Елизабет Лоуел
Омагьосаните (6)

Глава шеста

С всяка изпита халба бира и чаша вино тостовете на събралите се рицари ставаха все по-невъздържани. Макар брачната церемония да бе елегантна, кратка и почтена, пирът наваксваше за предишната въздържаност.

Синът на Робърт от Север, лорд Ерик, наблюдаваше младоженците от мястото си на масата на Дънкан в центъра на голямата зала. Нищо не можеше да успокои тревогата, която се надигаше у Ерик от това, което вижда. Саймън бе любезен с булката и нищо повече. Дори да очакваше с нетърпение прелъстяването на норманската наследница, това не личеше.

Но тъкмо Ариана истински тревожеше съзнанието на Ерик. Макар да бе облечена в приказно красивата сватбена рокля на Сирина, по лицето и в жестовете й нямаше радост. По-скоро се забелязваха отсенки на ужас и едва сдържан гняв. Великолепните й аметистови очи бяха забулени от сенки, които не идваха от студената нощ, обгърнала крепостта.

По време на церемонията и празненството след това пръстите на булката се движеха незабелязано, сякаш в търсене на арфата, за да изговорят всичко онова, което тя не можеше да изкаже.

— Ариана. Предадената. Но от кого и по какъв начин? И защо?

Никой не се обърна, за да отговори на Ерик. Бе изрекъл думите прекалено тихо, за да ги чуе някой от празнуващите на господарската маса.

Касандра обаче чу ясно думите на Ерик. Веднага щом свърши пиршеството и започнаха все по-дебелашките тостове, тя дойде и застана точно зад бившия си ученик. Наблюдаваше го мълчаливо, когато вдига чашата си и реагира на тостовете с благородна усмивка, която изобщо не разкрива мислите му.

— Кажи ми, Касандра — каза Ерик, без да престане да изучава Ариана, — какво си помисли за роклята нашата норманска наследница?

— Изработката на Сирина е като нея самата — отвърна Касандра.

— И каква е Сирина? — тросна се Ерик. — Никога не съм виждал тази стара врана.

— Тя не е стара.

Ерик издаде звук на нетърпение. Това бе първата му възможност да разговаря насаме с Касандра, откакто булчинската рокля бе пристигнала в крепостта. Любопитството и далеч по-неотложните потребности на господар, който трябва да защитава крепост край неспокойните граници на Спорните земи го правеха необичайно рязък.

С доста странна усмивка Ерик вдигна чашата си за един тост, в който се пожелаваше съюзът да даде толкова деца, колкото са звездите на небето.

— Не ме е грижа дали Сирина е току-що излюпено пиленце или костите й пращят като съчки, като ходи — промърмори Ерик, като тресна чашата си на масата.

Устата на Касандра се изви във форма, подозрително близка до усмивка.

— По дяволите — продължи Ерик, без да вдига поглед. — Кажи ми това, което трябва да знам и ми спести думите за бродерията!

Сега Касандра се усмихваше открито. В живачното сиво на очите й имаше задоволство. Рядко се случваше Ерик да захапе въдицата толкова бързо.

— Спокойно — промърмори тя, — тази вечер не е твоята брачна нощ.

— Бъди благодарна — рече през зъби той, — че не съм в настроение тази вечер да прелъстявам някаква снежна принцеса, независимо какво богатство е пренесла през морето и е сложила в краката ми.

— Е, но Ариана не е снежна богиня.

Ерик се промени неуловимо. Макар да не помръдна, той стана някак по-жив, по-бдителен — като хищна птица, усетила следа.

От другата страна на Ерик се надигна мощният Стагкилър. Той загледа златистите очи на господаря си със своите, които не бяха по-малко златисти.

— Роклята прие Ариана! — рече тихо Ерик.

— В известен смисъл.

— Говори ясно.

— Нима една магьосница говори ясно? Какво ще стане с традицията?

Ерик установи със закъснение, че е бил ловко манипулиран от жената, която обичаше като майка.

— Говори както искаш, но бързо — рече Ерик. — Стагкилър няма търпение да се впусне в нощта. Както и аз.

