Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Средновековие (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Enchanted, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 120 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2008)
Допълнителна корекция
asayva (2013)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Елизабет Лоуел. Омагьосаните

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от asayva

Глава двадесет и втора

Доминик метна сребрист поглед към Мег, която тръсна глава.

— Господ ще реши колко деца ще имаш — рече Доминик. — А аз ще реша кой от моите рицари ще обитава и пази земята ми… без да ми дължи нищо, освен верността на ценен съюзник.

Усмивката, с която Доминик погледна Саймън, накара Ариана почти да се просълзи. В този миг обичта на Доминик към брат му бе почти осезаема. Тя добре разбираше защо Саймън е толкова верен на такъв мъж, господар, брат и приятел, слети в едно.

— Имението Карлайл — рече Доминик — ще стане крепостта Карлайл. А ти, Саймън, ще бъдеш неин господар и единствен собственик на цялата земя наоколо.

Саймън издиша шумно.

— Щях да го направя по-рано, но нямах достатъчно богатство, за да го разделя между две крепости. Като съпруг на Ариана ти си почти толкова богат, колкото съм и аз.

— Прекалено много е — отвърна Саймън тихо. — Не го заслужавам.

Доминик се засмя и прегърна Саймън.

— Няма мъж на тази земя, който да го заслужава повече от теб, верни ми Саймън — каза Доминик.

— Но…

— Ако не беше събрал рицарите — каза Доминик, като прекъсна възраженията на брат си, — щях да умра в султанския затвор. Не е ли вярно?

— Това, което направих, е нищо! Ти ме откупи със собственото си тяло!

— Ако не беше ти, щях да се подготвям за война заради дъщерята на барон Дьогер.

— Да, но…

— Ела — каза Доминик и го хвана за ръка. — Нека преброим богатството на Дьогер и да прекараме остатъка от деня в съставяне на списъци за това, от което ще се нуждаеш, за да превърнеш Карлайл в сигурна и процъфтяваща крепост.

Като изглеждаше леко замаян, Саймън разреши на развеселения Доминик да го поведе към оръжейната. Усмихната, Мег очакваше Ариана да се присъедини към тях.

Тя остави внимателно арфата си на една масичка. Когато се обърна отново към Мег, светлината от близката лампа затанцува по дръжката на камата, обсипана със скъпоценни камъни, която носеше на колан, ниско около ханша си. На китката и шията й проблеснаха аметисти.

Двете жени бързо излязоха от дневната, а дългите им рокли прошумоляха по пода на крепостта.

Оръжейната беше близо до бараките, тъй като войниците пазеха и скъпите оръжия, и кладенеца, от който крепостта черпеше вода. В Блакторн оръжейната с нейната желязна врата и непробиваеми каменни стени служеше и за съкровищница. Там Силният Томас пазеше оръжията и богатствата.

Както се случваше често, наблизо беше и Мари — вдовицата на Рогоносеца Робърт. Томас беше нейният любимец сред рицарите, събрани в крепостта.

С изключение на Доминик и Саймън, разбира се.

— Господарю — рече Мари, като се поклони ниско на Доминик по сарацински обичай, — твърде рядко те виждаме.

Чувствената светлина в тъмните очи на Мари и дрезгавината в гласа й казваха друго — ако Доминик някога се умори от съпругата си, Мари би била готова да го обслужи по всякакъв начин.

Мег се усмихна, като истински се забавляваше. Двете с Мари бяха постигнали споразумение на четири очи. Мари трябваше да престане да лежи в очакване на Доминик и да прелъстява само неженени мъже или Мег щеше да се погрижи да я прати в някой лондонски бордей.

— А ти, Саймън — промърмори Мари, като му се усмихна изпод дългите си мигли, — тъжно е, че един така щедро надарен мъж е тъй пестелив в… присъствието си.

Устните й, червени като зряла череша, леко се нацупиха за миг, само за да се разширят в чувствена усмивка, която бе само за Саймън и единствено за Саймън. Мари пристъпи много близо до него, застана на пръсти и го целуна по устните.

За миг Саймън се вцепени, сякаш някой го беше цапардосал. Сетне отпусна ръце и прие целувката на Мари с лекота, която издаваше дълго познанство.

