Елизабет Лоуел
Омагьосаните (23)

Глава двадесет и трета

През останалата част от деня Ариана прекара в стаята си. Чакаше в ужас да дойде Саймън и да я разпита защо не е девствена. Но той не дойде.

Саймън вършеше работата си като управител на крепостта на Доминик, без да погледне към Ариана. Заключиха раклите отново и предадоха ключовете на Доминик да ги пази; никой не продума в присъствието на Ариана за изчезналата зестра.

Сякаш Ариана не съществуваше.

Саймън изглежда не даваше и пет пари за това, че тя беше дошла под венчилото с отнета чест.

Изглеждаше така, сякаш не се интересува от нея.

Но защо трябва да се интересува? — мислеше си унило тя. — Аз съм неговото наказание, унижение за тялото му заради греховете на страстта.

Аз съм неговият ад.

Ариана потрепери. Това изтръгна дисонантни звуци от арфата, която държеше в скута си. Тя хвърли мрачен поглед на инструмента, но виждаше само своите черни мисли в прекрасно инкрустираното дърво.

Защура се безцелно из стаята, дрънкаше напосоки по арфата, без да забелязва многоцветния разкош и топлината на жилището си. Чувстваше се по-скоро затворничка, отколкото родена благородница.

Сама беше построила затвора си. Господарите на крепостта Блакторн не бяха показали нито с поглед, нито с дума, че тя вече не е желана в техния дом.

Ариана погледна през един от високите прозорци на стаята си. Ако се наведе над бездната отвъд стените на крепостта и опре гърди на ледения камък, ще може да види синята лъкатушна лента на река Блакторн.

В края на пътуването си към крепостта Блакторн Ариана се беше любувала на сребристите бързеи и на шума на реката. Тя й напомняше за родния дом и за друга река, на която се беше радвала много топли летни дни. Беше седяла на брега с арфата и беше свирила в унисон с мислите си, с птичите песни и с далечните провиквания на пастирите.

Сега това е като сън. Бях тъй чиста. Толкова глупава. Вярвах…

Прекалено много.

От двора долу долетя вик; последва го звук от отваряне на здравата дървена порта на крепостта. Конски копита изтрополяха глухо по подвижния мост и зачаткаха по калдъръма на вътрешния двор.

Ариана погледна през друг прозорец точно когато Саймън прекоси двора и се приближи до един рицар, яхнал току-що коня си. Русата коса на рицаря и гъвкавата грациозност, с която слезе от коня показаха на Ариана, че в крепостта Блакторн се е върнал Свен, шпионинът на Глендруидския вълк.

Поздравът на Саймън се загуби в порива на вятъра, духнат през двора. Двамата мъже се отправиха към стъпалата на входа.

Жълта котка пробяга през двора и се насочи към Саймън. Без да спира, той вдигна животното, сложи го на раменете си и започна да го гали, докато слушаше какво е открил Свен.

На Ариана й се стори, че чува тихото мъркане на котката въпреки четирите етажа, които ги деляха.

Каза си, че не завижда на котката, задето я галят дългите, изкусни пръсти на Саймън. Само след миг призна пред себе си, че не е вярно.

Въпреки грубото насилие на Хубавия Джефри, Ариана се беше научила да цени докосването на мъжа, мъжката ласка, нежното плъзгане на мъжките ръце по тялото си.

Само един мъж.

Мъжът, чието наказание бе станала.

Моят ад дойде на земята; името му е Ариана.

Ариана копнееше да разкаже на Саймън как брутално й беше отнета девствеността. Но се боеше, че той няма да й повярва. Никой не й вярваше.

Искам да ми повярва, както никой досега не ми е вярвал!

Не съм като Мари — да лягам с всеки и да не обичам никого. Аз съм момиче, чиято чест бе изтръгната от тялото й, разкъсана и окървавена. Аз съм момиче, което оплаква предателството си към Бога.

Но никой не ми вярва.

