Хедър Греъм
Дивата котка (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Десет дни по-късно лейди Камерън даде първата си голяма вечеря. Всеки път, когато пред нея се споменеше думата „Вирджиния“, лицето й побеляваше като платно.

Робърт и Леонор, Хенри и Джейн, херцог Карлайл и, разбира се, Елизабет бяха първите гости в дома на младото семейство. Тази вечер Жаси би трябвало да триумфира. Незаконното дете, познало горчивия залък на бедността, сега властваше над много по-голямо домакинство от благородния си полубрат. Виното, което се поднасяше на гостите, искреше във венециански кристални чаши. Хранеха се в съдове от скъп холандски порцелан, с английски прибори от стерлингово сребро, в трапезария с копринени тапети. Вече притежаваше всичко, за което си беше мечтала в дните на бедността. Ала съпругът й изискваше от нея да напусне цялото това великолепие и да замине с него в страната на варварите.

Разбира се, по време на вечерята имаше и моменти, заради които си струваше да се живее. Свекърът я поздрави сърдечно и заяви, че е украсила къщата на сина му. Джейн с усмивка потвърди думите му, а Хенри промърмори, че Жаси все пак е наследила нещо и от баща му.

Елизабет засмяно я хвана под ръка.

— О, Жаси, спомняш ли си как игра ролята на домакиня, когато дойдохме за първи път тук? Ето че комедията се превърна в действителност.

За съжаление това щастие няма да трае дълго, каза си мрачно Жаси, но запази за себе си тази мисъл, за да не разваля общото настроение.

— Желаеш ли чаша вино, Елизабет?

— Да, ако обичаш.

Преди вечерята гостите се бяха събрали в синия салон и разговорът се въртеше предимно около сватбата на Леонор. Жаси непрекъснато усещаше върху себе си изпитателния поглед на Робърт Максуел. Веднъж се осмели да вдигне очи към него и той вдигна чашата с вино в знак на поздрав. Жаси се изчерви и побърза да отмести очи. Ала само минути по-късно се усамоти с него в един ъгъл, изпълнена с някаква горчиво-сладка омая от присъствието му. Робърт улови ръцете й, целуна ги и зашепна с неподправено възхищение:

— Никога не си била толкова красива. Бракът явно ти се отразява добре. Или има и нещо друго… Ти просто сияеш. Да бях те спечелил за себе си, преди да беше станало късно…

Трябваше да го направиш, изплака сърцето й, но от устните не се изтръгна нито дума. Много добре знаеше, че съпругът й внимателно ги наблюдава. Облегнат на камината, подпрял лакът на перваза, Джейми саркастично вдигна чашата си с коняк, когато погледите им се срещнаха.

Меденият месец премина в изключително напрегната атмосфера. Джейми по цял ден беше навън и вечер Жаси си лягаше сама. Когато чуваше стъпките му в коридора, се завиваше презглава и се правеше на дълбоко заспала. И нощ след нощ събираше подигравките на своя мъж, че се опитва да се изплъзне от съпружеските си задължения. Нямаше никакво значение каква нощница е облякла, защото тя не оставаше на раменете й до края на нощта.

Вече не оказваше съпротива на милувките му, само се принуждаваше да лежи тихо, без да помръдва. Постепенно обаче проумя, че трябва да се пребори преди всичко със своето собствено тяло. Джейми никога не проявяваше жестокост, макар Жаси да подозираше, че е в състояние без ни най-малки задръжки да приложи сила, ако някой се осмели да му откаже нещо. С всяка нова прегръдка в сърцето й се надигаха вълни на непознато досега удоволствие. Понякога се улавяше, че копнее за нежностите му, и се мразеше за слабостта си. Когато тялото й се разтърсваше под напора на нахлулите желания, тя прехапваше долната си устна, за да не извика, и се насилваше да лежи неподвижно. Много добре знаеше, че Джейми я наблюдава внимателно и всеки път остава горчиво разочарован. Ала продължаваше да се бори срещу себе си. Държеше да опази от него поне малка част от тайните си.

Така беше до последните две нощи. През първата Джейми прие за истина лъжливата й дрямка, легна до нея и дълго гледа нагоре към тавана на спалнята. За своя голяма изненада Жаси заспа чак на разсъмване, смаяна, че мъжът й дори не направи опит да я докосне.