Ариана ги гледаше и помисли как прекрасно би изглеждала нейната кама, обсипана със скъпоценни камъни, между лопатките на Мари.

— Моите поздравления за добрия ти брак, сър — рече Мари, когато Саймън свърши с целувката.

Дрезгавината в гласа на Мари се бе удвоила. Клепачите й бяха натежали и тя гледаше само Саймън. Ловките й ръце се плъзнаха надолу по корсета на роклята й и покрай пълните бедра. Червената коприна — подарък за сбогом от Доминик — проблясваше като жива на светлината на борината.

— Благодаря — отвърна Саймън.

Той небрежно увеличи разстоянието помежду им, но недостатъчно, за да е доволна Ариана. Всеки път, когато Мари поемаше дълбоко дъх, а тя сякаш не знаеше друг начин, върховете на едрите й гърди почти се докосваха до Саймън.

— Надавам се, че няма да забравиш старите приятели, които споделяха… всичко… с теб по време на Свещената война — рече Мари.

— Не забравям нищо — обеща Саймън нежно.

За миг дългите мигли на Мари паднаха надолу, закривайки очите й. Сетне отново вдигна поглед към Саймън. Устните й проблеснаха влажни, а очите й бяха полупритворени. Втвърдените върхове на гърдите й ясно изпъкваха през червената коприна.

— Нито аз съм забравила — промълви Мари. — Най-малко теб, тъй като ти беше най-добрият. А това помниш ли?

— Мари — намеси се Мег. — Помниш ли сделката ни?

— Да, лейди Маргарет.

— Саймън също е женен.

Мари се усмихна и преди да заговори, метна кос поглед към Ариана.

— Да, милейди — рече тя, — но из крепостта открито се говори, че лейди Ариана не се интересува чие легло топли нейният съпруг, щом не е нейното.

— Това не е вярно — рече отчетливо Ариана.

Усмивката на Мари подсказваше, че не вярва.

— Радвам се — промърмори Мари, но говореше на Саймън. — Прекалено дългата сабя ръждясва, ако няма ножница.

Пръстите на Мари се насочиха направо от връзките около шията на Саймън към ширитите на бричовете му. Ръката му се стрелна с изумителна бързина, като не позволи на пръстите на Мари да постигнат целта си.

— О, Саймън — рече дрезгаво Мари, като се наведе към него. — Щастлива съм, че имаш истински брак. Сабята ти е прекалено изящен инструмент, за да страда пренебрегната. Заслужава да бъде такава, каквато я помня добре — твърда и бляскава вследствие на грижливото излъскване.

Преди Ариана да успее да каже нещо, Саймън заговори.

— Томас — рече неутрално той.

— Да? — отвърна ухилен Томас.

Саймън погледна към завършената курва, чиито пръсти дори и сега се плъзгаха по китката му, като галеха чувствителната кожа там, сякаш той я държеше като любовник, а не като мъж, който едва издържа. Той й се усмихна бавно.

Само Мари бе достатъчно близо, за да види, че очите на Саймън бяха като черни камъни, в които нямаше нито топлина, нито хумор.

— Заведи държанката си другаде — рече Саймън леко, — преди Ариана да е решила на кое място да забие камата, която държи.

Ариана погледна надолу към дясната си ръка. Дръжката, инкрустирана с аметисти, проблесна между пръстите й. Самото острие лъщеше ярко и бе очевадно наточено. Тя не помнеше кога е извадила камата от ножницата й.

— Навярно Мари ще трябва да сключи същата сделка с лейди Ариана, която е сключила и с мен — рече Мег.

— Да, навярно би трябвало — съгласи се Мари.

— Каква е тази сделка? — едновременно попитаха Саймън и Доминик.

Мари смигна на Доминик, погледна косо Саймън и се обърна към Ариана.

— Ще спра да измъчвам съпруга ти — каза тя.

Ариана кимна.

— Но — продължи Мари, — аз живея тук с мълчаливото съгласие на лорд Доминик и брат му. Ако някой от двамата ме пожелае, по което и да било време, аз съм тяхна, докато задържам интереса им.

Доминик и Саймън размениха бързи погледи.