— Да се впусне в нощта — усмихна се Касандра. — Подхожда ти да караш простосмъртните да те мислят за магьосник, който се превръща от мъж във вълк, нали?

Ерик показа зъбите си в хищна усмивка.

— Това ме е спасило от много досадни преговори с лакоми братовчеди, далечни роднини и проклети рицари.

Касандра се засмя и се предаде.

— Ариана видя нещо в плата — рече Учената жена.

— Какво беше то?

— Не каза.

Хуморът изчезна от лицето на Ерик.

— Тогава как разбра, че роклята я е приела? — попита той.

— Тя държеше и галеше материята, сякаш е кученце, търсещо топлина. Доставяше й удоволствие.

Ерик изръмжа.

— Значи Ариана не е съвсем мъртва, въпреки онова, което усети Амбър, когато я докосна.

— Изглежда, че не е.

— Няма „изглежда“ в тази работа — тросна се той. — Ариана е видяла нещо в роклята. Приятно й е било да я докосва. Роклята й принадлежи и тя — на нея. Значи в нея има страст, Слава богу.

— Да. Но дали тази страст ще бъде за Саймън, или дарът на Сирина ще бъде нещо като щит срещу него?

За известно време Ерик наблюдаваше мрачно голямата зала на крепостта Стоунринг.

— Не знам — каза той накрая. — А ти?

— Магическите камъни мълчат по въпроса.

— Дори и сребърните ли?

— Да.

Ерик промърмори някакво заклинание под носа си. Умението на Касандра да предсказва бъдещи кръстопътища бе полезно, но невинаги можеше да се разчита на него. Прозренията идваха при нея по собствено желание, а не по нейно. Често пъти това, което виждаше, бе загадъчно и не можеше лесно да се интерпретира дори от учените и свещениците, взети заедно.

Ерик отново загледа мълчаливо събралите се лордове, дами, рицари, земевладелци и девици от благородно потекло, които изпълваха огромната зала с викове и смях. Когато бе подходящо да реагира на някой тост, той го правеше, но изражението му държеше хората от крепостта на разстояние.

От мястото си до Дънкан, господаря на крепостта, Ерик можеше да види и назове по име всеки рицар, който вдигаше тостове и пиеше. Можеше да назове и всички хрътки, които се въртяха под дългите маси в търсене на огризки. Можеше да изсвири специалния сигнал и да извика всеки сокол и да накара всеки да му отговори от пръчката си зад стола на своя рицар.

Същото важеше и за крепостните селяни и слугите, свободните селяни и селяните от крепостта, полетата и околностите. Ерик познаваше всички тях, знаеше индивидуалните им способности, родовете им и с доста голяма точност можеше да предвиди как би реагирал всеки на дадена команда.

Наследницата Ариана обаче, дъщеря на властния барон Дьогер, идваше от чуждо място. Беше дошла в Спорните земи неучена, затворена, беше една самотна красавица, обвита в студенина, дълбока като самата зима.

— Саймън ще намери пътя към сърцето й — рече Ерик.

— Надеждата или Учението заговори? — попита Касандра.

— Кое момиче може да устои на съчетанието от ум, войнска доблест и любовна страст у Саймън?

Касандра помръдна леко с ръце. От пръстена й с трите камъка се разнесоха червени, зелени и сини отблясъци от светлината на свещите.

— Надеждата или Учението? — повтори тя.

— Господи — озъби се Ерик, — защо питаш мен?

— Твоята дарба е да виждаш характери и връзки, които убягват и на учените, и на простолюдието.

— Така наречената ми дарба е безполезна, когато трябва да се определи какво се крие в ума на една жена.

— Глупости. Просто никога не си имал достатъчно важна причина да опиташ.

— Ариана ме кара да се чувствам неловко — рече направо Ерик. — А това е учението, а не надеждата.

— Да — съгласи се Касандра.

— Погледни я. Познаваш ли друг човек, който да е бил приет от дрехите на Сирина и да не е успокоен?

— Не.

— Успокоена ли е Ариана?

Въпросът на Ерик бе реторичен. Така или иначе Касандра отговори.