На втората вечер Джейми си легна още преди нея, прозя се и й заповяда да изгаси свещите, след което изобщо не й обърна внимание. Жаси отново не можа да заспи.

Напрежението помежду им се засилваше още повече от предстоящото пътуване на Жаси за Вирджиния. При всеки удобен случай младата лейди заявяваше, че няма да напусне Англия. А Джейми й отговаряше, че ще направи всичко, което се изисква от нея. Ако продължавала да упорства, щял да я отведе още на петнадесети юни на борда на своя „Хоук“.

Тази заплаха тегнеше над нея и сега, докато Робърт продължаваше да й прави комплименти.

— Изглеждаш великолепно. Ти си просто родена лейди. Много по-изискана от всички нас.

— Много ти благодаря…

— А ти, Джейми? — провикна се Робърт към приятеля си. — Как ти харесва бракът, след като най-после се реши да се откажеш от сладкия ергенски живот?

— О, много съм доволен — отговори небрежно Джейми и Жаси почувства върху себе си изпитателния му поглед.

Слава Богу, по-нататъшната дискусия по тази тема й беше спестена, защото в салона се появи Лаймън и съобщи, че е пристигнал капитан Хорнби.

— Той в никакъв случай не желае да смути вечерята ви, милейди…

Жаси смутено примигна, когато Джейми се обърна към нея.

— Каква приятна изненада! Хорнби е високоуважаван мъж, твърд като скала… — При това в погледа му се четеше очакване. Да не би да искаше да постави на изпитание светските й умения? Или беше признал на четири очи пред Робърт колко е разочарован от брака си? Не й се вярваше. Гордостта никога нямаше да му позволи да признае поражението си.

— Дошъл е приятелят ни Хорнби? — намеси се Робърт. — Наистина ли е той?

— Поканете го да влезе, Лаймън — нареди спокойно Жаси.

Икономът се поклони и забърза навън.

— Капитанът е голям добряк! — усмихна се Робърт.

— Не говори така за бедния човек, Робърт — укори го остро Леонор, която се беше присъединила към тях, макар че очите й се усмихваха. Може би тя наистина обича своя годеник, помисли си Жаси. В последно време е станала много по-общителна.

— Е, ще признаеш, че е доста възрастен. Беше стар още когато Джейми отплува за първи път с него. А сега сигурно е на сто години…

— Във всеки случай капитанът е най-добрият моряк, когото познавам — отбеляза Джейми, докато Лаймън въвеждаше госта.

Той наистина е старец, помисли си Жаси. Косите и рядката брадичка бяха снежнобели, лицето беше прорязано от дълбоки бръчки. Ала зелените очи бяха живи и искрящи, а отривистите движения го правеха да изглежда десетина години по-млад.

Капитанът се извини, че пристига непоканен, и увери домакинята, че може да разговаря с Джейми и по-късно. Ала Жаси настоя гостът да седне и да изпие по чаша с тях. Старият моряк избра уиски и Жаси се зарадва, че Лаймън веднага изпълни желанието му. Защото собствените й ръце затрепериха, когато Джейми се обърна към нея и заяви:

— Капитан Хорнби командва „Сладкият рай“, който ще те доведе при мен във Вирджиния, скъпа.

— О! — провикна се смаяно Леонор. — Нима Жаси ще те последва?

— Разбира се.

Леонор с усмивка се обърна към сестра си.

— Толкова се радвам!

— Защо?

— Защото Робърт възнамерява двамата с него също да прекосим Атлантика и да потърсим щастието си в Новия Свят.

Жаси смаяно поклати глава.

— Ти си полудял, Робърт. Какво се надяваш да постигнеш в онази дива страна, пълна с войнствени езичници?

— О, не е чак толкова лошо, милейди — прекъсна я високо капитанът.

— Разбира се, че не е — потвърди старият херцог, който се присъедини към тях и с обич изгледа сина си. После улови ръката на Жаси и прибави: — Естествено заселниците преживяха трудни времена. Когато през 1607 година капитан Смит и придружаващите го хвърлиха котва на американския бряг, индианците ги посрещнаха враждебно. Някои твърдят, че племената на Поухатан са виновни за унищожаването на колонията Роанок в края на миналото столетие. Пътешественици разказват, че сред местните воини се срещали доста момци с изненадващо светла кожа. А това означава, че останалите живи след клането са били приети от съюзените племена.

