Елизабет Лоуел
Омагьосаните (7)

Глава седма

Ако си прережа гърлото, как да съм сигурна, че ще свърша добре работата?

Ариана си спомни безбройните ужасни разкази за рицари и битки, които бе чувала. Във всички тях имаше много кръв, но тя се проливаше от воини, които се биеха с алебарди, кавалерийски мечове и пики.

Сравнен с подобни оръжия изисканият меч, проблясващ в ръката й, изглеждаше като шега.

Господи! Дали проклетото острие е достатъчно дълго, за да стигне до сърцето ми?

Ариана се бе вгледала в елегантното сребърно острие на меча си, а роклята проблясваше и се диплеше нежно около краката й като котка, която моли да я забележат.

Мислите на Ариана се объркаха.

Тя закрачи разсеяно из малката стая, без дори да забележи, че Бланш е забравила да запали огъня в камината. В резултат на това в стаята беше толкова студено, сякаш дебелите каменни стени бяха изсмукали всичката топлина.

Защо съм се родила жена, без силата на воин и умението да пронизвам плът?

От полъха на вятъра завесите около леглото леко се размърдаха. Роклята на Ариана се движеше непрекъснато, независимо от вятъра.

Дори и без онази злокобна смес, която Джефри сложи във виното ми, нямаше да имам никакъв шанс срещу него.

Саймън би имал.

Ариана спря да крачи.

— Да — каза тихо тя. — Саймън. Толкова силен. Толкова бърз. Дори смъртоносното умение на Джефри да борави със сабята не би могло да се противопостави на бързината на Саймън.

Ариана отново бе обзета от мисълта, която я преследваше по време на цялата брачна церемония. Саймън.

Не мога да го убия. Дори и да можех, не бих го направила. Аз трябва да умра!

Но как? Какво мога да направя, за да накарам Саймън да ме умъртви с удар?

Ариана не можа да се сети някога Саймън да е вдигал ръка срещу хрътка, камо ли срещу благородната наследница, която бе първо годеница на Дънкан, а после и негова.

Мърморейки си, Ариана закрачи отново, като не обръщаше внимание на диплите, които сякаш на всяка цена искаха да я бавят. Не се сещаше за нищо, което да изглежда достатъчно, за да накара Саймън да загуби самообладание.

Той би се бил само по заповед на своя господар и брат.

Или за да се защити.

Ариана спря. Без да мърда, тя застана в средата на стаята и разсъждаваше, премятайки меча от ръка в ръка.

Дали ще му се сторя достатъчна заплаха, за да ме убие?

Тази идея почти я разсмя. Саймън бе толкова силен и сръчен, че навярно щеше да умре от смях, ако тя го атакува с меча си.

Трябваше някак да го свари неподготвен и да действа толкова бързо, че да не му остави време да помисли.

И да се смее.

Мъж, които е пил, не се контролира. Вече бяха изпити много тостове. Саймън ще е принуден да изпие още много, преди да го пуснат да излезе от голямата зала.

Ариана стоеше мълчалива в средата на стаята и премяташе неспокойно меча от ръка в ръка. Виолетовата рокля нежно помръдваше и улавяше всяко потрепване на светлината от фенера.

— Да — прошепна тихо тя накрая. — Това е отговорът. Саймън е воин. Ако го атакуват и той ще атакува с бързината на котка.

Тя погледна меча.

— Ще го нараня и той ще ме убие, преди да е разсъдил. Това ще е краят.

Някакъв полъх размърда материята на роклята, като я завъртя около краката на Ариана с малки, почти потайни движения.

Лудост е дори да мисля за това. Ще изчакам, докато се изгуби в приливите на лъстта и бирата. Тогава ще нападна.

Той също ще ме нападне. И така ще свърши.

Няма да свърши. Ти си луда да мислиш за това.

Ариана не обърна внимание на вътрешния спор, както и на успокояващата ласка на мъдрата материя. Тя бе свикнала части от съзнанието й да спорят от нощта, в която лежеше безпомощна и прикована от кошмара и потното тяло на Джефри.

Далеч по-добре бе да умре, отколкото да понесе отново подобна мъжка диващина.

Смъртта поне ще бъде бърза.

Тази мисъл донесе известно успокоение на Ариана. Независимо колко много доброжелатели бавеха Саймън по пътя му към нейната спалня, независимо колко тостове трябваше да се изпият, за да не се обидят други рицари, Саймън щеше да се справи бързо със смъртта й.