— За природата на мъжа е нормално да се отегчава от спането само с една жена — обясни Мари делово. — Когато ме повикат Доминик и Саймън, нито Глендруидовите проклятия, нито камите със скъпоценни камъни ще ме отделят от постелята им. Тук те са господарите, не аз. Не и вие, лейди Маргарет и лейди Ариана.

— Мари — рече меко Доминик. — При смъртта на твоя съпруг в Свещената земя дадох обет да те защитавам до края на дните ти. Не съм ти разрешавал да вадиш душите на дамите от крепостта.

Мари се поклони ниско на двете жени.

— Ако съм ви обидила, извинявайте. Аз съм отгледана в харем и гледам различно на света.

— Томас — викна Саймън.

— Да, господарю.

Томас пристъпи напред от поста си пред вратата на оръжейната. Той бе едър като дъб, без въображение и с жизнерадостен темперамент. Бе също така прочут с издръжливостта си между женските бедра.

— Упражни силата си върху Мари! — рече Доминик на Томас.

— Сега ли, господарю?

— Сега.

— С удоволствие, господарю.

Една от масивните ръце на Томас се стовари върху задника на Мари със силен удар. Сетне той застана близо до нея и много внимателно я стисна за едното бедро.

Мари пое шумно дъх. Тя бавно се обърна към Томас и затърка мекия си задник о него. Той й се усмихна като мъж, който предвкусва това, което ще последва.

Без да каже нито дума, Томас повдигна Мари с една ръка. Като се усмихваше, тя обви с крака мускулестите му бедра и се намести. Очевидно тази поза бе позната и за двама им, тъй като Томас тръгна напред без никакво колебание.

Двамата изчезнаха много бързо и от тях не остана нищо, освен високия, странно сладък смях на Мари, който се носеше из коридора.

— Благодаря на Бога за Силния Томас — рече Доминик.

— Амин — промълви Саймън.

Саймън се обърна и погледна загадъчно жена си. Той я огледа от главата до петите, сякаш изучаваше нещо съвсем непознато. И точно така беше.

Фактът, че Ариана го ревнуваше, бе много изненадваш за Саймън, дори по-изненадващ от момента, в който Ариана бе блъснала едрата си силна кобила направо в бойния жребец на изменника.

Ариана едва не бе умряла, за да спаси живота на Саймън.

Тя беше готова да използва камата си срещу една държанка, която го желаеше.

Тя се разтапяше и протичаше като гъст, стоплен на слънцето мед, когато той я посещаваше в сънищата й.

И въпреки това, когато беше будна, Ариана презираше сексуалния пир.

Саймън се питаше разсеяно, дали някой мъж някога е разбирал жените.

Дори и някой учен мъж.

— Можеш да прибереш кинжала, славейче.

Очите на Ариана се разшириха, когато погледна съпруга си.

През нея премина някаква топлина, когато го чу да споменава галеното име и забеляза замисления блясък в очите на Саймън.

— Или се каниш да забиеш острието в мен? — попита любезно той.

Бузите на Ариана пламнаха. С бързо движение тя сложи оръжието в ножницата.

— Отлично — рече Саймън. — Мисля, че напредваме.

Със сподавен смях Доминик се обърна и се зае с огромната желязна ключалка на оръжейната. Когато се отвори вратата, из въздуха се разнесе ухание на подправки.

— Факли — рече Доминик.

Саймън взе две факли от стената и подаде едната на Доминик, който влезе в тъмната оръжейна. Саймън направи знак на жените да влязат преди него. Мег влезе първа и Ариана я последва.

Като тръгна напред, Саймън се извъртя така, че трябваше тя да се отърка о неговото тяло, за да мине. Движението му бе ненадейно и смущаващо.

Ариана се отдръпна, преди да разбере какво прави.

Усмивката, с която Саймън я погледна, беше на човек, който е отвърнал на блъфа на друг и е разбрал, че е кух. А погледът му разкриваше, че да си победител в тази игра не е кой знае колко радостно.

Ариана се пресегна, за да докосне ръката му. Той обаче отстъпи настрани.

— Предпочитам искреността на първата ти реакция — каза той достатъчно тихо, за да не чуят другите.