— Спокойна? Не — рече тя. — Успокоена? Доста вероятно. Можем само да се досещаме за тревогата й, ако бе облечена с друга дреха.

— Ти си източник на безкрайна утеха — рече иронично Ерик.

— Учението рядко бива утешително.

— Какво е това у Ариана, дето тъй рязко възпира нормалната страст?

— Надявах се ти да ми кажеш — рече Касандра. — И още по-добре да кажеш на Саймън.

— Господи! — каза Ерик тихо. — Ако тази женитба не е плодовита във всеки смисъл, Глендруид Улф ще бъде поставен в шах от кръвожадни и лакоми врагове.

— Да. И ако Доминик се провали, в Спорните земи ще настъпи тормоз, какъвто не е имало от келтски времена.

— Тогава запали свещи за верния Саймън и предадената Ариана — рече Ерик. — Тяхното оцеляване е и наше.

Сякаш чул думите му, Саймън се обърна и погледна Ерик и Касандра. Докато се обръщаше, дългите му пръсти хванаха неспокойната ръка на Ариана. Импулсивното отдръпване на пръстите й бе тъй бързо овладяно, че само Саймън го забеляза.

Той присви устни още повече. Колкото повече приближаваше часът, когато булката щеше да се оттегли в спалнята, за да се подготви за младоженеца, толкова по-студена ставаше плътта на Ариана.

Саймън започна да се страхува, че това не е нито игра, нито девически страх. По-скоро простата истина бе, че Ариана е студена до мозъка на костите си.

— Ела, моя пламенна невесто — рече иронично Саймън.

Виолетови като необуздана лятна буря очи стрелнаха Саймън.

— Време е да се сбогуваш с пиршеството, което очевидно много ти харесва — каза той.

Ариана погледна над рицарите и си пожела да бъде далеч, сама и да слуша арфата си, а не силния глас на Саймън, треперещ от ирония и горчивина.

— Остави настрана недопитата чаша и дай недокоснатата си чиния на хрътките — продължи Саймън. — Ще поднесем уважението си на господаря на Стоунринг заедно, както подобава на новобрачна двойка.

Макар да не каза нищо, Ариана не се възпротиви на силната ръка на Саймън, който я вдигна на крака. Знаеше, че този момент ще настъпи.

Без да го осъзнава, свободната ръка на Ариана затърси успокоителните дипли на роклята, чийто наситен цвят подхождаше на очите й. Колкото по-дълго носеше пищната материя, толкова повече оценяваше успокоителната й сила.

Колкото и да се наслаждаваше на ласката на плата, Ариана внимаваше да не поглежда към странната материя. Нямаше нужда от повече уплаха, от съблазнителни видения, в които тя самата се изпъваше като лък при всяко докосване на Саймън, пробождана в душата от нишките на сребристи светкавици…

Саймън усети неуловимия трепет, който прониза тялото на Ариана, докато я водеше към Амбър и Дънкан.

Господи, толкова ли съм отблъскващ за моята невеста?

Вледеняващият гняв, обзел го при тази мисъл, не пролича нито по лицето му, нито в нежния жест, с който притегли Ариана към себе си.

— А, ето те и теб — рече Дънкан, като зърна Саймън. — Нетърпелив си да се оттеглиш за останалата част от празненството, нали?

Смехът, който се разнесе наоколо, не остави никакво съмнение за коя част от празненството става дума.

— Не толкова колкото прекрасната ми невеста — отвърна Саймън, като се усмихна към Ариана. — Не е ли така?

Нейната усмивка в отговор бе само малко повече от оголване на зъбите. Изглежда никой освен Саймън не забеляза това. Той стисна мълчаливо пръстите й между своите, за да я предупреди да овладява своята неприязън към него пред други хора.

Ариана погледна Саймън в ясните черни очи и разбра, че той усеща съвсем точно нейната неприязън, без да я докосва.

— Аз съм… пленена от всичко, което се случи — каза Ариана. Гласът й бе дрезгав от страхотното усилие да не изкрещи. — Господарю и господарке, и двамата бяхте много щедри и мили с подаръците, които ни направихте — продължи Ариана.

— Удоволствието е наше — рече Дънкан.