Тя никога не бе виждала бързина като неговата. Дори и при Хубавия Джефри, прочут с това, че може да се бие с двама-трима едновременно.

И да победи.

Никой няма да обвини Саймън за случилото се. В края на краищата той просто ще се защитава от своята невеста убийца.

Странно, че за Ариана бе важно Саймън да не пострада заради нейната смърт. Посвоему той бе мил с нея. Не с добротата на лакеите или хората, търсещи услуги, а просто осъзнавайки, че тя няма нито силата, нито издръжливостта му. Той се бе грижил за нея по начин, който нямаше нищо общо с любезността на рицар към момиче от аристокрацията.

В мислите на Ариана се намесиха стъпки от коридора.

— Кой е там? — попита тя.

Гласът й бе толкова напрегнат, че звучеше почти дрезгаво.

— Съпругът ти. Може ли да вляза?

— Прекалено скоро — отвърна Ариана, без да мисли.

— Прекалено скоро ли?

— Не съм… не съм готова.

Смехът на Саймън бе много мъжествен. Той раздвижи в тялото й нерви, за които тя не знаеше, че съществуват.

— За мен ще е удоволствие да ти помогна — рече гърлено той. — Отвори ми вратата, славейче.

Ариана направи движение да сложи меча в ножницата на кръста си, но се сети, че роклята е от дантела отгоре до долу. Нямаше колан, на който да се окачи ножницата.

Трескаво се заоглежда къде да сложи меча. Трябваше да й е подръка, докато лежи в леглото. След малко щеше да й дотрябва.

Широкият платнен колан, придържащ завесите на леглото, бе най-доброто скривалище, което Ариана успя да намери за меча си. Набързо набута острието между диплите и отиде до вратата.

— Ариана.

Гласът на Саймън показваше, че смята да бъде допуснат в спалнята.

И при съпругата си.

Ариана отвори с разтреперани ръце.

— Нямаше преграда пред теб — каза тихо тя.

Но не вдигаше поглед от земята.

— Липсата на желание у теб е по-голяма преграда от всяка друга, измислена от някой ключар — отвърна Саймън.

Ариана не каза нищо. Нито вдигна поглед към него.

— Ако в твоите очи съм толкова грозен, защо пожела Учената да ти стане свидетел, че каквото и да излезе от нашия брак, ще бъде твоя, а не моя работа — леко я предизвика Саймън.

— Ти не си грозен в моите очи — каза Ариана.

— Погледни ме тогава, славейче.

Като пое дълбоко дъх, Ариана се насили да погледне съпруга си в черните очи. Това, което видя, я накара да се сепне.

Една от котките на крепостта се бе обвила около врата на Саймън. Когато той прокарваше гальовно дългите си пръсти под брадичката на котката, животното предеше силно, сякаш проливен дъжд падаше върху вода. Ноктите на котката се прибираха и показваха, издавайки нейния екстаз. Макар да пробиваха ризата на Саймън, той не показваше никакво раздразнение. Просто продължаваше да гали котката и да наблюдава виолетовите очи на Ариана.

Тя осъзна със закъснение, че в ръката, която не бе заета с галене на котката, Саймън държеше кана вино и две чаши.

— Ти почти не пи вино — рече той, проследявайки погледа й.

Ариана потръпна, като си спомни една друга нощ, в която другият мъж я бе карал насила да пие вино.

— Не ми харесва виното — отвърна тя.

— Английското вино е кисело, но това е норманско вино. Пийни заедно с мен.

Не беше молба, нито заповед. Не съвсем.

Ариана реши да се преструва, че пие, тъй като бе ясно, че Саймън все още не е и пил достатъчно, за да загуби разсъдъка си.

— Както искаш — промълви Ариана.

Саймън влезе в стаята. Ариана незабавно отстъпи назад, сетне прикри това, като се засуети да затвори вратата. Съмняваше се, че е успяла да го заблуди.

Само един поглед към лицето му потвърди това.

— Защо няма огън? — попита той.

Само за миг Ариана си помисли, че той пита за липсата на желание у нея. Сетне се отпусна, като видя, че гледа към пустата камина.

— Бланш е болна.

Саймън небрежно остави каната и чашите върху един сандък със завивки. Вдигна котката от шията си и я взе под ръка. С лекота се наведе и разрина пепелта, търсейки живи въглени. Имаше само няколко и те бяха съвсем малки.

Ариана се запъти към вратата.

— Ще повикам да донесат още въглени.