Защо трябва да ми вярват сега? Даже ти, Саймън, който ме приласка като никой друг. Особено ти.

Острият звън на арфата изтръгна Ариана от мислите й.

По коридора откъм стълбата към стаята на Ариана се приближаваха стъпки. Тя се озърна като обезумяла, като че ли търсеше път за бягство, което всъщност не желаеше.

Стъпките спряха пред вратата.

Саймън? Дойде ли най-после при мен? Сега ли ще направиш онова, което аз не можах в първата ни брачна нощ?

Стъпките отминаха и оставиха Ариана с трескавите й мисли.

Изведнъж тя осъзна, че трябва да излезе от тази стая или да изкрещи мъката си така, че да чуе цялата крепост. Но не искаше да мине покрай Саймън в голямата зала и да изживее отново неговия студен, отчужден поздрав. Не искаше пак да се взре в тези очи и да види там своето предателство, отразено с такава мрачна яснота.

Предадената Ариана беше станала Ариана — предателката.

Плачейки тихо, тя започна да разкопчава и съблича светлолилавата си рокля — една от малкото, донесени от Нормандия. Не искаше да я докосва нищо, свързано с родината й. Не искаше да я докосва каквото и да било.

Освен Саймън.

Ариана посегна като сляпа към Мъдрата дреха; не беше я обличала от момента, в който разбра, че тя може да бъде като животните на Ерик — много по-умни от всичко, което не е човек.

В момента Ариана не се интересуваше какво представлява тази рокля. Искаше само да й бъде топло, когато задухат зимните ветрове. Искаше да бъде обичана. Да се освободи от миналото си и от последиците от бруталността на Джефри. Искаше…

Саймън.

Дрехата обгърна Ариана като кадифена благодат, милваше и утешаваше плътта й, кръвта й, самата й душа. Материята се сгуши до нея като котенце, жадуващо да го погалят. И Ариана я погали, сякаш беше коте.

Сребърните ширити блеснаха по-ярко от слънчев лъч върху поток и набраха дрехата от коленете до шията на Ариана. По аметистовата материи пробягваха сребърни нишки, събираха се в ръкавите като рунически светкавици и проблясваха с всяко движение на ръцете.

Като ехо от тайнствените сребърни светкавици по дрехата танцуваха в сложна плетеница две човешки фигури със същия прозрачен черен цвят като очите на Саймън. Откъдето и да погледнеше дрехата, Ариана виждаше тези фигури; те й напомняха натрапчиво за онова, което искаше и което никога нямаше да има.

Платът галеше глезените й, изкушаваше я да се вгледа в черното и в среброто и я принуждаваше да види мъжа и жената, свързани във взаимна страст от самите нишки на тъканта.

— Лежи тихо, рокличке — пошепна Ариана.

Дрехата на Сирина ще лежи спокойно по теб. Тя отговаря само на сънищата, а без надежда няма сънища.

Ехото от думите на Касандра унищожи и остатъците от самообладание. С проклятие, които би смаяло всекиго, Ариана сграбчи пелерината си и я наметна. Странната дреха не се виждаше вече.

Остана гальовната й топлина, от която Ариана се нуждаеше като от въздух.

Като подгонена от демони тя напъха арфата в пътническа чанта и я преметна през рамо. На излизане от стаята грабна кошничката с бродерията си и изтърси съдържанието й на масата, без да обръща внимание на нежния копринен рисунък.

Без да се оглежда настрани, Ариана слезе забързано по стълбата, прекоси сградата и стигна до входа. Пазачът я погледна изненадано, но не каза нито дума и й отвори вратата.

На двора вятърът беше като глътка студена, бистра вода. Опияняващ като вино, луд като мислите на Ариана, той беше добре дошъл за нея. Тя се остави да я тласка по калдъръма на двора към широката, тежка порта, охраняваща сигурността на крепостта.

Там Куцият Хари я погледна накриво и й се усмихна многозначително. От погледа му не убягнаха нито бледото й от напрежението лице, нито ръката, стиснала здраво дръжката на чантата.