— Роклята ти отива — каза Амбър. — Радвам се.

С дългите си пръсти Ариана поглади ръкава по дължина. Сребърната бродерия проблясваше при всяко движение на тялото й.

— Иска ми се да благодаря на тъкачката — каза Ариана. — Ще й предадете ли благодарността ми?

— Можеш сама да й благодариш — отвърна Амбър.

— Ти ми каза, че Сирина е саможива — възпротиви се Дънкан.

— Така е, но ще приеме Ариана.

— Защо? — попита Дънкан.

— Защото Ариана допълва материята — каза просто Амбър.

Саймън погледна своята булка с премрежен поглед. Нямаше съмнение, че красотата на Ариана се подсилваше изключително от живия разкошен плат.

— Не си ли съгласен, Саймън? — попита Амбър.

— Кожата й е като перла, осветена отвътре — каза Саймън, без да откъсва очи от невестата си. — А очите й засрамват дори великолепните аметисти, вплетени в косата й.

Сепната, доволна и въпреки това дълбоко изплашена от мъжкото внимание, Ариана дишаше трудно. Погледът на Саймън противоречеше на сдържаността, с която я бе докосвал досега.

Той я желаеше.

Един воин, сдържан и страстен, съсредоточен с цялото си същество в мига.

Чародеецът.

Една ужасяваща част от Ариана копнееше да бъде омагьосана. Обзеха я тръпки на копнеж, прилични на блясъка на светкавиците, избродирани по булчинската рокля.

Някакъв полъх на вятъра вдигна част от воала на дрехата и го обви около свободната ръка на Саймън. Пръстите му погалиха странния плат. Без да иска, той се усмихна от самото удоволствие. Сякаш топлина и смях, страст и спокойствие бяха втъкани в самата материя.

Амбър погледна как платът прилепва към пръстите на Саймън и се усмихна облекчено. Тя усети, че брат й е застанал точно зад нея и се обърна. Ерик също наблюдаваше материята, галена от ръката на воина.

— Одобряваш ли роклята? — попита небрежно Ерик.

— Да.

— Това предвещава добро за брака — продължи Ерик със задоволство.

— Така ли?

— Наистина. Предсказва траен и страстен съюз.

— Ако леглото на жена ми е наполовина тъй подканващо като роклята — рече Саймън, усмихвайки се иронично, — ще се смятам за най-щастливия мъж.

Ариана уплашено пое дъх. Помръдна, за да се отдалечи от Саймън. Пръстите му обаче я стиснаха здраво за китката. Макар да не бе болезнено, предупреждението за изключителната му сила бе ясно.

В душата на Ариана като черно цвете разцъфна кошмарът. Трябваше да събере цялото си самообладание, за да не се възпротиви на силната ръка на Саймън.

Изведнъж той пусна диплите на роклята й, сякаш повече не му доставяха удоволствие.

— Бъди търпеливо, мое черно славейче — каза Саймън с много нежен глас и очи, черни като ада. — Не можем да се оттеглим, преди господарят на крепостта да вдигне тост за нас.

За миг Ариана затвори очи.

— Разбира се. Прости ми. Аз съм… неспокойна.

— Като всички девойки — рече мило Амбър. — Няма за какво да се тревожиш. Саймън е толкова мил, колкото е и бърз.

Усмивката на Ариана бе усмивка на отчаяние.

— Дънкан — каза Амбър, — вдигай тост за този съюз. Прекалено дълго ги мъчихме.

— Така ли? — попита Дънкан.

— Забрави ли колко нетърпелив беше ти самият? — попита го Ерик.

Дънкан се усмихна на младата си булка.

— Така погледнато, сватбеното тържество си е форма на мъчение.

Ерик сложи в ръката на Дънкан златна винена чаша и го отклони от усмихнатата, изчервена Амбър. Дънкан разбра намека и насочи вниманието си към новобрачната двойка. Изражението му се промени, докато огледа първо Ариана и сетне Саймън. Той вдигна бавно чашата.

Залата утихна.

— Дано видите как цъфти свещеното самодивско дърво — рече отчетливо Дънкан.