— Не.

Макар думата да бе изговорена тихо, Ариана спря така бързо, че роклята се завъртя напред.

— Това в камината ще е достатъчно — каза Саймън.

— Но те са почти угаснали.

— Да, но все пак са още живи. Приготви се да ми подадеш подпалки. Съвсем тънки.

Докато говореше, Саймън събра малкото живи въглени и започна леко да духа към тях. След малко по-големият въглен започна да свети с вътрешна жар.

— Подпалките, моля — промърмори Саймън.

Ариана се сепна и се огледа. Една кошница с подпалки бе поставена от другата страна на камината. Между нея и Ариана бе мускулестото тяло на Саймън.

— До дясната ти ръка е — отвърна Ариана.

— Знам — каза той. — Но ръката ми е заета с Ленивеца.

— Ленивеца ли?

Тогава Ариана се досети. И се разсмя неочаквано. За Саймън тези звуци бяха тъй музикални, както и онези, които тя изтръгваше от арфата си.

— Котката — каза тя. — Наистина ли се нарича Ленивец?

Звукът, с който Саймън изрази съгласието си, приличаше на мъркането на котката.

Обезоръжена, Ариана се пресегна над Саймън, докато пръстите й успяха да хванат дръжката на кошницата. Трябваше доста да се пресегне, тъй като плещите на Саймън бяха широки. Дори под пищните гънки на ризата му тя усети силата и топлината на мускулите от двете страни на гръбнака му.

Доволното мъркане на котарака завибрира в ушите на Ариана, когато се наведе още напред, за да вземе кошницата. Саймън си пое дъх и гърбът му се опря в ръката й. Тя го погледна с внезапна тревога.

Ако бе забелязал докосването, то не го отвлече. Все още бе наведен напред с напрегнато изражение и издути бузи, които изпращаха въздух към въглените.

Свитите устни на Саймън заинтригуваха Ариана.

Странно, мислех, че устните му са твърди, неподатливи, а сега изглеждат почти… нежни.

Саймън отново духна към въглените. Те просветнаха с нова топлина.

— Подпалките — въздъхна той.

Мина миг, преди молбата на Саймън да достигне странните мисли на Ариана. Тя взе кошницата, бръкна вътре и грабна първото, което й попадна. Бързо го подаде на Саймън.

— Ето — каза тя.

Дървото беше дълго наполовина на нейната ръка и дебело колкото три пръста.

— Прекалено голямо е — каза Саймън. — Огънят е все още твърде плах, за да поеме подобно бреме. Трябва нещо много по-малко.

Ариана се поколеба, поразена от нежните нотки в ниския глас на Саймън.

— Бързо — рече той, без да я поглежда. — Ако въглените горят прекалено дълго сами, ще се изтощят, без дори да са създали истински огън.

Ариана затърси слепешката в кошницата с подпалки, докато намери на дъното сухи съчки. Тя ги поднесе на дланта си.

Вземайки ги, Саймън прокара пръсти по дланта на Ариана с един жест, който бе странно гальовен.

Тя потрепери и дъхът й спря.

Когато усети издайническия трепет, Саймън се усмихна скришом, скрил усмивката в късата си брада.

— Точно такива ми трябваха. Бързо ще се научиш да палиш хубав огън — каза той.

Ариана помисли да отвърне, че при нея Бланш изпълнява подобни задачи. В крайна сметка обаче си замълча, защото не искаше да нарушава крехкото усещане за игривост, което чувстваше у съпруга си.

Тя си каза, че предпазливостта й се дължи на желанието Саймън да свали гарда и тогава тя да използва меча.

Не бе сигурна обаче, че си вярва.

Какво значение има? Смъртта ще настъпи достатъчно бързо. Ужасно е да ми доставя удоволствие една неочаквана трошица нежност у този воин.

— Още — каза Саймън. — Този път по-големи. Огънят става все по-смел.

Ариана зарови из кошницата и премига, когато една тресчица влезе в кожата й, сетне продължи да търси, без да откъсва поглед от светлозлатистата коса на Саймън.

Косата му изглеждаше мека като ухо на котенце. Тя се почуди дали ще е толкова мека и между пръстите й.

— Ариана?

— Ето — рече тя сепната и протегна ръка.

Саймън погледна бледите, тънки пръсти, които държаха малките подпалки като твърда слама. При първото докосване ръката й потрепна неуловимо. Следващото докосване я сепна по-малко. След миг пръстите му проследяваха линиите на дланта й с нежност, която бе почти милувка.