— Днес следобед е твърде студено за събиране на билки, лейди Ариана.

— Обичам студа. А някои билки е най-добре да се събират късно следобед.

— Да, госпожо. Тъй казва и лейди Маргарет.

— И тя ли е в градината?

— Така мисля.

— Благодаря.

Хари я поздрави с кратко докосване на пръстите до челото, отвори малката вратичка и я пусна да мине.

Ариана излезе с широки крачки, отривисти като поривите на вятъра. Когато пътеката се раздвои, пое към билковите градини. Вратичката се скри от погледа й и тя зави рязко и пое по тясна алея към брега на река Блакторн. Нямаше никакво намерение да се изправя пред зеления поглед на господарката на Блакторн.

Брегът на реката привличаше не само Ариана. През папратите, позлатени от вледеняващата целувка на късната есен, се виеше примамлива пътечка. Тя свършваше до една скала, приютила няколко брези и калини. Тяхното изящество можеше да се сравни само с устойчивостта им на ветровете.

На по-защитените места дърветата все още държаха по малко от листата си; останалите лежаха по земята като небрежно захвърлени монети. Други плаваха по реката или бяха спрели сред камъните край брега.

Ариана вървя през жълтите папрати до една каменна пейка в скалата, недостъпна за погледи откъм пътеката. Повърхността на камъка беше леко полирана; откак река Блакторн е потекла надолу към морето, на това място са идвали хора да погледат бързите й води.

Ариана седна на изгладения от времето камък с тежка въздишка. Празната кошничка падна на земята. Чуваше се само тихото пляскане на водата по камъните и свистенето на вятъра в голите клони на дърветата.

Тя извади бавно арфата от чашата и засвири. Мелодията хармонираше със сезона и с песента на реката и на вятъра — прекрасна, но мрачна като убийствената прегръдка на зимата.

Мислите на Ариана постепенно се върнаха към кошмара, който не свършваше с изгрева на деня. Кошмарът, на който тя не виждаше края… Все още се мъчеше да разбере какво се бе случило, защо и как ще вплете тази ужасна нишка в тъканта на живота си по-нататък.

Със затворени очи Ариана остави арфата да пее за нечуваното предателство, довело нови предателства, и за жестоката и неутешима мъка, сравнима само със загубата на любим човек.

Несравнима даже и с нея.

— Мислех, че пръстите ти карат арфата да пее. Но, кълна се в сините очи на Христа, ти свириш ужасни ноти. Жадуваше ли за мен моя зелчице?

Музиката стихна като отсечена с меч.

Джефри. Мили боже, не може да бъде!

Ариана разтвори широко очи. Пред нея стоеше самият кошмар. Мантията му беше отметната назад и откриваше бронята.

Хубавия Джефри.

Висок, мускулест, привлекателен, едва ли не красив, обичан както от момичетата, така и от благородниците; боец, който обича да се сражава с трима едновременно.

От вида на Джефри, горд и силен, застанал пред нея в доспехите си, стомахът й се сви. Изби я студена пот и започна да й се гади.

— Мислех, че съм се отървала от теб — каза тя твърдо.

Джефри се усмихна, като че ли Ариана го беше нарекла с най-любовни думи. Очите му, сини и непроницаеми като яйцата на червеношийката, разглеждаха бавно пригладената й черна коса, несравнимата красота на очите й и изящната извивка на устните й.

— Кълна се във всички светии, искам пак да ухапя тази уста — каза Джефри. — Мечтаех да те чуя как стенеш, да видя как тече кръвта ти и да я оближа като изгладняла хрътка.

Ариана се бореше с пристъпите на гаденето. Знаеше, че трябва да се овладее, за да се защити. Нямаше кой друг да го направи.

Нямаше значение какво ще последва. Този път тя щеше да крещи, да проклина и да издраска до кръв усмихнатото лице на Джефри.

