Елизабет Лоуел
Омагьосаните (26)

Глава двадесет и шеста

Свирепият вятър зафуча около Ариана, щом излезе на бойницата и изгаси свещта. Косата й се мяташе около нея като жива. Лапавицата жилеше бузите й. Разтрепери се, но не искаше да отстъпи. Майсторски изтъканият плат на роклята й я пазеше от студа. Колкото за останалото…

Аметистовите очи търсеха силуета на Саймън по бойниците. Отначало Ариана не виждаше нищо от сълзите, с които вятърът напълни очите й. После чу човешки гласове и се обърна към тях.

До един мангал стояха двама мъже и топлеха премръзналите си ръце. С всеки порив на вятъра нагоре литваха искри. В колебливата им светлина се очертаваха фигурите на двамата.

Ариана тръгна към тях, като се чудеше как ще обясни идването си на укрепленията посред нощ в такава буря. Сякаш усетил присъствието й, Саймън се обърна, малко преди тя да стигне до мангала.

— Лейди Ариана! — каза шокиран Саймън. — Какво правиш лук? Мег ли е зле? Или Доминик…

— Трябва да говоря с теб — каза отчетливо Ариана и прекъсна бързите думи на съпруга си.

Саймън се отдалечи от мангала, взе Ариана за ръка и я заведе до стълбищната площадка; там вятърът не беше толкова силен. Колебливата светлина на факлата осветяваше пътя на следващия пазач.

Очите на Ариана изглеждаха като безумни в рязко променящата се светлина на факлата. Тя беше облечена само в странната дреха, чиито рисунки населяваха сънищата на Саймън. Нямаше мантия. Видимо я побиваха тръпки, но, изглежда, не усещаше колко й е студено. Гледаше втренчено Саймън; ако беше друга жена, той би приел този поглед за израз на страстно желание.

Но пред него бе Ариана — онази, която отблъсна неговата страст.

— Какво има? — попита Саймън.

— Нищо.

— Нищо? За Бога, милейди! Стоиш пред мен посред нощ, трепериш цялата и казваш, че нямало нищо?

Пъхни се под мантията на Саймън — така, че да дишаш от дъха му. Притисни гърди до неговите.

Ариана остави ненужната свещ да падне от ръката й и направи крачка към Саймън, после още една и каза с треперещ глас:

— Скрий ме.

Когато той се поколеба, тя едва не извика.

— Моля те, Саймън! Студено ми е!

Той разтвори мантията и извъртя меча назад. Ариана не дочака да довърши и пристъпи към него.

Когато той загърна отново мантията, Ариана вече беше под нейните тежки гънки, допряна до него.

Когато тялото на Саймън се притисна до нейното, от глава до пети я обля животворна топлина, промени я, позова я към блаженството. Почувствува се като в сънищата си — стоплена, обичана, обладана от страстно желание. Искаше й се да се загърне в Саймън като в живо одеяло.

— Ахх — изстена дрезгаво Ариана. — Винаги миришеш тъй приятно. А топлината ти… По-горещ си от самия пламък.

Ноздрите на Саймън се разшириха, когато до него стигна ароматът на Ариана — нейният, само нейният аромат. Той го вдиша дълбоко в себе си; с него се смесиха ароматите на дълбоката нощ на рози и на женска възбуда. Като че ли го облъхна изгарящ пламък. Даже споменът му за Ариана, лелеян като целебен балсам, не беше тъй жив както усещането на гърдите й, притиснат до неговите; то го възбуждаше мощно с всяка поета от нея глътка въздух.

Саймън въздъхна с нещо средно между стон и проклятие. За негова изненада Ариана беше отметнала глава назад, сякаш наслаждавайки се на топлото му дихание и на силата на желанието му. Попита я:

— Ариана? Какво има? Какво те доведе при мен?

Тя просто поклати глава, притисна се още по-силно до него и се отдаде на спомена за оня сън, който я владееше, откак бе разбрала, че мъжките ръце могат да носят успокоение, а не само страх, удоволствие, а не само болка, екстаз, а не само кошмари.

Затворил очи, Саймън се бореше с мощната вълна на желанието. Сключените му ръце загръщаха мантията зад Ариана и я притискаха още по-силно към него. Той мрачно чакаше тя да разбере какво притиска с корема си.