— Индианците са имали всички основания да мразят заселниците — продължи разговора Джейми. — Преди белите да основат селището Джеймстаун, индианците вече били виждали в залива Чизпийк френски, испански и английски кораби. През 1524 година пристигнал Джовани да Веразано, година по-късно дошъл Гомес, а през 1530 година — Педро Менендес де Авилес, който заловил сина на индианския шаман и го направил свой роб. Много малко слизали на брега с мирни намерения.

— Е, лорд Камерън — промърмори добродушно капитан Хорнби, — вие поне много добре знаете, че езичниците също не са кой знае колко миролюбиви. — Той се обърна към Жаси. — Да, мъжът ви го знае най-добре от всички, милейди. При първото си пребиваване в Америка, той тръгна с капитан Смит навътре в полуострова да търси Поухатан. По онова време царуваше глад и двамата направиха отчаян опит да намерят храна. Поухатан искаше да ги примами в капан, но дъщеря му Покахонтас ги предупреди и така останаха живи. За съжаление индианците се отнасят много жестоко с пленниците си, обезобразяват ги, отсичат им крайниците или ги пекат живи, а после си организират пиршество.

— Капитане! — извика остро Джейми.

— Струва ми се, че ще припадна — изплака Леонор.

— Елизабет вече загуби съзнание! — Жаси изтича при сестра си, която бавно се свличаше към земята и я задържа. Джейми притича да й помогне и положи младото момиче на големия стол край камината. Джейн намокри устните й с вода. Елизабет скоро отвори очи и смутено примигна.

— О… Много съжалявам. Простете ми…

— Аз съм този, който трябва да се извини, милейди — призна съкрушено капитан Хорнби. — Не съм свикнал с обществото на дами и говоря каквото ми дойде на езика.

— Няма нищо, капитане. — Елизабет вдигна очи към сестрите си и по лицето й се изписа слаба усмивка. — Ако и двете заминете за Америка, аз ще ви придружа.

— Глупости! — възпротиви се енергично Жаси. — Тук имаш прекрасен дом и не бива да се отказваш от него. Няма да бъдеш сама, Джейн и Хенри ще бъдат винаги с теб. Освен това ние ще побързаме да се върнем.

Останалите мълчаха. Всички много добре знаеха защо Джейми е решил съпругата му да го последва в колонията — защото възнамеряваше да остане дълго там.

— Не, ще дойда — настоя Елизабет и силно притисна ръката на сестра си.

— Смело момиче — похвали я Джейми. — Разбира се, че ще те вземем с нас.

Елизабет засия от щастие и Жаси остро изгледа мъжа си. Никога досега не беше обръщала особено внимание на новините от Новия Свят, заета главно с тежката борба за оцеляване. Ала в кръчмата на мастър Джон често се говореше за съдбата на колонията Джеймстаун. Споменаваха и страшния глад, който я беше сполетял. Повече от деветстотин заселници пристигнали там — а след индианските нападения, болестите и глада Останали не повече от шестдесет. Не разбираше как мъж с положението и богатството на Джейми може да рискува всичко в подобно безумно начинание. На всичкото отгоре настояваше жена му да бъде с него. Само заради това си струваше да го мрази с цялата си душа.

— Не само индианците са виновни за тежката им участ — отбеляза Хорнби. — По време на глада дори белите, благочестивите англичани, се хранеха с телата на мъртвите си сънародници.

— Капитане, дамите! — произнесе предупредително Робърт.

— Щом възнамеряват да заминат за Вирджиния, дамите трябва да са осведомени за живота, който ги очаква там — въздъхна Джейн. — По-добре ли си вече, Елизабет?

— О, да, благодаря.

— През онази ужасна година ядяха даже индианци — продължи весело Хорнби. — Един бял полудя, уби жена си, консервира я и я изяде.

— Стига толкова, капитане! — намеси се сърдито Джейми.

— А ние твърдим, че индианците са диваци! — смръщи чело Хенри. — Радвам се, че никой не ме принуждава да ви последвам в колонията — продължи той и нежно помилва закръгления корем на жена си. — Синът ми ще се роди тук, както подобава на почтен англичанин.