— Ти си толкова бърз, просто ме изплаши, това е всичко.

— Мисля, че не.

— Саймън? — викна нетърпеливо Доминик, без да поглежда през рамо. — Къде си?

— Тук.

— Не изглеждаш особено нетърпелив да видиш богатството си.

— Не е нужно да го виждам, помирисвам го — рече сухо Саймън.

Доминик се засмя.

— Наистина, особено пиперът.

Мег подуши, вдъхна дълбоко и сетне се намръщи.

— Какво има? — попита незабавно Доминик.

Тя се поколеба, отново пое дъх и тръсна глава, сякаш бе объркана.

— Миризмата е слаба за количеството подправки, които би трябвало да има в тези сандъци — рече тя накрая. — Навярно просто са добре запечатани.

— Или стари — рече Доминик. — С времето миризмата отлита.

— Съвсем пресни са — рече Ариана. — Икономът на баща ми се оплакваше безкрайно от високата цена, на която изпратиха най-фините подправки, само за да се прахосат върху варварското шотландско небце на бъдещия ми съпруг.

— Странно — рече Доминик.

— Едва ли — отвърна сухо Ариана. — Барон Дьогер е щедър само към рицарите си и дори тогава се оплаква от това колко скъпо му струват. Аз не съм нищо друго освен една дъщеря, от която се искаше да се омъжи за рицар чужденец, който не е избран от баща ми.

— Значи тогава би трябвало да е доволен, че си омъжена за нормански рицар — каза Доминик.

— Доволен ли? От дъщеря си? — Ариана се усмихна весело. — Това би било истинско чудо, господарю.

Доминик освети оръжейната с факлата. Светлината й бе отразена безброй пъти от оръжията, окачени на стените, от железните доспехи върху дървени поставки, от шлемовете и ръкавиците, изрядно подредени върху рафтовете.

В един от ъглите бяха поставени седемнадесет сандъка според размера им. Медният им обков бе потъмнял от соления въздух, но ключалките им бяха смазани и лъскави.

Доминик постави факлата си в една от гривните на стената, посегна под мантията си и извади голяма кесия. В нея имаше различни ключове и навит пергамент. Върху пергамента отчетливо беше изписано съдържанието на зестрата в сандъците, както и други клаузи от брачния договор. Тежкият восъчен печат в долната част на документа бе поставен и върху капаците на всичките сандъци така, че да е невъзможно да се отвори сандък, без да се счупи печатът.

— Първо коприните — промълви Доминик. — Виждала ли си ги, Ариана?

— Да, сър. Те са много фини, а цветовете им съперничат на дъгата. Някои са толкова прозрачни, че пропускат светлината през себе си. Други са така изтънчено бродирани, че изглежда сякаш коприна е тъкана върху коприна, докато материята не застане изправена.

— Хубави коприни наистина — рече Доминик.

— Ако Саймън е съгласен — продължи Ариана, — бих искала да дам на лейди Амбър малко платове заради добрината й към мен. А има и един топ зелена коприна, която ще подхожда точно на очите на Маргарет.

— Готово — незабавно отвърна Саймън.

— Няма нужда — рече Мег.

— Благодаря — прекъсна я Доминик. — Обичам да гледам Мег, облечена в зелено.

— Боя се, че платът е прекалено прозрачен за обикновена употреба — предупреди Ариана. — От това, което дочух да казва баща ми на рицарите си, била по-подходяща за харем, отколкото за студена английска крепост.

Чувствена усмивка потръпна по устните на Доминик.

— Нетърпелив съм да видя най-вече този плат — рече той. — Държанките на султана носеха доста, ъъъ, интригуващи дрехи.

Докато говореше, Доминик изтърси торбичката с ключовете върху един каменен перваз, избра един и тръгна към най-големия сандък. Ключалката се поддаде и миг след това падна печатът. Доминик повдигна капака и погледна вътре.

— Господи, какво е това? — промърмори той. — Саймън!

Като чу името си, Саймън отиде при него. На светлината се виждаха торби, направени от груба тъкан. С бързина, която накара Ариана да премигне, Саймън извади кинжала си и отвори една от торбите.