Усети как ръката на Ариана легна нежно върху надигащото се хълмче в слабините му. Едва не падна на колене.

— Копнеех за теб, Саймън. А ти?

В него пулсираха мощно изненада и желание. Щеше да й отговори, но ръцете на Ариана го галеха така, че му отнеха способността да мисли, нежели да продума.

Саймън задиша тежко през стиснати зъби, когато почувства, че тя го разкопчава. Знаеше, че трябва да протестира, да я спре, преди да го е подлудила напълно с полуутолена страст, но не можа да принуди себе си и да спре хладните й търсещи ръце.

Тя го намери, освободи го, погали го от копринения връх до дебелия корен и обхвана с ръце болезнено напрегнатата плът, стърчаща право нагоре от глад. Саймън стоеше неподвижно. Не беше в състояние да направи нищо друго.

Той заповяда на ръцете си да отблъснат Ариана, но те се сключиха около нея и я претеглиха още по-силно. С онази част от съзнанието си, която още беше в състояние да преценява и да разсъждава, Саймън очакваше тя да се възпротиви на откровената сексуалност на прегръдката.

Но Ариана се притискаше към него все по-силно, движеше се бавно и го галеше с цялото си тяло. В любящите й ръце пулсираше неговата възбудена плът.

— Това е лудост! — изсъска Саймън.

— Да.

— Дай ми устата си!

— Да — пошепна тя.

Саймън се наведе да целуне Ариана, но тя се изплъзваше от прегръдката му.

— Не! — възкликна дрезгаво той. — Не се отдръпвай!

— Трябва!

Стиснал зъби, за да не покаже разочарованието си, Саймън отпусна Ариана напълно. Придържаше само мантията около нея.

Тя се плъзна надолу по тялото му и изчезна под разкошната мантия.

— Ариана? Прилоша ли…?

Стон задави въпроса му, когато бузата й погали възбудената му плът. Кожата й бе студена от вятъра, а диханието й го топлеше. То му прошепна друга ласка, когато Ариана обръщаше глава от една страна на друга, галейки го. После тя го хвана с две ръце и го пое в устата си.

— Боже! — каза гърлено Саймън.

Тялото му се изопна като тетивата на лък. Ако не беше каменната стена зад гърба му, щеше да падне. Устата на Ариана беше гореща, мека и влажна, а любопитството на езика й нямаше край.

Саймън се отдаде за дълго на ласките на Ариана. След това заби пръсти в косата й и започна бавно, много бавно да я отделя от тялото си. Отначало тя се противеше, но накрая мъжката сила надделя. Саймън я изправи до себе си и потопи жадния си език в устата й. Двамата трепереха с цяло тяло.

Целувката им бе страстна като ласките на Ариана — горещо единение на езиците, което ги остави без лъх; едва се държаха на краката си, но не искаха тази целувка да свърши. Притискаха се все по-силно, все по-плътно, проникваха все по-дълбоко, докато вятърът не разпиля косата на Ариана в кипящ черен облак.

Саймън свали ръкавиците си, отпусна ширитите на роклята на Ариана и плъзна ръце към гърдите й. Допирът на неговите ледени пръсти изостри възбудата й още повече. Тя изстена и се люшна към него.

Още дълго Саймън не можа да се откъсне от устата на Ариана. Облегна се тежко на каменната стена, като галеше гърдите й и дишаше като в разгара на битка.

— Саймън?

— Останалите ширити — каза той дрезгаво. — Развържи ги вместо мен. Ако пусна мантията, вятърът ще я отнесе.

— По-скоро ще разкопчея твоите дрехи.

— Вече го направи.

— Остана ризата ти.

Тя се наведе под мантията и проникна с език между ширитите на ризата му. След това продължи надолу по мускулестия му торс. Така жадуваше за него, че не можеше да го изкаже с думи.

Саймън хвана Ариана, преди устата й да го намери отново и я вдигна. Мускулите му изпъкнаха. В трептящата светлина на факлата широко отворените й тъмни очи блестяха от необуздано желание, от което тялото на Саймън се напрегна още повече. Езикът й се показа и близна горната й устна, сякаш там бе останала капка вино.

— Имаш свежия вкус на вятъра — каза Ариана. — Позволи ми да те вкуся пак!

— Ще ме съблечеш съвсем — каза Саймън през зъби.