— Не всички англичани са добри — възрази Джейми. — Нали познавате инструмента, наречен „дъщерята на Ексетърския граф“, прекрасно средство за мъчения, измислено от един добър англичанин. — Той се обърна усмихнато към жена си. — Говоря за пейката за изтезания, мила моя, този прекрасен, цивилизован инструмент за мъчения. С негова помощ англичаните обезобразяват и трошат костите на хората още по-бавно и по-брутално от диваците.

— Поухатан също беше безмилостен воин — отбеляза Хорнби.

— Той умря.

— Така е. А когато братята му Опитхапан и Опеханканеф си поделиха властта над съюзените племена, всички повярваха, че мирът е осигурен. Кой знае… Опитхапан умря и сега единственият владетел е Опеханканеф. Обзалагам се, че той е също така жесток и коварен като Поухатан.

— Какво щастие, че няма да родя детето си в Америка! — извика, треперейки Джейн.

Жаси почувства как в стомаха й заседна буца. Ако забременее… Струваше й се невъзможно да роди детето си в онези диви места, където възнамеряваше да живее мъжът й. Щеше да умре заедно с бебето…

— Каква ужасна страна…

— О, не, в никакъв случай, милейди! — провикна се капитан Хорнби. — Естествено в началото имаше проблеми със заселниците. Много от тях се опитваха да играят ролята на водачи. Едуард Уингфийлд, когото никой не обичаше заради католическата му вяра, капитан Нюпорт и Джон Смит. Лорд де ла Уор едва успя да спаси колонията, когато останалите живи решиха да си идат в къщи. Това стана през 1609 година. После бяха издадени няколко кралски грамоти… — Капитанът колебливо погледна към Джейми. — А компанията така и не се научи да взема правилни решения. Кралят не може да прецени ситуацията, защото няма представа за живота в колониите. Когато спряха лотарията, пресъхна един от най-важните източници на доходи, ала сега там се сади тютюн и заселниците печелят достатъчно пари. — Обърна се към Жаси и продължи: — Ала това изобщо не ви засяга, милейди. Карлайл Хъндрид не е част от Джеймстаун.

— Точно така — продължи мисълта му Джейми. — Това парче земя е моя частна собственост и законите на Джеймстаун не се отнасят до него. Там се придържаме към английското право. Жителите на Карлайл Хъндрид се издържат сами. Междувременно там живеят вече доста хора — петима дърводелци, трима заможни джентълмени, петнайсет фермери, десет селяни, двама зидари, двама шивачи, двама ковачи и трима каменари, всички със семействата и прислугата си. Поговорих лично с всеки от тях, преди да тръгнат на път, и съм сигурен, че ще успеят.

Много й се искаше да изкрещи в лицето му, че е полудял. Ала не можеше да го направи в кръга на роднините, които — с изключение само на Елизабет — все още очакваха да се провали в ролята си. Нямаше да им достави това удоволствие. На лицето й светна сияеща усмивка.

— Вечерята е сервирана. Нека отидем в трапезарията.

Докато гостите напускаха салона, Джейми изостана. Жаси се обърна към него:

— Е, отговорих ли на изискванията ти?

— Разбира се. Много добре го знаеш.

— И без това за в бъдеще маниерите ми няма да имат никакво значение. Незаконното дете на една артистка може да се справя с индианците също толкова добре, колкото и една лейди.

— Сигурен съм, че ще излезеш с чест от всяко положение, скъпа. — Джейми взе ръката й и я поведе през салона към двойната врата на трапезарията. — Днес просто сияеш.

— Така ли?

— Може би защото отново видя Робърт.

— Мисли каквото си искаш.

— Ти също имаш право да мислиш каквото искаш. Ала аз съм твърдо решен тази нощ да открия отново жената с блестящите очи — когато останем сами.

— Тя ще бъде същата жена, която сега върви под ръка с теб.

— Надявам се очите ти да искрят още повече, когато те взема в обятията си — в леглото.

— Какъв неподходящ разговор! Имаме гости.

— Пак се опитваш да вириш нос. Поне от това със сигурност ще те отвикна. — Джейми я бутна така силно, че тя едва не се олюля и политна към вратата на трапезарията. Никой не ги забеляза, защото Леонор тъкмо се осведомяваше как са облечени американските заселници.

— О, те са достатъчно цивилизовани — увери я капитан Хорнби. — Работниците носят панталони и жакети от ръчно тъкан лен или платно, а в неделя също като нас обличат най-хубавите си дрехи. Изисканите дами блестят в кадифе и коприна. Не бойте се, милейди, никой не забравя, че живее в благочестива английска община. Разбира се, онези диви места си изискват своето. Вярвам обаче, че ще останете доволни от стила на живот, който е установен в колонията.

