрави за нощницата — щеше да й купи сто други, дори това да го разори. Прозрачни, дантелени одежди, които да подчертават красотата и, вместо да я скриват.

— Това е и моята стая — промълви той, като се опитваше да не обръща внимание на прилива на кръв в слабините си. Ръцете му се плъзнаха зад нея, откриха панделката на плитката й и я отвързаха.

Тя се дръпна назад.

— Дерек! Какво…? Престани!

Той бе освободил косата й и тя се спусна на великолепни, гъсти кичури около деликатното й овално лице. Браг долови паниката в гласа й. Защо се боеше? Не можеше да е от него? И другият въпрос — беше ли научила какво е страст? Той се изправи и се премести до шампанското, благодарен за слабата светлина. Не искаше тя да забележи колко е нетърпелив. Осъзна, че все още е недокосната — не бе научила радостите на любовта. Това подхрани възбудата му. Той щеше да е човекът, който да я научи.

Застанал с гръб към нея, той наля две чаши шампанско. Ръцете му леко трепереха. Взе чашите и седна до нея в леглото, като й подаде едната. Виолетовите й очи бяха огромни на трепкащата светлина на свещта.

— Вземи — промълви той.

— Не мога да повярвам — каза тя слисана. Взе чашата и решително я остави на тоалетната масичка. — Какво ти става?

Браг премига при негодуванието в тона й.

— Моля?

— Шампанско? Би ли ми казал какво точно празнуваме?

Той имаше чувството, че тя му е зашлевила плесница и седна по-изправено, а удоволствието му се попари.

— Това е първата ни брачна нощ — рече студено той, за да прикрие болката, която изпита.

— Забрави ли причината за този брак? — гласът й бе само изумен шепот.

На лицето му се изписа гняв. Той пресуши шампанското и запрати чашата в камината. При звука на разбитото стъкло Миранда подскочи. Той я хвана за ръката и я придърпа към себе си.

— Отказвам да деля леглото ни с призрак, Миранда.

Тя извика и той отпусна ръката си.

— Нашето легло ли?

— Да, по дяволите. Не ми пука колко си го обичала, животът продължава и нашият започва сега, тази вечер. — Той заглуши протеста й с целувка, а страстта му изригна в бурята, която искаше да овладее, като я държеше здраво, прекалено здраво. Като отвори устата й насила, той я целуна толкова силно, че зъбите му се отъркаха в нейните. Той пъхна езика си вътре, като я принуди да легне по гръб и я покри със собственото си тяло.

Той бе толкова близо до точката, когато нямаше да може да се владее, а не искаше да стане така. Но бе достатъчно трезв, за да осъзнае, че тялото й се вдървява като дъска под него, докато тя започна да се бори. После се замята диво, макар че силата й бе направо жалка. Той рязко я пусна и скочи ма крака, отстъпвайки. Бе ужасен от себе си и вбесен от нея, от всичко.

— Обичала ли бе Джон?

— Как смееш! — извика тя с блестящ поглед.

— Как смея ли? — попита той, запъхтян като животно. — Как смея какво? Как смея да взема това, което е мое ли?

— Само фиктивно — изписка тя. — Ти каза, че се жениш за мен, за да ме защитиш, не за да ме изнасилиш!

Той я изгледа шокиран, а желанието му рязко стихна.

— Нямам намерение да те изнасиля, Миранда — каза той с равен тон. За какво, по дяволите, дрънкаше тя? Наистина ли го смяташе за някакъв негодник? — Мисля, че има някакво недоразумение.

— И аз така мисля — прошепна тя задъхано.

Той не можа да не забележи как гърдите й се надигат и спадат бързо, като изпъваха нелепата нощница. Зърната й се бяха втвърдили. Той погледна лицето й.

— Ти си моя съпруга във всяко значение на тази дума. Да, давам ти името си за протекция, но смятам да се наслаждавам на всичките си съпружески права.

Миранда се облегна, а цветът се отдръпна от лицето й.

— Противен ли съм ти? — усети още една пронизваща болка.

— Мислех… мислех си, че ще е само фиктивно… Брак само на книга.

Той горчиво се засмя.

— Боя се, че си бъркала.

От очите й закапаха сълзи. Браг изпсува.

— Смятам да се държа с теб като с моя жена, Миранда, във всяко едно отношение, и ти няма да ми откажеш.

— Отказвам да ти позволя да… да упражняваш правата си, не и докато не мине поне приличен период на траур.

Той се намръщи.

— Нима?

— Ако не уважаваш мен — извика тя, — поне покажи малко уважение към мъртвия ти приятел! Няма да ти разреша да задоволиш похотта си върху едва изстиналия му гроб! Нима нямаш никакви чувства? Или си толкова егоистичен? — гласът й се бе издигнал до писък.

Той бавно се размърда и облече сакото си.

— Естествено — рече сковано Браг. — Пак забравих за приличието. — Той седна и си обу ботушите, като междувременно псуваше несдържано. Не обърна внимание на пламналото й лице. — И какъв точно е приличният период на траур, Миранда? — гласът му бе натежал от сарказъм. Бе ядосан, наранен и изпълнен с горчивина. — Кажи ми, моля те — рече той подигравателно, — за да не обидя деликатните ти чувства, като дойда в леглото ти прекалено скоро.

— Една година, естествено.

Той рязко се изправи, втренчен в нея.

— Ще ти дам още три седмици — рече той грубо и рязко. — Това е Тексас, а не Лондон, нито Париж. Тук един месец траур е напълно приличен.

Миранда изглеждаше готова отново да се разплаче.

— И след като ти ми отказваш — добави той жестоко, като искаше да я нарани, — няма да се оплакваш, ако не се върна при теб тази вечер, нали? — Той повдигна вежда, зачакал реакцията й.

Трябваше й известно време, за да схване думите му. Тя поруменя и отмести поглед.

— Не, естествено. Направи това, което… трябва.

— Смятам да сторя точно това — каза той вбесен. Взе бутилката шампанско и я надигна, докато в нея не остана почти нищо. — За теб, Миранда, истинската дама. Как посмях да забравя това? — Той довърши бутилката. Стиснат уста в твърда черта, той я запрати в огнището. Бутилката се строши и той чу как леглото проскърца, когато Миранда уплашено подскочи, но не усети задоволство. Излезе и трясна вратата след себе си.