— Обичам да те разсъбличам.

— Ръцете ти са толкова нежни, устата ти е толкова гореща, че искам да излея семето си в теб.

Ариана трепна. След миг тя пое възбудената плът на Саймън в ръцете си. От докосването й той задиша тежко, през зъби.

— Но ти не го искаш, нали? — каза Саймън. — Не искаш да проникна в теб. Защо? Не си девствена, та да се страхуваш от мъжкия глад.

— Не, не съм девствена…

Ариана въздъхна и потрепери. С една ръка започна бавно да повдига полите на роклята си. С другата държеше нежно Саймън. Странната тъкан като по заповед се повдигна над бедрата й и се набра около талията, като я разголи. Усещаше нежния допир на бялата кожа, с която бе украсена полата й.

— Помниш ли, че ти разказвах за една приятелка? — попита Ариана.

Саймън не можеше да мисли за нищо друго, освен за възбудата си и за усещането, че роклята на Ариана се вдига нагоре по бедрата й.

— Приятелка?

Следвайки инстинкта си, Ариана въведе Саймън в тясната ножница, превърната от страстта в огнена, трептяща кухина.

— Да — промълви тя, — приятелката, която бе изнасилена.

Ариана се притисна към твърдата плът, която страстта бе извадила от тялото на Саймън, навлажни я и всяко следващо движение вече бе по-лесно, по-дълбоко, по-сладко.

Това я накара да иска още. Много повече. Но не знаеше как да го направи. Чувстваше само, че неговата възбуда я кара да иска… нещо.

Саймън изстена, когато почувства как Ариана се разтваря и се хлъзга върху него.

— Да — каза дрезгаво той. — Спомних си. Приятелката ти.

Вкопчена за Саймън, Ариана чувстваше студения вятър само като остър контраст на пламъка на прегръдката им и на удоволствието от нежната ласка между бедрата й. Екстазът я заливаше като горещ вятър.

— Това съм аз — каза Ариана.

За момент Саймън се почуди какво значи това. После разбра.

Погледна към лицето на Ариана. Тя беше огън и сянка, пламтящи полупритворени очи и набъбнали от неговите целувки устни.

— Ти? — попита Саймън с пресипнал глас.

— Да. От първата си среща с мъж останах разкъсана, окървавена, бита. Предадена.

— Славейче… Боже мой!

Саймън трепереше, когато се наведе да целуне очите, бузите, устата на Ариана. Тази ласка я потопи в нежна топлина.

— Тогава помислих, че това оръдие от коприна и стомана е създадено да наказва жените.

Саймън скръцна със зъби при мисълта, че за него няма да има облекчение вътре в нея.

Разкъсана, окървавена и бита. Предадена.

— Разбирам — прошепна Саймън.

— Ето защо замръзвах при всеки твой опит да ме погалиш там. Страхувах се от нова болка.

— Да, сега разбирам.

Саймън целуваше очите и дългите клепки на Ариана.

— Но вече не се страхувам от теб — пошепна Ариана.

Саймън не каза нито. Боеше се, че не е чул добре.

— Подхвани ме отзад — каза Ариана; спомни си как Томас бе изнесъл Мари от оръжейната.

Саймън се наведе и направи както каза Ариана без да пита защо. Допирът до гладката й кожа подействува като чувствена светкавица на двамата. Коленете й се подгънаха и тя се притисна още по-силно до него.

— Помогни ми — пошепна Ариана.

Вятърът отнесе думите й, но Саймън не се поколеба. Нейното тяло му казваше какво да прави — много повече от всичко, което бе очаквал от своето мрачно славейче.

— Вдигни ме — пошепна Ариана.

Саймън обърна гръб към вятъра; под неговия напор мантията обгърна двамата. Той вдигна Ариана, а нейните ръце го прегърнаха през шията; краката й се обвиха около кръста му.

— Изпълни ме, Саймън!

С името й на уста Саймън се прилепи до нея, както го бе правил в сънищата си, притискаше се нежно и силно, проникваше бавно и все по-дълбоко и я усещаше как го обхваща нежно и плътно, колко много го иска.

Дълга въздишка на облекчение се откъсна от Ариана, когато почувства как Саймън я разтваря и прониква в нея… без да й причинява болка. Чудото на чувственото единение я пронизваше трепетно, обхващаше я нежен екстаз.

