Бренда Джойс
Пътуване към рая (23)

22

— Това е — рече нехайно Браг, докато конят се помести под тях.

Миранда се загледа в долината пред тях. Склоновете бяха обрасли с хвойна, бор и дъб. Земята бе камениста, но тучна и потънала в зеленина — в далечината проблясваше езеро, заградено от равни зелени пасбища от едната страна и обрасли с бор склонове от другата. В далечния край на долината и отвъд хълмовете се мяркаха пасящи животни. А точно под хребета, където стояха, бе ранчото на Джон Барингтън. Ранчото на годеника й. Тя беше нервна и нетърпелива.

— Цялата долина е на Джон — каза Браг, като вдигна ръка от кръста й, за да направи широк жест.

— Красиво е — промълви тя, вече без да се бои, че Браг не я държи. След последните два дни смяташе, че може да язди и сама, ако се наложи — и да, можеше дори да премине на кон бурна река!

— Божия земя.

— Не знаех, че вярваш в господ, мистър Браг — рече тя заядливо, като се извърна, за да го погледне през рамо. Това бе невъзможно. Ръбът на сомбрерото й се закачи за челюстта му, макар че той отдавна бе поскъсил периферията с ножа си.

Той се засмя.

— В твоя господ ли? Не, мисля, че не.

— Той е единственият — рече тя строго.

Той отново постави ръка на кръста й, като насочи коня напред. При докосването му тя забрави за панорамата, която се бе разгърнала пред погледа им и тутакси спря да се безпокои от срещата с мъжа, с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Стомахът й се сви на възел и в нея нахлу сладка болка.

Миранда не знаеше защо топлото, твърдо докосване на този мъж, мирисът и гласът му й причиняваха такава болка и физически копнеж, който не разбираше. Това чувство изведнъж започна да се появява все по-често през последните няколко дни — всъщност колкото повече свикваше с ездата, толкова повече го усещаше. През целия си досегашен живот не бе прекарвала толкова много време с някой мъж. Всъщност Браг бе първият мъж, който я бе докосвал, а като изключим баща й и свещеника, той беше и първият, с когото бе разговаряла. Тя се изчерви, само като се сети за интимностите, които бяха споделяли.

За щастие, през последните два дни и половина бяха яздили усилено, толкова усилено, че той се оказа прав. Изобщо не бе проявил и най-малкото желание да я целува отново. Тя се чудеше защо си спомня за тази целувка толкова живо. Яздеха толкова дълго всеки ден, че тя прекара половината от предните две нощи заспала на седлото, а другата половина — заспала на земята, твърде изтощена, за да се събуди дори когато той спираше и я завиваше с одеялото. А сега всичко свърши. Не, всъщност едва сега започваше! Какво ли криеше за нея бъдещето? Когато конят заслиза внимателно по каменистия склон, тялото й се скова и Браг я хвана по-здраво.

— Мислех, че свикваш с това, принцесо — рече той развеселен.

— Така е — отвърна тя тихо. — Бях се замислила за годеника си.

Браг се умълча зад нея.

Сърцето й започна да бие лудо в мига, когато той й каза, че са стигнали и сега на челото й се образуваха капчици пот. Миранда щеше да се срещне с човека, който щеше да е неин съпруг през остатъка от живота й. Молеше се да е мил и добър. Молеше се да не я намрази заради това, което се бе случило, молеше се да не е звяр като баща й или мъж с апетити като Чавес… като Браг.

Но Миранда се чудеше най-вече как ще му се представи в този си вид. Тя бе облечена в огромната кожена риза на Браг, затъкната в препаската й, която бе увита около нея като пола. Стигаше до глезените й, но малките й стъпала бяха голи и черни от мърсотия. Косата й бе прибрана в раздърпана плитка. Лицето й бе прашно и тя не се беше къпала, откакто се опита да изличи докосването на Чавес от кожата си. Шапката на главата й бе безформена, жалко подобие на първоначалния си вид.

— Спри! — извика тя, като внезапно се паникьоса и задърпа ръката на Браг, която държеше юздите.

Той забави коня, а ръката на кръста й леко я стисна. Браг каза:

— Не можеш да го отложиш, Миранда.

— Мръсна съм — рече тя съкрушено. — Не мога да му се представя в такъв вид.

Браг взе сомбрерото от главата й и го захвърли на земята.

— Хубава си — рече той, а гласът му бе болезнена ласка. — И Джон ще бъде пленен от красотата ти, кълна ти се. — Той не лъжеше.