— Мисля, че прозвуча окуражаващо, какво ще кажеш, Жаси? — обърна се към сестра си Леонор.

Жаси изкриви лице в усмивка и се запита откъде е тая дързост в сърцето на сестра й. Леонор винаги беше живяла в лукс. Не знаеше нищичко за грижите и тревогите на хората от нисшите съсловия, още по-малко за проблемите с колониите. Нямаше понятие колко хора умират дневно от глад и колко биват обесени, защото в отчаянието си са откраднали самун хляб.

Не знаеше какво е всекидневна борба за оцеляване, нищета и тежък труд. А каквото и да говореше капитан Хорнби, Жаси беше сигурна, че във Вирджиния цари мизерия. Зае мястото си начело на трапезата, а Джейми намести стола й. После седна насреща й и прислужниците веднага започнаха да поднасят яденето — риба и млади змиорки, печени фазани с пресни картофи и зеленчуци, тоест, все изискани ястия.

В очите на Жаси напираха сълзи. С цената на тази вечеря можеше да спаси живота на майка си, а самата тя да си спести поне два месеца изтощителен, труд в гостилницата на мастър Джон.

Проследи с очи Джош, един от кухненските прислужници, облечен като всички слуги в ливреята на Камерън, който застана пред нея с димящата табла с риба, и усмихнато си взе едно парче. Ала не можа да го преглътне. Втренчи очи в красиво подредената маса, блеснала от кристал, сребро и благороден порцелан под свещите на скъпоценния полилей, и остана неподвижна. Херцог Карлайл оживено разговаряше с капитан Хорнби. Елизабет се усмихваше на шегите на брат си, а Джейн замислено се усмихваше, докато Робърт шепнеше нещо в ухото на Леонор. По лицето на годеницата светна щастлива усмивка.

Когато срещна погледа на мъжа си, той въпросително вдигна вежди. Очевидно беше разбрал, че е наблюдавала годениците. Вдигна чашата си и Жаси побърза да сведе очи.

По-късно в големия салон имаше танци. Лаймън беше настанил оркестъра в галерията за музиканти. Дори Джейн, която беше в напреднала бременност, не устоя на изкушението, колкото и да обясняваше, че не е прилично в нейното състояние. Джейми отговори, че в кръга на семейството не бива да обръща толкова внимание на светските правила, а капитан Хорнби непременно щял да си затвори очите пред волностите й.

Херцог Карлайл танцуваше с дъщеря си. Хенри покани Леонор, Елизабет усмихнато прие поканата на Джейми, така че свободни останаха само Робърт и Жаси.

Докато се въртяха в кръг, Робърт, който разбираше съмненията й, се шегуваше с неприятностите по време на дългото презморско пътуване и дори успя да я разсмее. Весело й обясни, че непрекъснато ще дъвчат лимонови кори, за да се предпазят от скорбута.

— А на шиите си ще окачим торбички с ароматни треви. Така ще се пазим от дъха на хората, които не дъвчат лимони — допълни той.

Двамата се понесоха в ритъма на музиката и Жаси отново избухна в смях, прекъснат веднага след като се озова в обятията на мъжа си.

Мрачният поглед на Джейми я пронизваше.

— Е, защо блясъкът в очите ти внезапно угасна, милейди?

— Не разбирам за какво говориш.

— Много добре знаеш.

— Не сме учтиви с бедния капитан Хорнби. Оставихме го сам в ъгъла.

— Я не започвай отново с ролята на съвършената лейди! Искам да зная защо очите ти вече не блестят.

— За теб? Никога! — изфуча Жаси и се зарадва, че в този миг към тях се приближи херцог Карлайл и я покани на танц. Джейми трябваше да я освободи от обятията си, но продължи да я наблюдава изпитателно.

През останалата вечер Жаси упорито избягваше мъжа си. Капитан Хорнби остана и след като другите се сбогуваха, защото имаше да урежда делови въпроси с лорд Камерън. Тази малка отсрочка беше добре дошла за нея. Беше сигурна, че Джейми не е забравил решението си да я измъчи докрай.