Оттам се изсипа едро смляно брашно. Саймън грабна една шепа, разтърка го и го подуши. С отвращение той разтвори шепата си и го изсипа върху каменния под на оръжейната.

— Развалено е — рече рязко той.

— А коприната? — попита Ариана, тъй като широкият гръб на Саймън й пречеше да надникне в сандъка.

— Брашно — рече Саймън.

Доминик започна да рови из сандъка.

— А коприната? — попита объркана Ариана.

— Няма коприна в този сандък — рече Доминик и се изправи. — В другите торби май има пръст вместо брашно.

Ариана застана между двамата мъже. Тя огледа одраскания сандък, счупения печат и отново сандъка.

— Беше ли непокътнат печатът? — попита тя.

— Да — отвърна Доминик.

— Не разбирам. Видях как прислужникът на баща ми пълни сандъците.

— Те често пъти си приличат — рече Доминик. — Навярно е станала някаква грешка.

Саймън не каза нищо. Просто взе един ключ от купчинката и затърси съответната ключалка. Ключът влезе в ключалката на един по-малък сандък. Той счупи печата и вдиша капака. Оттам се надигна аромат на канела и индийско орехче.

Саймън не проговори.

— Е? — рече Ариана.

— Пясък — рече рязко Доминик.

— Не те разбрах? — попита тя.

— Пясък — повтори Доминик.

— Но някога тук е имало канела — каза Саймън. — И индийско орехче. Дървото е запазило миризмата.

— Не разбирам — каза Ариана.

Но тонът й издаваше, че разбира твърде добре и се бои от това. В тишината, която ставаше все по-дълбока, Доминик и Саймън прегледаха зестрата на Ариана. След изскърцването на капаците се чуваше една-единствена дума, която описваше нещо без стойност вместо скъпоценни камъни, злато, сребро, коприни, кожи и подправки.

— Камъни.

— Пясък.

— Червясало брашно.

— Мръсотия.

Ариана се олюля и й се прииска да запуши ушите си, за да не чува грозната истина.

Предадената.

Когато отвориха и последния сандък, Доминик огледа съдържанието му с ръце на кръста. Сандъкът беше пълен си камъни.

— Изглежда, че има някакво несъответствие между зестрата, обещана от барон Дьогер и това, което е доставено — рече Доминик меко.

— Да — отвърна Ариана.

Макар Доминик да чакаше, тя не каза нищо повече.

— Лейди Ариана — каза остро той, — какво ще кажеш за това?

— Предадена съм. Отново.

Мрачният глас на Ариана трогна Доминик въпреки гнева му, както и пръстите й, които посягаха за струните на арфата, която не беше с нея.

— Изглежда, че баронът иска да предизвика война — каза Доминик.

И да го бе чула, Ариана не отговори.

— Да — рече Мег. Малките й длани се свиха в юмруци. — Но какво печели той от подобно безчестие?

— Отървава се от един съюз, който никога не е искал — отвърна Доминик.

— Но той не е спазил дадения обет — запротестира Мег. — Подобно безчестие в очите на неговите перове му е струвало повече от няколко сандъка злато и подправки.

— Икономът на баща ми контролира напълването и запечатването на тези сандъци, както и тяхното охраняване от най-добрите му рицари — рече Ариана. — Както и аз. Същите рицари охраняваха зестрата до крепостта Блакторн.

— С други думи, ако обявя, че няма зестра, това ще значи, че обявявам война — обобщи Доминик.

— Война, която Дьогер със сигурност ще може да спечели, тъй като знае, че Дънкан от Максуел е твърде беден, за да може да наеме рицари без зестрата — рече Мег.

— Нито пък крал Хенри ще се отнесе добре към молба да воюва за крепости, за които някои смятат, че във всички случаи принадлежат на Робърт Клюкаря — заключи Доминик.

Той се обърна към Ариана.

— Баща ти сигурно се е обзаложил, че ще спечели битката, преди крал Хенри да има време да се появи на бойното поле.

— Би било типично за баща ми — рече Ариана с равен глас. — Той е изключително добър в намирането на слабости там, където другите виждат само сила. — Затова го наричат Проницателният Чарлз.

— Значи нищо няма да казваме — рече Саймън.