— Какво искаш? — попита Ариана.

В думите й нямаше въпрос; просто искаше Джефри да го каже.

— Теб.

— Аз не те искам.

Джефри се засмя.

— Света вода ненапита.

— Омъжена съм.

— Е, и?

Джефри вдигна рамене. Брънките на ризницата му блеснаха в ярката есенна светлина.

— За разлика от теб аз съм почтена.

— Тъй ли? Тогава защо отиде при съпруга си обезчестена?

Джефри й се усмихна. Някога бе намирала тази момчешка усмивка очарователна. Сега вече не. Отвращаваше я това, че този мъж можеше да изглежда невинен като Божи ангел, а да носи душата и чувствителността на прасе.

— Изнасилена? Не-е — каза Джефри и потри ръце в рицарски ръкавици. — По-скоро аз бях насилен от твоята красота. Заспах полупиян; когато се събудих, ръцете ти шареха из брича ми.

— Лъжеш!

— Не, зелчице. Не се прави на целомъдрена. Сами сме.

— Тогава защо си правиш труд да лъжеш? — попита Ариана язвително.

— Да лъжа? Говоря самата истина. Събудих се и намерих оръдието си в устата ти, а после — в твоята гладна, влажна…

— Лъжец!

— Ах, донесох цвят за бузките ти.

— Гади ми се от теб!

Джефри се засмя.

— Ще спра гаденето с оръдието си.

Изведнъж Ариана си даде сметка, че като я хапе, Джефри хем се забавлява, хем се възбужда.

Гаденето я обземаше непреодолимо. Ариана знаеше, че Джефри изпитва удоволствие от опитите й да се съпротивлява; това беше една от най-лошите страни на кошмара.

— Какво? Възхитителните протести свършиха? — попита Джефри. — Значи ли това че ти се иска…

— … да ти видя гърба да. Искам го горещо. Пеша ли си дошъл? Ако е така, ще ти дам кон; само обещай, че ще се махнеш от очите ми.

В гласа на Ариана нямаше емоция. Нямаше я и на лицето й. Само червенината по бузите й издаваше сдържания гняв.

— Конят ми чака в онази горичка да потърся арфата; мислех, че никога вече няма да я чуя.

— Тогава се махай. Обещавам, че няма да те последвам.

— Наранен съм — каза Джефри с ръка на сърцето — и няма да се излекувам от тази противна болест. Дойдох да те поискам, а ти ме отритваш.

— Саймън вече ме е поискал.

— Този страхливец — каза Джефри с гримаса на отвращение.

Дъхът на Ариана спря от презрението в гласа на Джефри.

— Саймън е най-храбрият рицар, когото някога съм срещала — каза тя и си спомни съпруга си, застанал сам пред нападателите, за да може тя да избяга.

— Наистина! Тогава защо не уби невярната си жена и не я хвърли в морето?

— Не съм невярна!

— Така ли? Ти отиде при него, използвана от друг мъж.

— Насилствено.

— Толкова добре използвана — продължи Джефри, без да обръща внимание на думите й, — че му отказваш тялото си, защото копнееш за тялото на първия си любовник.

— Копнея да видя лешоядите да пируват над костите ти!

— Знае се, че не си девствена и че отказваш на съпруга си. Кой ще повярва, че не вдигаш крака за рицар като Хубавия Джефри? — Той се усмихваше като ангел.

Ариана беше бледа, но думите на Джефри изтриха и следите на цвета от лицето й. С неестествено спокойствие тя остави арфата, метна чантата на рамо и се изправи. Съжаляваше жестоко, че не взе със себе си кинжала.

Жалко, че създателят на Мъдрата дреха не е предвидил нуждата да се носи и оръжие — мислеше мрачно Ариана. — Ще разменя арфата за пояс с ножница.

Ариана пристъпи към пътеката. Застанал неподвижно, Джефри й преграждаше пътя.

— Стоиш на пътя ми — спокойно каза тя.