Пламенното желание на Ариана изтръгна нов чувствен тласък от Саймън. Той проникна още по-дълбоко в нея. През живота си не беше преживявал нещо по-съвършено.

Изведнъж той си спомни какво бе казала Ариана, когато пое за пръв път в ръце неговата разголена и възбудена плът.

Страх ме е от това. Създадено е да разкъсва жените.

— Славейче — каза Саймън сипкаво, — причинявам ли ти болка?

Ариана отвори уста за отговор, но от тях се откъсна само някакъв странен, кратък вик, който изплаши Саймън.

Обля го пот, когато започна да се бори с най-дълбоките си пориви. Ариана го обгръщаше толкова плътно и нежно, тъй топло! Струваше му се, че иска той да проникне още по-дълбоко в нея.

Знаеше, че трябва да я пощади, но единственото му желание бе да влезе още по-дълбоко, до края. Започна бавно да се отдръпва.

Неспособна да продума, Ариана се притисна до Саймън, разтреперана от желание да отвърне на това съвършено, макар и кратко изпълване.

— Ариана? Прекалих ли?

— Още! — каза тя най-после.

Ноктите й се впиха във врата на Саймън, а краката й се сключиха още по-здраво около тялото му. Искаше да го накара да се върне в нея, на топло.

Той бе по-силен от нея. Задържа я на разстояние от себе си, за да се убеди, че не я насилва.

Разкъсана, окървавена.

Саймън стисна зъби.

— Говори ми, славейче. Кажи ми какво искаш.

— Аз… аз искам… теб.

— По този начин ли?

Дъхът на Ариана спря, когато почувства, че Саймън отново прониква в нея. Устните й прошепнаха името му.

— Боли ли те? — попита Саймън и започна да се отдръпва.

Тя поклати глава.

— Не както тогава…

— Но ти извика.

— Толкова е красиво…

— Това ли?

Саймън се върна, вгледан в очите й и този път не спря, докато не се съединиха напълно.

— Ариана?

— Боже, да! Саймън!

Звукът на името му, отронило се от устните й, го лиши от самообладание. Ръцете му я прегърнаха още по-здраво и той продължи, опивайки се от виковете й.

Нещо в Ариана трепна и екстазът избухна, още веднъж, отново, за да се прелее в Саймън. Той й отговори — тласък за тласък — и продължи да гали топлите дълбини даже след като изля себе си в тях.

После дълго я държа на ръце, докато задишаха по-спокойно.

Постепенно шумът на вятъра и струите на ледения дъжд напомниха на Саймън, че се намират на укрепленията и стражата може да дойде всеки момент.

Против желанието си той започна да отделя Ариана от себе си. Краката й се сключиха около него с изненадваща сила.

— Трябва да влезем вътре — каза Саймън.

Единственият й отговор беше нежно свиване на тялото й, от което дъхът на Саймън спря. Както и нейният.

— Остани в мен — каза Ариана. — Толкова ми е добре…

— И на мен.

Устата й се отвори при първия допир на езика му. Те дълго се опиваха един от друг. Само вятърът нарушаваше тишината. Най-после Саймън каза без желание:

— Стражата може да дойде.

— Стражата… Да.

Ариана се обърна да види дали идва някой. Движението на тялото й спря дъха на Саймън.

— Идва — пошепна Ариана и се обърна към него.

— Има начин.

— Какъв?

— Ще те сваля долу и ще се облечем, преди да ни е видял.

— Много е близо.

— Да — Саймън се усмихна. — Дръж се здраво за мен, славейче!

Преди Ариана да разбере за какво става дума, Саймън заслиза по стълбите. Усещанията, които й носеха движенията му, изтръгнаха от нея сподавен стон. Тя се притисна до него с всичките си мускули.

Когато спираловидната стълба ги скри от стражата, Саймън спря.

— Сега можем да си вървим.

Ариана поклати глава и се сгуши още по-плътно до него.

Ръката му се спусна надолу и я погали там, където тя го обгръщаше тъй плътно.

Ариана отвори широко очи. Дъхът й спря от усещането на ласката му, после премина в сладостен стон. Екстазът я прониза на тласъци.

— Колко си сладка! — каза пресипнало Саймън. — Бих могъл да те взема пак сега, тук, ако ще всички от крепостта да са се строили около нас. И ти ще позволиш, нали? Ще ме молиш! Господи!

