Бренда Джойс
Пътуване към рая (36)

35

Отвън Миранда откри Бен, чиято майка действително го налагаше. Тя остави ленените превръзки и забърза, като се опита да си възвърне самообладанието, без да може да разбере защо Дерек Браг толкова я вълнува. Защо, за бога, караше пулса й да се ускорява и тялото й да гори? И което бе по-лошо, защо се радваше толкова да го види? Тя не беше глупачка. Явно изпитваше някаква криворазбрана привързаност към суровия рейнджър. Това бе срамно. Жена, която е съпруга не бива да таи такива чувства към необвързан мъж, дори и той да е най-добрият приятел на мъжа й. А може би именно това влошаваше нещата още повече. Тя се облегна на един огромен дъб и въздъхна, объркана.

— Здравей, красавице. Надявах се да имам възможност да поговоря с теб.

Миранда дори не бе чула кога мъжът се е приближил зад нея и сега видя непознатия, когото бе забелязала преди това. Отблизо изглеждаше заплашителен. Но явно бе приятел на семейство Крофт.

— Как сте? — попита тя любезно.

— Добре, благодаря — засмя се той. — И това ако не е най-сладкият гласец, дет съм чувал! Как те викат? Аз съм Ърл. Ърл Холистър.

— Мисис Барингтън — рече тя, за да му избие всички нередни мисли от главата.

— Госпожа, тъй ли? Джон е късметлия. Кажи ми как успя да си намери той такава хубавица като теб? — Той се наведе по-близо и се ухили. Ръката му докосна нейната. Миранда отстъпи.

— Срещнал баща ми — отвърна тя. — И уредили всичко. — Миранда не искаше да говори с него. Той я караше да се чувства неудобно. Но това вероятно бе нелепо. Навсякъде имаше хора, на не повече от двайсетина ярда.

— Уредили всичко, а? Е, това ме кара да се чувствам по-добре. — Той отново се наведе по-близо и този път я хвана за ръката. — Може би имам шанс?

— Моля ви — рече тя шокирана и се опита да отскубне ръката си.

— Боже, ти даже миришеш хубаво — рече той дрезгаво. — Никога не съм имал толкова хубава жена. — Той я придърпа по-близо.

Миранда осъзна, че той е пиян, макар че не звучеше и не действаше пиянски. Дъхът му вонеше на алкохол. И я държеше неприлично.

— Моля ви, пуснете ме, сър — рече тя твърдо. Той се засмя и я дръпна в прегръдката си.

— Само след една целувчица — рече той и я целуна по устата.

Миранда извика и напразно започна да се бори с него. Дъхът му бе ужасен, а целувката — още повече. Тялото му бе твърдо и силно и тя усещаше мъжеството му срещу себе си, а това я ужасяваше. Когато я пусна, тя осъзна, че са в пълен мрак, загърнати от дърветата. Никой не бе забелязал, нито я беше чул сред шума от празненството. Тя го зашлеви. Той се изсмя.

— Не ти причиних болка! На теб ти хареса!

— Съпругът ми…

— Не бъди глупачка, пиленце. Ако кажеш на мъжа ти, с него е свършено. Аз не бих…

Миранда не го слушаше. Избяга от него, бясна и все още леко уплашена. Точно когато бе започнала да смята, че тексасците имат някои неоценими качества, те се бяха превърнали в нагли грубияни! Тя се натъкна точно на Джон.

— Миранда, търсех те… Какво има? — той я прегърна и огледа лицето й разтревожено.

— Някакъв мъж на име Холистър ме хвана и ме целуна — извика тя. — Никога не съм срещала толкова много нецивилизовани зверове…

Джон я прекъсна.

— Къде е той? — лицето му бе причерняло.

Миранда посочи с ръка, без дори да се запита дали постъпва правилно, като му казва. Все пак той бе неин съпруг. Ако той не я защитеше, никой друг нямаше да го стори. Затича се след него, когато той се втурна към Холистър.

— Холистър! — изрева той. — Подлец! Ще те убия, задето си докоснал жена ми!

Холистър стоеше облегнат на същото дърво и се засмя.

— Предупредих те, пиленце, да не му казваш — рече той спокойно, сякаш се забавляваше.

Джон се нахвърли върху него с всичката ярост на разярена мечка. Холистър бързо отстъпи встрани и избегна удара, като заби здрав десен юмрук в корема на Джон. Джон само изръмжа, хвана го за ризата и го фрасна в лицето. От носа на Холистър шурна кръв.

Но Холистър бе як и парира следващия удар в лицето си, като го последва с бърз юмрук в окото на Джон. Двамата се вкопчиха един в друг и започнаха да се борят. Събра се тълпа и Миранда я достраша от насилието, което се разиграваше пред очите й.

Мъжете се пуснаха и си размениха удари. Холистър падна, Джон се хвърли след него, вдигна го за яката и почти му счупи челюстта с още един удар. Тъкмо се канеше да го фрасне отново, когато внезапно се изопна, скова се и падна по гръб, а от гърдите му стърчеше забит нож.

Миранда изпищя.

— Той уби Барингтън! — извика някой.

Миранда се затича напред и падна до мъжа си.

— Джон! Боже господи, не!

— Миранда? — Гласът му бе слаб. Гърдите му бяха целите в кръв. — Не мога… не мога да те видя.

— Тук съм — извика тя, като обви ръце около него. Заплака истерично. — Моля ви, някой да извади ножа от него. Спасете го!

— Приближи се — прошепна Джон. — Аз… не мога да те… Миранда съзнаваше, че някой вади ножа и казва нещо. Тя притисна главата му към гърдите си и тихо заплака.

— Всичко е наред, Джон, всичко е наред — не спираше да нарежда тя. Целуна косата му, сякаш бе дете, и започна да се моли.

Тълпата се раздели зад нея, но тя не забеляза. Браг се приближи с изкривено лице и падна на колене до тях. Един поглед му бе достатъчен, за да види, че Джон е мъртъв. Миранда му говореше. Той се изправи и се огледа.

— Холистър я докоснал — каза му някой. — Джон тръгна да го убие.

Браг чуваше само една свързана мисъл в главата си: Отмъсти за Джон. Убий Холистър. Той го познаваше — бивш сержант от гвардията, човек, който си търсеше белята, обикновено я намираше и й се наслаждаваше. Холистър стоеше на десетина крачки разстояние, под същия онзи дъб, подготвен и с пистолет до ръката си.

Браг нямаше време да мисли повече.

Холистър посегна към пистолета, но изобщо не успя да стреля. Чу се изстрел от колта на Браг и Холистър падна безмълвно, улучен в гърдите, убит мигновено. Двама мъже се приближиха до него, за да проверят дали диша. Браг автоматично прибра пищова в кобура си, а сетне бавно се обърна и погледна Миранда и Джон.

Бет Крофт се опитваше да издърпа Миранда. Тя плачеше тихо, все така прегърнала главата на мъжа си. Браг огледа тълпата и срещна погледа на Уил Крофт и на още един плантатор.

— Моля ви, погрижете се за Джон — рече той. — Сложете го във фургона му. Аз ще закарам него и Миранда обратно до ранчото им призори.

Той се извърна. Нощта трептеше от тихи, шокирани коментари и плача на Миранда. Той влезе в гората. Мъката му извираше от дълбините на душата му, където бе затворена в малък, стегнат възел. Той трябваше да е сам, преди да изригне и да го обсеби.