Застана в салона и се загледа след двамата мъже, които отиваха в библиотеката. Малко по-късно чу как Джейми дава указания на капитана относно товара за колониите: четири допълнителни оръдия, двадесет и пет мускета, хиляда стъпки запалителен фитил, бъчвички с барут, шомполи, заряди, двадесет и пет брони за защита на гърдите и гърбовете и също толкова шлемове. Освен това Хорнби трябваше да натовари на кораба пет овце-майки, пет херфордски крави, двадесет пилета и един петел.

— Оръжията са необходими — отговори капитанът — а мускетите ще ви послужат добре, когато ходите на лов. Но няма да са ви от полза в битките срещу памунките. Трябват ви повече мечове и ножове. Даже пиката не може да достигне индианеца памунки, скрит във високата трева…

— Така е — призна Джейми и Жаси чу звънтене на чаши. Очевидно мъжете си наливаха по нещо за пиене.

— Вие познавате тези хора по-добре от всички нас, милорд — продължи Хорнби.

— Наистина ги познавам и твърдя, че трябва да живеем в мир с тях. Поухатан имаше много по-голяма власт от брат си Опеханканеф. Съюзът на племената лека-полека се разпада. Много индианци търгуват с белите. И въпреки това…

— Да?

— Понякога ме карат да се страхувам. Като младо момче често пътувах по моретата с капитан Смит, защото татко беше решил, че третият му син трябва да опознае света и да си потърси дом далеч от Англия. Тогава посетих и няколко индиански села. Наблюдавах как се подготвят за ритуала на мъчението. Индианките са добри готвачки, а най-добрите отговарят за празничния пир. Мъжете рисуват телата си и нетърпеливо очакват голямото събитие. Пленниците биват разкъсвани на парчета, вътрешностите им изваждани, или ги убиват много бавно. Покахонтас предпази Смит от тази участ. Беше още дете, но баща й я обичаше повече от всичко на света. Само Бог знае колко наследници имаше великият вожд, защото жените му бяха безброй. Момичето се хвърли върху Смит и не позволи да го измъчват.

— Въпреки че сте бил свидетел на всичките тия ужаси, вие продължавате да цените индианците, лорде.

— Наричайте ме Джейми, когато сме сами, Хорнби. Да, уважавам индианците. Те са хора с ярко изявено чувство за чест и много от тях са миролюбиви. Никога не бива да забравяме, че културата им е различна от нашата. Главният им бог се нарича Океус и той е един мрачен демон, който изисква да му се принасят в жертва дори живи дечица.

— Е, Карлайл Хъндрид е отлично защитен срещу индиански нападения — промърмори старият капитан. Имате ли нужда от още нещо на борда на „Сладкия рай“?

Джейми се поколеба.

— Да, капитане. Купете в Лондон хубаво легло с дебел дюшек.

— Да има ли и копринени завеси?

— За колонията ли? — Джейми се засмя и след кратка пауза продължи: — Добре, нека има копринени завеси. Жените обичат тези неща.

— Вашата съпруга непременно ще го хареса.

— Вярвате ли? — Жаси много ясно усети горчивия тон в гласа на мъжа си.

— Добър избор сте направили с вашата съпруга. Тя е красива и ще защити с чест името ви в Новия Свят. Жизнена е и ще се справи отлично с първоначалните трудности.

— В началото и аз мислех същото.

— Не иска ли да ви последва?

— Не. Ала не й остава нищо друго.

— Ами ако откаже?

— Ако не се качи доброволно на борда, позволявам ви да приложите сила, капитане. Все ми е едно как ще го направите. Можете да увиете жена ми в някое платно, ако искате. А после може и да я пратя обратно в Англия. — Внезапно гласът му прозвуча уморено и вяло. — С времето ще се разбере дали животът без нея няма да е по-поносим за мен.

Жаси стоеше като вцепенена в големия салон. Бузите й пламтяха. Едва когато Джейми се сбогува с Хорнби и напусна библиотеката, животът се възвърна във вените й. Притисна се до стената, за да не я видят и да разберат, че е подслушвала. Капитанът не я забеляза. Лаймън му пожела лека нощ и отвори входната врата.

Чу се прозвънване на чаша. Явно Джейми беше приключил с пиенето и скоро щеше да се появи в спалнята. Щеше да дойде при жена си, за да довърши онова, което беше започнал на вечерята.