— Ммм — рече Саймън, като се преструваше, че избира подпалки.

— Мъркаш като Ленивеца — каза Ариана.

Гласът й прозвуча странно в собствените й уши.

За Саймън бездиханността на Ариана бе малка победа — една тресчица, която се превръщаше в пепел, поддала се на жаравата.

Той взе с нежелание няколко съчки от ръката й и отново насочи вниманието си към огъня. Леко духна към умиращите въглени. Новата жарава зачерви сребристите им лица.

Мисълта да запали подобен огън у Ариана накара Саймън болезнено да затаи дъх.

— Още — рече той.

Дрезгавият му глас я заинтригува заради нещо, което не можеше да разбере. Забравила за меча, скрит в драперията на леглото, тя нетърпеливо затърси в кошницата, радвайки се на възможността да мисли за друго, а не за кошмари и смърт. Бързо намери няколко съчки с различна големина.

— Чудесно — каза той, като се наведе напред.

Дъхът на Саймън, преминал покрай бузата на Ариана, бе топъл и приятно ухаещ на вино.

Той видя лекото потръпване на ноздрите й, когато тя пое дъх. Саймън се усмихна, защото внезапно го прониза желание. Много му се искаше да грабне Ариана, да вдигне виолетовата й пола над бедрата и да потъне в нея.

Прекалено прибързано, посъветва го по-хладната част на мозъка му. Играта — ако тя наистина играе някаква игра — едва започва.

С голяма точност Саймън поставяше постепенно все по-големи и по-големи подпалки върху въглените. През цялото време внимателно духаше към малкия огън.

Внезапно нагоре се издигнаха огнени езици, които обхванаха подпалките в златиста топлина.

С една ръка Саймън довърши разпалването на огъня. Сетне го загледа мълчаливо, като галеше стоманеносивия котарак, който не бе помръднал от удобното си гнездо.

Докато наблюдаваше как дланта на Саймън поглажда гърба на котарака, Ариана се зачуди какво ли ще е усещането да я докосва с такава нежност силната ръка на воина.

— Налей вино за двама ни, славейче.

Ариана премигна от студения прилив на напрежение в нея. Така внимателно бе наблюдавала ръката на Саймън, че бе забравила за неминуемия край на нощта.

Тя погледна нещастно изящния сребърен рисунък върху каната с вино и се почуди каква ли страшна отрова се крие там.

— Аз… аз не искам — рече тя.

Саймън бързо я стрелна с черните си очи. Когато видя, че в очите й се е върнала студенината, едва успя да възпре проклятието, което бе на устните му.

Само преди миг наблюдаваше ръката ми с копнеж. Сигурен съм в това.

А сега ме гледа, сякаш е ужасена сарацинска девойка, а аз — воин християнин, който ще я изнасили.

Тя е като фонтан на богат султан — ту горещ, ту студен.

Наистина ли отново се отдръпва от страх? Или е просто игра, с която да ме измъчва и да замъгли разсъдъка ми от лъст?

— Донеси ми една чаша — рече равно Саймън. — Жалко ще с да похабим толкова хубаво вино.

Когато Ариана осъзна, че Саймън има намерение да пие от каната, тя усети прилив на облекчение.

— Ако… ако ти ще пиеш, и аз ще се радвам да пийна с теб — каза тя.

Гласът й бе толкова тих, че трябваше да мине известно време, преди Саймън да разбере какво му казва. Когато разбра, я погледна раздразнен и развеселен.

— Страхуваше се, че ще те отровя ли? — попита язвително той.

Ариана потрепна. После тръсна глава. При всяко движение на главата й нанизите от малки аметисти, вплетени в косата, грейваха във виолетово, отразявайки разпаления огън.

Косата й е като дълбока нощ, отрупана със звезди. Господи, по-красива е от мечтата на всеки мъж!

Копнежът прониза тъй силно Саймън, че трябваше да стисне зъби. Той бавно сложи Ленивеца до огъня и се изправи срещу жена си.

— Какво тогава? — настоя Саймън. — Защо се страхуваше да пиеш от виното?

— Аз…

Гласът на Ариана замря. Един поглед към лицето на Саймън я убеди, че той иска да получи отговор. За миг си помисли да му каже истината. Сетне си спомни реакцията на баща си и стисна челюсти.

Курва. Дъщеря на курва. Разюздано изчадие на Дявола, което ме съсипа. Щях да те убия, ако смеех!