— С-саймън — промълви Ариана. — Какво правиш с мен?

— Боли ли?

— Не, но… О!

Думите на Ариана заглъхнаха под вълните на новия екстаз. Саймън бавно я галеше, гледаше я и се усмихваше. После я вдигна, докато се разделиха и настани отново краката й около тялото си.

— Дръж се за мен.

Ариана се подчини и той стисна зъби, за да не извика. От допира на горещото й тяло до разтворения му брич кръвта му завря отново.

Саймън слезе бързо по стълбата и закрачи по коридора към спалнята на Ариана. Вратата беше отворена. Той я ритна да се затвори след тях. Пламъчетата на лампите се люшнаха от течението. Въглените в мангала бяха покрити с пепел.

— Тук е студено като горе — каза Саймън. — Но нищо. Искам само огъня между бедрата ти. Разкопчай мантията ми, славейче.

Ариана посегна към голямата сребърна брошка, която закопчаваше мантията на лявото му рамо. Докато се мъчеше да я отвори, устата му целуваше ръцете й, хапеше, ближеше, а езикът му я милваше между пръстите.

Тези ласки обещаваха толкова много, че сърцето на Ариана заби бързо; още повече казваше тлеещият в очите му глад. Изведнъж той видя, че ръцете й треперят.

— Страх ли те е? — Знаеше отговора, но искаше да му се наслади от устните на Ариана.

— Не. Ти просто ме… развълнува.

Това признание накара Саймън да се усмихне.

— Готово — каза Ариана. Най-после бе разкопчала брошката.

— Не, моя лейди. Едва сега започва.

Саймън хвърли мантията на леглото. Бялата кожена подплата блесна като сребърна под трептящата светлина на лампите. Той положи Ариана в средата и разпиля косата й около нея.

Гърдите й се показваха през развързания корсаж, а полите й бяха събрани над талията. От очите на Саймън не бе скрито нищо от нейната женственост. Той я гледаше с такава изгаряща сила, че тялото й пламна от смущение.

После Ариана престана да обръща внимание на голотата си. Саймън също се беше открил, изправен гордо през отвора на брича. С извечната усмивка на Ева Ариана посегна и нежно го притегли към себе си.

Той й се усмихна пламенно, свали нетърпеливо меча си и го остави настрана, докато пръстите й го галеха от върха до корена и обратно.

— Ти си великолепен, господарю мой — пошепна Ариана.

Думите й сякаш запалиха искра, кръвта му запулсира още по-мощно под пръстите й. Той потрепери като повлечен от порой.

— Ти омагьоса тялото ми — каза Саймън дрезгаво. — Никоя жена не ме е възбуждала толкова силно досега. Искам те пак!

— Ето ме.

Ариана се надигна и близна горещата капчица, която беше извикала от дълбините на страстта му.

— Такъв е сигурно вкусът на слънцето — прошепна Ариана. — Изгарящ.

— Такъв е и твоят вкус. Ти си огънят, който ме изгаря.

— Ти си моето слънце, Саймън — Ариана го докосна отново с език. — Преди теб имаше само тъмнина.

Саймън изохка и потисна с мъка сладките вълни, които го заливаха. Когато можа да си поеме дъх, той се наведе и плъзна ръката си от глезените на Ариана към тъмния триъгълник между бедрата й.

Дъхът й спря от напрегнатия му вид.

— Саймън?

— Позволи ми, моя лейди.

Ариана бавно разтвори крака. Вече нямаше прегради за докосването на Саймън. Той коленичи между краката й. Пръстите му я разтвориха нежно. Дъхът й спря. Обля го отново огненият дъжд на възбудата й.

— Ти си по-чувствена, отколкото се надявах — пошепна Саймън. — По-гореща, отколкото съм те виждал в сънищата си.

Двата пръста я разтвориха и се плъзнаха дълбоко в нея. Тя ахна; насладата я прониза остро и отново обля ръката му.

— Ти си в мен — каза Ариана, разкъсвана между изненадата и желанието. — Докосваш ме!

Саймън пое дълбоко дъх. Вдишваше с въздуха упоителния аромат на нейния отговор и се възбуждаше още повече.

— Ти не държиш нищо за себе си, нищо не криеш, даваш всичко — каза той.