— Какво? — попита Доминик. — Не можем…

— Не ме интересува зестрата на жена ми — рече Саймън кратко.

В оръжейната настана тишина.

За миг на светлината на факлите проблесна горчивата усмивка на Ариана. Тя не бе плакала, когато се бе събудила обезчестена и засрамена в ръцете на Хубавия Джефри, но сега сълзите заплашваха да я задушат.

— Саймън — прошепна тя. — Щеше да е по-добре да ме бе убил, когато ти предложих тази възможност.

Саймън присви очи, но не каза нищо.

— Паякът плете мрежи — рече Ариана — и аз съм тази, която се хвана в тях като мушица. А чрез мен и ти. Както и да се борим, барон Дьогер ще спечели.

— Обясни ми — рече рязко Доминик, — при това съвсем ясно.

— Баща ми предвиждаше слабост и разделение. Той не е очаквал лоялност и сдържаност.

Доминик погледна изпод око брат си, който наблюдаваше Ариана с тъмни и безчувствени очи.

— Баща ми очакваше да умра през първата си брачна нощ — рече Ариана решително.

— Господи, що за глупост е това? — попита Доминик.

Ариана се обърна към Мег.

— Това е истината, която толкова силно искаше да узнаеш, лейди Маргарет. Надявам се, че си доволна.

— Не — рече Мег, като се пресегна напред, сякаш за да възпре Ариана.

Но Ариана вече бе започнала да говори, да излива болката си, изненадана, че все още може да има някакви чувства.

— Баща ми пристига в крепостта Блакторн с надеждата да започне война под претекст, че отмъщава за смъртта ми от ръцете на моя съпруг.

— Ще бъде разочарован — рече неутрално Саймън. — Ти си жива.

— Да, но ще бъда ли още жива, когато откриеш, че съм се омъжила за теб, без да съм девствена?

Саймън застина на мястото си.

— Знаеше ли това? — попита го Доминик.

Саймън не отговори.

— Бракът ни не е консумиран — отвърна Ариана. — Бих се заклела в това пред свещеник. Едно анулиране ще…

— Не — рече Саймън, като я прекъсна. — Не се оплаквам от нашия брак. Няма защо да искам анулиране. Няма причина за война.

— По дяволите — озъби се Доминик, — а честта ти?

— Загубих я в мига, когато легнах с жената на друг мъж в Свещената земя.

— С Мари ли? — попита сепнат Доминик.

— Да, аз съм мъжът, когото съпругът на Мари видя да се промъква в палатката й. Аз съм причината този рогоносец да сключи сделката със султана. Аз съм причината да бъдем предадени и ти да бъдеш така жестоко измъчван.

— Саймън, не си го направил ти — рече Доминик мрачно. — Това беше Робърт Рогоносецът.

— Аз смятам себе си за виновен. Както смята и Господ.

— Не можеш да знаеш това.

— Да, но го знам. Виждаш ли колко съвършено ме наказа Господ?

— Нищо не виждам, но…

Саймън продължи да говори, тъй като искаше брат му да разбере веднъж завинаги, че случилото се в Свещената земя се заплаща в Спорните земи.

И че Саймън нямаше нищо против да си плати.

— Ожених се за богатство, красота и наследници — рече спокойно Саймън. — Богатството е химера, наследниците никога няма да бъдат заченати, Ариана предпочита да лежи сама в леглото си всяка нощ, а студената й красота е убийство за тялото ми. Да, моята невеста е подходящо пречистване за греховете ми.

— Но…

— Ако ти беше мъжът в леглото на Мари, а аз — измъчваният от султана — рече Саймън, — щеше ли да се чувстваш различно сега?

Доминик отвори уста, за да отговори, затвори я и тръсна глава уморено.

— Ти си мой брат — рече меко той — и аз те обичам.

— Както те обичам и аз, братко.

Тогава Саймън се усмихна с цялата болка, събирана от времето, когато необузданата му страст към една омъжена жена почти бе коствала живота на Доминик.

— Поне няма да ми се наложи да прекарам много време в ада, когато умра — рече Саймън. — Моят ад ме споходи тук, на земята, и се нарича Ариана.