— Аха. Дигни си полите, момиченце. Дойдох отдалеч да видя бедрата ти разтворени за мен.

— Най-напред ще трябва да ме убиеш.

Джефри се засмя, но смехът му угасна при вида на решимостта в пламналите аметистови очи на Ариана.

— Каза ли на мъжа си? — попита остро Джефри.

— Че си ме насилил?

— Че лежах между краката ти толкова дълго, че не можех повече да се възбудя.

— Ако не ме лъже упоената памет, ти се потеше като прасе, докато се възбудиш един-единствен път. А мъжествеността ти приличаше повече на водорасло, изхвърлено на брега, отколкото на „оръдие“, за което говориш тъй гордо.

Безупречната кожа на Джефри пламна. Усмихнатите му устни се изкривиха в озъбена гримаса.

— А и какво може да се очаква от един мерзавец, който най-напред упоява една девственица и след това я насилва? — продължи тихо Ариана. — Никой истински мъж не би паднал толкова ниско.

Джефри вдигна бронирания си юмрук.

Ариана се усмихна както едно време, когато беше магьосница.

— Подлагаш на изпитание търпението ми — каза той през зъби.

— А ти — стомаха ми.

— Искаш ли да усетиш юмруците ми?

— Искам да те видя в ада.

Ариана стоеше изправена и го гледаше непоколебимо. Чакаше да загуби самообладание — така ставаше винаги, когато някой му противоречеше.

Но някъде между Нормандия и Спорните земи Джефри се беше научил на предпазливост. Той разглеждаше Ариана с любопитство, сякаш беше очаквал да види нещо съвсем различно.

И наистина беше очаквал. Плачещото, ограбено момиче от неговите спомени се криеше зад седлото си по време на похода от Нормандия до Англия. Не искаше Джефри да я забележи. Продумваше толкова рядко, че рицарите се обзалагаха кога ще каже една дума.

— Много жалко, че си възвърнала разсъдъка си — каза Джефри. — Това беше най-непривлекателната част от теб.

— Благодаря.

— Да не би баща ти да е тук? — попита Джефри. — Затова ли си толкова смела?

Ариана премига, объркана от новия обрат на разговора. Джефри винаги знаеше повече от Ариана за движението на барона.

— Защо ме питаш?

— Отговори ми — каза Джефри — или ще отида в крепостта Блакторн и ще кажа на твоя страхлив съпруг, че днес си дошла при мен и си ме молила да те преора така, както той не може!

— Саймън няма…

— Да ми повярва? — Джефри я прекъсна подигравателно. — Вече опита с баща си — човека, който те познава най-добре. И повярва ли ти той?

Ариана затвори очи и залитна, сякаш някой я беше ударил. Гласът на Джефри звучеше искрено и загрижено. Това караше другите да вярват, че е чувствителен човек.

Но той нямаше емоции; само ги използваше.

— Не-е — продължи Джефри. — Баща ти повярва на мен, защото бях просто нещастната жертва на твоята развратна похот. Бутилката от адската любовна напитка, която ти изля в чашата ми с вино, още се валяше в окървавените чаршафи на леглото ти. Всичко това беше там, за да го видят и баща ти, и свещеникът. И те видяха, нали?

Джефри се изсмя злобно, както се смееше само на курвите и на робите.

Ариана искаше да запуши ушите си с ръце, но не направи това удоволствие на Джефри. И двамата знаеха много добре кой на кого е повярвал и кой е бил предаден.

Саймън, ще повярваш ли, че съм невинна? Ти, който мразиш магьосниците? Ти, които говориш с такава ярост, че не искаш да си роб на никоя жена?

Особено на една магьосница…

И какво ще стане, ако ми повярваш? Битка до смърт с Джефри, за да се реши кой е почтен и кой не е?