Сред събралите се рицари се разнесе одобрение и учудване, докато в откъслечни разменени реплики се преразказваше историята на любовта между Дънкан и Амбър.

— Слава богу, няма такава опасност — тросна се Саймън така, че да чуят само двете двойки. — Ариана не е магьосница, та да омагьоса един рицар против волята му.

Ариана погледна Саймън отстрани и леко се усмихна.

— Да, но преди бях.

— Какво? — попита той.

— Магьосница — отвърна тя.

Саймън присви черните си очи, но преди да успее да каже нещо, Ариана се обърна към господаря и господарката на Стоунринг и рече:

— Отново ви благодаря за щедростта.

— Отново казвам, че удоволствието е наше — рече Дънкан.

Ариана продължи да говори, сякаш не бе чула, като извиси глас така, че да се чуе из цялата зала. Същевременно тя грабна ръката на Амбър с бързина, която съперничеше на бързината на Саймън.

Амбър издаде нисък звук, когато пустотата в дъното на Арианината душа премина през докосването като студена река.

— Ако някога в бъдеще — рече бързо Ариана — някой мъж или жена намекне, че не са се отнесли добре с мен в Спорните земи, нека се знае, че това е лъжа. Истината ли говоря, Амбър?

— Да — отвърна Амбър.

— Нека също така да се знае, че каквото и да се случи в този брак, Верния Саймън не носи никаква вина.

Бледа и олюляваща се, Амбър рече:

— Вярно!

Внезапно Ариана я пусна и погледна към Касандра.

— Ще ми бъдеш ли свидетелка, Касандра?

— Всички учени ще ти бъдат свидетели.

— Каквото и да се случи?

— Каквото и да се случи.

Без нито дума повече Ариана се обърна и тръгна през голямата зала. С всяка стъпка, с всеки дъх и всяко движение на тялото й диплите на роклята й се полюляваха като вълни. Среброто проблясваше и течеше като пролетна вода през изтъканата материя, измъчваше окото с усещането за рисунък точно под повърхността, точно отвъд разбираемото, така привлекателно като спомена за лятна жега през дълбока зима.

Дънкан се обърна към Касандра.

— Какво означава всичко това? — попита направо той.

— Знам това, което знаеш и ти.

— Съмнявам се — тросна се Дънкан.

Амбър положи ръката си върху рамото на Дънкан с лекотата на пеперуда. Без капка страх тя се вгледа в опасния лешников блясък на очите му.

— Ариана каза истината — рече Амбър. — Касандра, а чрез нея и всички учени станаха свидетели на истината на Ариана. Това е всичко.

— Не ми харесва.

— И на Ариана не й хареса.

Ерик погледна проницателно сестра си.

— Какво друго усети от истината на Ариана? — попита Ерик.

— Нищо, което бих могла да опиша с думи. А дори и да можех, не бих го направила. Това, което е в душата на Ариана, е нейно и тя ще реши дали да го сподели или да го скрие.

— Дори и от съпруга си ли? — попита Дънкан.

— Да.

Дънкан издаде звук на неприязън и прокара силна ръка през гъстия си тъмнокестеняв перчем.

— Не ми харесва — изръмжа отново той.

— Не се ядосвай, приятелю — рече Саймън. — Ариана защитаваше мен.

Дънкан погледна изненадано жилавия рицар и сетне се засмя на глас.

— Защитавала е теб ли? — попита той с недоумение.

— Да — отвърна Саймън със странна усмивка. — Примамлива мисъл, нали — да те защитава едно безстрашно малко славейче.

— Но каква опасност би могла да те сполети между стените на крепостта Стоунринг? — попита Дънкан.

— Няма да забравя да попитам Ариана… после.

С тези думи Саймън се обърна и последва жена си.

— Почакай! — извика му Амбър. — Според обичая роднините на булката я подготвят за младоженеца.

— Тъй като Ариана няма нито сестра, нито майка, леля или племенница, ще трябва да се задоволи с младоженеца — отвърна Саймън, без да се обръща.

— Но…

— Не се тревожи, Амбър. Няма да скъсам от припряност великолепната рокля на Ариана.