Истината не бе помогнала на Ариана пред баща й. А и свещеникът не се отнесе съчувствено към нея. Обвини я, че лъже по време на свещената изповед. И свещеникът, и бащата повярваха на Хубавия Джефри.

Едва ли имаше надежда полунепознатият, който й бе станал съпруг, да й повярва, когато най-близките й не бяха го сторили.

Да каже истината би било глупаво. Само щеше да стане по-трудно да обезоръжи Саймън.

— Чувала съм — рече Ариана с тънък глас, — че мъжете може да сложат нещо във виното, което…

Отново гласът на Ариана замря.

— Което прави от девиците разпуснати жени ли? — попита неутрално Саймън.

— Или ги прави… безпомощни.

— И аз съм чувал подобни неща — отвърна Саймън.

— Така ли? — попита Ариана.

— Да, но никога не ми се е налагало да прибягвам към тях, за да прелъстя някое момиче. И никога не бих го направил.

Саймън едва сдържаше гнева си. Едно беше Ариана да играе чувствена игра, а съвсем друго — да очерня мъжкото му достойнство.

— Мъжът, който би направил това с момиче, е по-презрян и от куче — рече кратко Саймън.

Погледът му сега беше гневен и леденостуден.

— Вярваш ли ми? — попита той.

Ариана кимна бързо.

— Отлично — рече меко той.

Гласът му я накара да потрепне.

— Подозирам, че не ти харесвам — продължи Саймън.

— Не е това…

— Подозирам, че те отблъсквам физически — каза той, като прекъсна Ариана.

— Не, не ти, а…

— Но с нищо не съм спечелил презрението ти — довърши Саймън с мъртвешки студен глас.

Това, че бе наранила Саймън, предизвика изненадваща болка у Ариана, като опъна още повече обтегнатите й нерви. Не беше искала да го унижава. От всички мъже, които познаваше, Саймън я привличаше най-силно.

Това я плашеше, но и примамваше.

— Саймън — прошепна тя.

Той чакаше.

— Не съм искала да те обидя — успя да каже Ариана.

С приповдигнати руси вежди той мълчаливо оспори твърдението й.

— Наистина — рече тя.

Саймън протегна ръка.

Тя се отдръпна.

— Всеки път, когато се отдръпваш, ме обиждаш — рече равно Саймън.

Ариана отчаяно се опита да обясни на съпруга си, че сдържаността й няма нищо общо с него.

— Не мога да не го правя — каза бързо тя.

— Несъмнено. Кажи ми, жено, какво толкова те отблъсква у мен?

— Не, не си ти! — избухна тя. — Ти имаш толкова чисти ръце и благоуханен дъх, ти си така силен и бърз, толкова честен и привлекателен, че е чудно как феите още не са те убили от чиста ревност!

Очите на Саймън се разшириха.

— Също така си невероятно твърдоглав! — довърши Ариана с повишен глас.

В настъпилата тишина никой от двамата не можеше да каже кой е по-изненадан от думите на Ариана. Сетне Саймън отметна назад глава и се разсмя.

— Последното поне е истина!

— Кое? — попита уплашено тя.

— За моето твърдоглавие.

— Да, ти вярваш в най-лошото, което казвам, но не в най-доброто — промърмори Ариана.

Единственият отговор на Саймън бе звукът на виното, което се изливаше в сребърните чаши. Когато ги напълни, той ги постави близо до огнището. Искаше да се постопли, но в стаята нямаше толкова голям стол.

Саймън бързо се огледа. Леглото бе достатъчно близо до огъня, за да може да се къпе в топлина, но и достатъчно близо, за да подпали балдахина, ако е спуснат. Саймън имаше намерение да прекара нощта именно в леглото.

Но не сам.

— Ела, мое нервно славейче. Седни до мен пред огъня.

Мекото звучене на Саймъновия глас бе като котешки език. Заинтригувана въпреки гнева си, Ариана рискува да погледне набързо през рамо.

Саймън се усмихваше, протегнал ръка към нея. Този път усети, че не бива да му отказва, иначе той просто ще излезе от стаята и ще я остави в очакване на съдбата си следващата или по-следващата нощ.

При тази мисъл в стомаха на Ариана се събра ледена буца. Съмняваше се, че ще може да издържи отново на подобно напрежение. Сега и тук трябваше да свърши всичко.

Тази нощ.

Бъди бърз, Саймън. Бъди силен. Сложи край на кошмара ми.