При тази мисъл по тялото на Ариана изби студена пот. По-рано би се зарадвала на възможността да бъде реабилитирана със смъртта на Джефри. Но вече не мислеше, че истината е надежден щит срещу лъжите, особено ако те са изречени от рицар като Хубавия Джефри. Беше убил твърде много мъже — и бандити, и рицари.

Той се любуваше на кръвта по меча си, жадуваше за кръв със смразяваща страст.

Нямаше значение колко бърз и умел е Саймън; той бе по-нисък и поне с петнадесет килограма по-лек от Джефри. Още по-важно бе, че Саймън не е тъй жаден за кръв.

— Говори се, че барон Дьогер бил в Англия — каза беззвучно Ариана.

— Значи ще дойде в крепостта Блакторн.

— Не са ми го казали направо.

— Какво от това? Баща ти не те обича.

Ариана не оспори това. Беше вярно. И да я беше обичал някога, баща й вече не я обичаше. Последните му думи, отправени към нея, го показаха ясно.

Курва! Да бих посмял, щях да те убия.

Като да продължаваше мислите на Ариана, Джефри каза:

— Сигурно е, че не е изминал толкова път, за да се види с развратната си дъщеря, която го опозори.

— Може би търси съюз с краля на Англия вместо с краля на Шотландия.

— По-вероятно е баща ти да е надушил някъде слабо място — каза Джефри. По устните му пробягна усмивка. Тя беше жестока като терзанията на Ариана, но Джефри запази мислите си за себе си.

Усетила, че вече не е център на вниманието му, Ариана започна да се отдръпва все по-далеч от него.

— Разбира се — каза Джефри и се вгледа отново в нея. — Ти.

— Мислиш, че той най-после ми е повярвал? — попита стъписана Ариана.

— Той вярва на истината. А тя гласи, че под въздействието на омагьосаното питие аз съм те преорал дълбоко, както волът оре земята.

Ариана прехапа устни, за да превъзмогне яростта, заплашваща да й отнеме самообладанието, и се отдалечи още повече.

— Ти си слабостта, която е надушил — каза Джефри. — Ти си нормандската лисица, оставена при саксонските пиленца.

— Ти си луд!

— Не, аз просто съм по-умен от другите мъже — каза Джефри небрежно. — Баронът знае, че си отишла под венчилото дефлорирана, нищо че никой не е надал вой.

Джефри издърпа долната си устна с два пръста и се засмя. Смехът му бе не по-малко вулгарен от усмивката.

— Глендруидския вълк и верните му кученца май са по-слаби, отколкото изглеждат — каза тихо Джефри. — Мисля, че хитрият стар лешояд го знае и бърза да оглозга кокала.

Ариана гледаше в земята; страхуваше се, че Джефри ще види потвърждението на истината в очите й. Глендруидския вълк наистина се тревожеше за дела си от Спорните земи — иначе не би тласнал верния си брат в един брак, който никой не искаше.

Ти заслужаваш по-добра жена от тази студена норманска наследница.

Но отговорът, който Саймън даде на Доминик, беше бърз и болезнено практичен.

Блакторн заслужава по-добра съдба от войната. Също и ти. Бракът със сигурност няма да е по-лош от султанския ад, с който се мъчеше да ме купиш.

С крайчеца на наведените си очи Ариана забеляза движението на ръката на Джефри. Беше вече късно. Преди да успее да се дръпне, той я сграбчи и я притисна толкова силно до ризницата си, че дъхът й спря.

Облъхна я воня на вино и на нещо по-лошо, от което й се повдигна. Отблизо видя, че пиенето (или каквото там успокояваше духа му) вече мърсеше ангелската чистота на лицето му. Кожата му загрубяваше. Носът му се бе зачервил от разширени венички. Дъхът му миришеше като делата му.

— Англия не те посрещна много добре — каза Ариана през зъби. — Върни се в Нормандия. Там още вярват на лъжите ти.

— Сърцето ми е завладяно от една благородна вдовица.

— Тогава ме остави и почни да я ухажваш.

Джефри се засмя.