— Трябва поне да си измия лицето и да си сплета косата наново — извика Миранда, като се извърна, за да го погледне. — Там отзад има поток. Спомням си, че го видях! Моля те! — Очите й се бяха впили настоятелно в неговите. Браг кимна, обърна коня и го подкара в тръс.

Потокът бе чист, освежителен и дълбок. Браг й помогна да слезе и задъвка един стрък трева, като я наблюдаваше. Миранда много грижливо изми ръцете и лицето си, а после и краката. Приглади полата и ризата си, после отметна над рамо дългата си плитка, дебела почти колкото мъжка ръка, и я разплете. Браг я гледаше безучастно, а пулсът му се ускоряваше, докато тя многократно прекарваше пръсти през лъскавите си абаносови къдрици. Не бе ресала косата си, откакто Браг й я сплете след Чавес и сега я гледаше като хипнотизиран. Забеляза, че пръстите й треперят, докато я сплиташе, но накрая се справи със задачата. Тя вдигна неспокойния си поглед към него.

— Не отиваш на собственото си погребение — рече той навъсено. Искаше да я целуне — за последен път. Естествено нямаше да го стори — беше немислимо. Това го разгневи.

При коравосърдечния тон на гласа му очите й се насълзиха. Той се почувства подлец и гадняр, но не му пукаше. Бе преживял достатъчно мъчения. Искаше му се никога да не я бе виждал. Още щом я оставеше пред вратата на къщата, той щеше да иде в Сан Антонио и да си легне с някоя сладострастна женичка. Щеше да изтрие образа й от ума си.

— Да тръгваме — рече той рязко и я вдигна на седлото, като скочи зад нея. Обърна коня и го подкара напред в галоп. Конят уверено се заспуска по склона и сградите на ранчото започнаха да стават все по-големи.

Къщата бе направена от грубо изсечени трупи, но това беше една от най-хубавите сгради в околността. Цепнатините бяха измазани с хоросан, камината беше каменна, а покривът наклонен и покрит с дървени плочи. Имаше два етажа с четири спални, кухня, трапезария, дневна и кабинет. Къщата беше голяма за ерген, но Джон винаги бе знаел, че един ден ще се ожени и ще има деца. За миг Браг си представи как идва до вратата след няколко години и Джон го поздравява, прегърнал Миранда, докато три дечица я дърпат за полата. Този образ го накара да се почувства необяснимо кисел.

На известно разстояние от къщата имаше два големи хамбара, голяма къща за работниците и сушилня. Беше необичайно, че Джон е построил кухнята в самата къща, понеже повечето заселници имаха отделна сграда за готвача. Навсякъде имаше дъбове и борове, а по ливадите зад хамбарите растяха диви цветя — розови и сини. Между къщата и останалите сгради бе изкопан кладенец. Тревата стигаше досами верандата, освен на една широка пътека, покрита с камъни, която за всички посетители и работници бе единственият начин да се влезе в къщата. Джон искаше зелена поляна за жена си.

Браг дръпна юздите пред верандата и слезе от коня, после се обърна и с лекота свали Миранда. Нервността й си личеше от начина, по който бе напрегнала тялото си и от уплахата в очите й. Той я съжали. Сложи ръка на рамото й и двамата се приближиха до верандата. Браг похлопа на предната врата и я отвори със свойска фамилиарност.

— Джон Барингтън — провикна се той. — Ела да посрещнеш годеницата си!

Миранда бе застанала малко зад него, прехапала долната си устна. Страхуваше се, но въпреки това искаше да го види и бе готова да приключи всичко веднъж завинаги! Чуха се накуцващи стъпки и Джон се появи със слисано изражение на лицето си.

— Дерек! Ти си тук! — очите му нетърпеливо се поместиха към Миранда.

Той бе висок колкото Браг и много по-едър. Браг приличаше на издължен слаб бик, Джон на голям мечок. Косата му бе къдрава и буйна, тъмнокафява; устата му — широка и дружелюбна, а зъбите му — бели и равни. Той не бе красив, но не беше и грозен. Именно очите му я приковаха и я накараха да въздъхне от облекчение. Бяха кафяви и грижовни, изпълнени с нежност. Той пристъпи напред, накуцвайки, с помощта на бастун.

— Миранда!

Браг й бе казал за злополуката, която станала, докато Джон обяздвал коне. Беше си счупил крака, но го бяха наместили както трябва и нямаше усложнения. Миранда можеше само да се чуди как е намерил достатъчно голяма и яка тояга, за да издържи дори част от огромното му туловище.