Саймън почувства, че контролът му се изплъзва, но вече му бе все едно. Ариана трепереше в предверието на екстаза: диханието й бе горещо като вълните, които неговото докосване изтръгваше от нея. Горещото, осезаемо доказателство, че не е стигнал върха само премахна и последната възможност да се сдържа.

— Следващия път — каза той и плъзна ръце под коленете й, — следващия път ще те съблека и ще те държа будна, както в сънищата си.

Ръцете му се вдигнаха леко и мощно и тя се озова върху тях, разтворена за него.

— Но не този път — каза Саймън. — Този път трябва да те взема. Веднага.

Той проникна в нея и я изпълни докрай. Ариана изохка от експлозията на остра наслада.

— Да, мое диво славейче. Миналото няма значение. Тук е единствената истина. Ти гориш с мен както никоя жена досега.

Саймън се движеше с размах в Ариана, цялото му същество бе отдадено на първичното единение. Вик след вик се откъсваха от устните й, тихите й стонове говореха за отприщена чувственост; пламенната истина бе над всяка сянка от лъжа.

Насладата насищаше самия въздух с огън.

— Да — каза дрезгаво Саймън. — Окъпи ме в желанието си. Няма защо да говорим за изнасилването. Никоя насилена жена не би могла да познава чувствените фокуси, които правиш ти.

Ариана не можеше да чуе думите му, нито да мисли. От тласъците на Саймън я прорязваха сладки светкавици. Всеки дъх се превръщаше във вик.

— Да, славейче. Пей ми за огъня. Пет пари не давам за миналото. Само това е важно.

Ариана не се и опита да каже нещо. Тя се изпъна в мощна кулминация и се отпусна на твърдия воин, който я изпълваше тъй съвършено.

Саймън се наведе, опивайки се от стенанията й. Мощното му тяло изтръгваше от нея още нежни звуци.

Тя с вик изви тялото си към него с отметната назад глава. Косата й се разпиля като неукротен облак. Той я подхвана и я задържа така. Стоеше неподвижно наведен над нея, търсещ и треперещ от глад.

Тогава Саймън усети как неописуем екстаз заля Ариана, чу го в нейния трепетен вик. Той проникна в нея още веднъж, забравил всяко въздържание, сливаше се с нея с всеки мощен тласък на освобождаването, изля се в нея. Вече нямаше ни минало, ни настояще, нито лъжи. Остана само истината на насладата — толкова огромна, та му се струваше, че умира.

А всичко едва сега започваше. Саймън започна да възбужда Ариана отново — бавно, нежно и настойчиво.

След много време, в тъмнината, когато даже и месечината бе заспала, Саймън трепереше в отминаващите вълни на екстаза — толкова мощен, че Ариана плачеше в ръцете му и с хълцане викаше името му. Той целуна мокрите й клепки, прегърна я още по-здраво и притегли мантията над двамата.

— Каквото и да се е случило преди тази нощ, то вече няма значение — каза Саймън. — Но от днес нататък ти ще пееш страстните си песни само за мен, славейче. Само за мен.

Пресипналият му глас не можеше да скрие желязната му воля — както мощната му чувственост не криеше силата и дисциплината на тялото му.

— Никога няма да понеса да ме докосне друг мъж — пошепна Ариана. — Обичам те, Саймън. Затова превъзмогнах страха си от мъжката сила.

Саймън затвори очи.

— Не говори повече за миналото. От това само боли.

— Но…

Той целуна Ариана много нежно.

— Ти си всичко, което съм мечтал да държа в ръцете си — прошепна Саймън.

Гушна я до себе си и се отдаде на съня също тъй безрезервно, както се бе отдал на страстта.

Ариана не можа да заспи толкова бързо. Лежа дълго будна със затаен дъх, с утихнала страст: сърцето я болеше за всичко, което бе казано.

И неизказано.

Съблазних Саймън много добре — мислеше Ариана отчаяно. — Той ще приеме осквернената си жена, без да се оплаква, защото заедно горим прекрасно и не бихме могли да се разделим.

Но той не ми вярва.

Той вярва на Джефри.

Нищо чудно, че Саймън не ме обича така, както аз обичам него. Той не ми се доверява.

В някакво вцепенение Ариана се питаше дали някога ще се освободи от кошмарите на миналото.