— Това вече е свършено. Остава само да я направим вдовица. Скоро ще стане. Тогава имението Карлайл ще бъде мое, а с него — и ти. Така искаше баща ти.

— Ако предизвикаш Саймън и оживееш, Глендруидския вълк ще те убие.

— Аз ще остана жив, но Саймън е този, който ще ме предизвика. От това не може да започне вендета.

— Върни се в Нормандия — каза Ариана. — Саймън няма да те предизвиква. Глендруидския вълк няма да позволи.

— И аз така мисля, зелчице. Няма да има избор. Ще видиш.

— Аз? Никога!

— Наистина? Престана ли най-после да виеш, че си изнасилена?

Усмихнат, Джефри измъкна едната ръкавица, пъхна ръката си под мантията й и заби пръсти между бедрата й. Изведнъж усмивката му се превърна в гримаса на изненада и ярост. Той дръпна рязко ръката си и пусна Ариана толкова бързо, че тя се олюля.

— Боже! Света Богородице! — Джефри затърка ръката си по бримките на ризницата. — Откога си почнала да носиш власеница и коприва? Пропаднала мръсница! От твоите номера ми излязоха мехури на пръстите!

Преди да чуе оплакванията на побеснелия Джефри, Ариана осъзна, че се е освободила. Тя запази равновесие и затича към крепостта, преди той да е разбрал.

— Ела тук! — изкрещя той гневно.

Ариана вдигна поли и затича още по-бързо. С всяка крачка арфата я удряше по гърба.

Джефри хукна проклинайки към коня си, вързан далеч от хорските погледи в една горичка до крепостта. Той не се и съмняваше, че ще хване Ариана, преди да е стигнала до крепостта.

Ариана го знаеше.

Тя стигна до един гъсталак от папрат, къпина и калинови дървета и едва тогава се обърна да види къде е Джефри. С гръб към нея, той тичаше към близката гора, където добиваха повечето дървен материал за крепостта.

Както се надяваше Ариана, Джефри беше решил да я гони на кон, а не пеша; пречеха му ризницата, шлемът и мечът.

Незабелязана от Джефри, тя се отклони от посоката си и навлезе дълбоко в гъсталака. Клоните се завираха през мантията до дрехата й, но не можеха да се закачат там. Плътната тъкан устояваше и на най-острите бодли.

Когато се убеди, че не могат да я видят от пътя към крепостта, Ариана коленичи да си поеме дъх. Косата падна в очите й. Клоните бяха раздърпали изкусно оплетените й коси. Тя ги отмахна нетърпеливо и сложи длан на гърдите си. Там се надигаше болка — все едно, че пак беше забит кинжалът на онзи рицар разбойник.

Дали не се е отворила онази рана?

От тази мисъл дъхът й спря. Тя трескаво развърза дрехата, за да види раната под гърдата си.

Нямаше кръв. Върху гладката кожа се виждаше само един белезникав белег. Със сподавена въздишка Ариана се отпусна на земята, без да обръща внимание на полепналите по мантията й листа и пръст.

Скоро сърцето и дишането й се успокоиха. Тя се настани по-удобно и зачака да чуе викове от кулите на Блакторн. Стражата щеше да забележи Джефри.

Птиците се събираха за настъпващата нощ. Песните им заглушиха шума на реката. По пътя заскърца кола. Главините й се нуждаеха от смазване. Виковете от кулите на Блакторн заглушиха жалбите на колелата.

Ариана надигна глава и се ослуша. Капризите на вятъра най-напред отнесоха далеч, после донесоха до нея думите на стражата. Бяха видели Джефри. Той нямаше избор — трябваше открито да отиде до портата на крепостта.

Беше спасена. Джефри бе твърде умен, за да я малтретира публично. А тя щеше да се погрижи да не остава насаме с него.

С въздишка на облекчение Ариана се изправи и се загърна плътно с мантията. По полите й бяха прилепнали листа и клончета. Тя ги изтърси припряно и се отправи към крепостта.