Той спря, а през лицето му премина израз на изумление, когато забеляза облеклото й.

— Какво се е случило?

— Спокойно, Джон — отвърна Браг, като го шляпна по рамото. — Тя е цяла — рече той многозначително.

Джон го стрелна с очи.

— Имахме малко неприятности, за които ще ти разкажа, като седнем да изпием по едно уиски, докато Миранда се изкъпе.

Той задържа предупредително ръка върху рамото на приятеля си. Джон насочи цялото си внимание към Миранда.

— Добре ли си? — гласът му трептеше от загриженост.

Миранда се изчерви и сведе поглед.

— Да. Радвам се да ви видя, сър — тя протегна ръка и вдигна очи към неговите.

Той се усмихна. После, все така напрегнат от притеснение, гой я хвана за ръката и я целуна.

— Миранда, никакво „сър“, моля те. За теб съм Джон. Тук не спазваме официалностите. — Той разгледа лицето й.

Миранда сведе очи, невероятно свенлива и смутена.

— Толкова съжалявам… Искам да се извиня за облеклото си…

— Няма нужда — извика Джон. — Мили боже, толкова се радвам да те видя. Опитвам се да се възпра да не те смачкам в най-силната прегръдка, която някога си получавала! Сигурно си уморена и гладна! Бианка! — извика той.

— Баня — промълви Миранда, като отмести очи към Браг, който я гледаше напрегнато.

— Разбира се — рече Джон.

Появи се млада, пищна мексиканка.

— Сеньор?

— Занеси вода в стаята на Миранда. И всичко друго, от което се нуждае. И кажи на Елена, ако тя вече не е научила, че годеницата ми и Дерек са тук. Кажи й да приготви възможно най-хубавото угощение. — Той отново се обърна към Миранда усмихнат.

Бианка изчезна. Миранда се чувстваше двойно по-неудобно от мълчанието, което последва, особено като се има предвид, че двамата мъже я гледаха толкова жадно.

— Аз се държа неучтиво — рече Джон. — Ела да те заведа до стаята ти. — Той направи жест с ръка. Несигурна, Миранда го последва. — Дерек, знаеш къде е уискито.

Качиха се по една извита стълба от фоайето, покрита с борови дъски, както всички останали подове и степи в къщата. По коридора имаше шест врати и Джон отвори втората отляво.

— Знам, че не е кой знае какво — каза той — в сравнение с Англия.

Миранда ахна. Стаята бе красиво, разкошно кътче, напълно неочаквано сред нехайния, грубоват стил на останалата част от къщата. Леглото с балдахин от бежов муселин на розови райета бе в тон с покривката на леглото и възглавничките. Пердетата бяха копринени в цвят пепел от рози. Имаше каменна камина с ярко тапициран плюшен стол пред нея. Бюрото и гардеробът бяха от махагон — европейски — и блестяха от множеството слоеве лак. Над бюрото имаше огледало. Отстрани на огнището китайски параван несъмнено скриваше вана и нощно гърне. Розов персийски килим в черешов оттенък покриваше целия под.

Миранда беше виждала много по-изискани мебели, дори в дома на баща си. Но бе прекарала по-голямата част от живота си в доста аскетичния манастир и разбираше колко зор си бе дал Джон, за да й осигури тази обстановка, напомняща дома й. Очите й се изпълниха със сълзи на благодарност.

— Благодаря — рече тя тихо. — Благодаря ти много.

Джон засия.

— Подготвяме това цяла година. Не исках да възлагам твърде големи надежди, не и след като баща ти каза, че си твърде млада. Освен това аз… Е, виж — той отвори гардероба. Беше полупълен.

Изненадата на Миранда си пролича.

— Но ти трябва да си очаквал, че ще имам чеиз! Аз оставих част от него на път за насам, но останалото е още в Начес.

— Просто искам да те направя щастлива — рече той, а после се изчерви. — Елена е истински майстор с иглата и дори Бианка не е зле. Всички тези неща са мънички, но ти си даже по-дребна, отколкото очаквах.

— Благодаря ти — малко по-рано Миранда тъкмо се чудеше какво ще прави по въпроса с дрехите. Сетне забеляза вратата отдясно.

Джон проследи погледа й.

— Това е моята стая.

Тя почервеня като рак.

— Слез, когато си готова. Ако искаш да поспиш, не се притеснявай, почини си. Ако си гладна или ако искаш нещо, просто помоли Бианка. Или мен.

След като излезе, Миранда се отпусна изтощено в стола си пред огнището. Отдъхна си — той бе много мил.