Бренда Джойс
Пътуване към рая (54)

53

Браг си мислеше, че разбира. Тя бе изнасилена. Брутално, вероятно многократно. Той искаше да знае всички подробности, макар и сам да не разбираше защо, по дяволите. Искаше да сподели мъката й от това, което й се бе случило, но не я попита. Точно сега тя бе толкова уморена и изтощена и той искаше да й даде защита и закрила. Искаше да унищожи мъката и срама й. Подтикът да се люби с нея бе необуздан. Той имаше чувството, че ако може да я вземе в обятията си, с ласки и целувки ще успее да заличи всичко, което се бе случило. Имаше чувството, че след като се зарови дълбоко в нея, можеше да премахне следите на Чавес, спомена за него. Можеше да я смята за своя.

Но Миранда винаги се бе бояла от секса и сега този страх вероятно се бе засилил. Той я обичаше. Никога не би я наранил — наистина го мислеше, когато й го каза. Дори нямаше да й се натрапва. Искаше тя сама да го поиска. Щеше да чака. Да я успокоява, да се грижи за нея и да я обича и те щяха да започнат живота си отново. Все пак любенето бе само част от една връзка и в този случай щеше да е допълнителната награда, осъзна той. После се усети какви ги мисли и се засмя на глас. Звучеше като някой романтичен глупак. Нямаше нищо общо с грубияна Дерек Браг, който си падаше по тънката част и взимаше жените при най-малкия знак от тяхна страна още откакто стана на шестнайсет.

Лагерът бе притихнал и всички спяха изтощени, особено пленниците, които бяха жестоко малтретирани и отслабнали. Браг се приближи тихомълком до постелята си и на устните му разцъфна нежна усмивка, като видя там Миранда, свита настрана. Легна до нея.

Тя веднага се извърна към него и се изправи.

— Мен ли чакаш? — подкачи я той леко.

Не беше съвсем сигурен, но имаше чувството, че тя се изчерви.

— Да.

Той повдигна вежда, нелепо зарадван.

— И двамата трябва добре да се наспим — каза той, като се опита да сдържи сериозното си изражение. — Но…

— О, Дерек, искам да кажа… това, което искам да кажа е…

Той се засмя, седнал до нея. Като сложи ръка около нея, той я придърпа по-близо.

— Знам какво искаш да кажеш, принцесо.

Миранда го погледна, а лицето й бе на сантиметри от неговото.

— И ти ли ще спиш тук?

— Да — отвърна той. — Това не е ли и моята постеля?

— Ама… — тя преглътна притеснено.

Браг се усмихна и се излегна настрана, като я дръпна надолу в извивката на тялото си.

— Не ми казвай, че ще ти е по-удобно да спиш сама — той нежно я прегърна.

Тя въздъхна.

— Не.

Той вдигна одеялото и се опита да подтисне малко усещанията си — толкова преливаше от нежност и привързаност, че очите му ставаха абсурдно влажни. И което е по-лошо, опита се да не усеща топлата мекота на тялото й, малкото й задниче, застанало плътно до корема му, копринената й коса, гъделичкаща гърдите й лицето му.

— Дерек?

— Да?

— Какво ще стане след Сан Антонио? След като оставим Бианка и другите пленници?

Той се поколеба.

— Как ще ти се стори, Миранда, ако сме само ти и аз? Искам да те заведа до Пекос, в страната, където израснах. Там е спокойно. Ще имаш време да се… излекуваш и изобщо няма да те изпускам от очите си. — Той я целуна по главата.

— В твоето ранчо ли?

— Там няма нищо, принцесо, само вода, дървета и ливади. Но да, тези земи имам предвид.

— Звучи ми… чудесно.

— Истина ли казваш? — Той се чувстваше напрегнат, като зададе този въпрос. Толкова много искаше да я заведе там и ръцете му се стегнаха леко около нея.

— Да.

— Радвам се — рече той бързо. — А сега защо и двамата не поспим? Аз съм последен на пост.

За своя изненада той заспа след само час-два и сънищата му бяха изпълнени с жената, която държеше в обятията си.