Жаси забързано хукна по стълбата. Може би някой ден щеше да се престори по-успешно на заспала и той нямаше да я събуди…

Втурна се в стаята и напразно се опита да разкопчае роклята си. Да повика ли Моли? Не, ще мине много време, докато прислужницата се появи. Свали обувките и чорапите, отпусна се накрая на леглото и се опита да успокои лудото биене на сърцето си. После отново посегна към копчетата на гърба, но и този път не успя да ги достигне. Ръцете й трепереха. Не само се страхуваше от Джейми — индианските истории, които беше слушала цялата вечер, тежаха като олово на душата й.

Когато вратата изскърца, Жаси стреснато се извърна. Мъжът й влезе и изненадано вдигна вежди.

— Още ли не спиш?

— Не мога да разкопчея роклята си.

— Защо не повика Моли?

— Не знам… Ей сега…

— Не е нужно. — Джейми тръгна към нея и краката й се подкосиха.

— Остави, сама ще се справя.

— Не. Не мърдай. — Джейми бавно разкопча роклята, после отиде до писалището и си наля чаша коняк. Седна на големия си стол и вдигна крака върху масата, без да откъсва очи от Жаси, която мъчително преглъщаше. — Продължавай, мила.

— Ако си кавалер, ще излезеш от стаята и ще изчакаш, докато аз…

— Не съм кавалер, а и ти си ми жена. Ако се нуждаеш от помощ, аз съм на твое разположение.

Кое ли беше това у него, което непрекъснато я гневеше? Жаси тихо промърмори някакво проклятие и му обърна гръб. Погледът му я пронизваше. Смущението й нарастваше. Издърпа роклята от раменете си и небрежно я захвърли на пода. Докато сваляше фустите, видя, че Моли е приготвила нощница, разбира се, по свой собствен вкус — от прасковено розова коприна, със сатенени панделки по раменете и по дълбокото деколте. Щеше да бъде смешно, ако започнеше да се рови в раклата и да търси друга. Посегна към нея и я притисна пред гърдите си, докато се опитваше да развърже връзките на корсета.

Джейми пристъпи зад гърба й, сръчно разхлаби връзките на корсета и го захвърли на пода.

— Благодаря — промърмори Жаси и той невъзмутимо се върна на мястото си. Младата жена нахлузи нощницата през главата си, издърпа я над гърдите и едва след това свали долната си риза. Без да сваля долните си гащи и колана за чорапите, тя побърза да се пъхне в леглото.

Чу как Джейми сваля жакета си, как ботушите му падат на пода, и се опита да запуши ушите си. Затвори здраво очи и се престори, че спи.

Известно време не се чу нищо. Жаси внимателно отвори едното си око и видя изправения пред леглото Джейми, който втренчено я гледаше. После усмихнато докосна вдлъбнатината между гърдите й и двамата почувстваха лудото биене на сърцето й.

— Спиш ли вече? — попита любезно той. Все още носеше късия до коленете панталон, ала беше бос и държеше в ръка чашата си.

Без да отговаря, Жаси продължи да лежи неподвижно. Тазвечерното му настроение изобщо не й харесваше. Беше ужасно циничен и беше пил много.

— Къде е жената с блестящи очи? — пошушна той и обхвана с ръка брадичката й.

— Мисля, че си пиян — отговори презрително Жаси.

— Конякът помага на мъжа да понесе по-леко трудностите на живота. Не е лошо и ти да изпиеш една глътка.

— Не.

— Значи отказваш да пиеш с мен.

Ако отиде да й налее чаша коняк, ще се махне поне за малко от леглото й.

— Добре, ще пия с теб.

— Прекрасно! — Джейми отиде до писалището и напълни една чаша. През това време Жаси скочи от леглото, което й се струваше твърде опасно. За съжаление късно осъзна грешката си — нощницата разголваше повече, отколкото скриваше.

Ала Джейми не направи опит да я докосне. Подаде й чашата и я погледна право в очите. Жаси побърза да се обърне и се отпусна на пейката под прозореца. През отворените му крила нахлуваше топъл летен бриз и развяваше косите й. Младата жена не чу приближаването на Джейми и стъписано трепна, когато ръката му се обви около талията й. Джейми я повдигна и я постави върху рамката на прозореца. Жаси гневно стисна зъби и го остави да прокара ръка по бедрото й, без да помръдне. Пръстите му се плъзнаха по-нагоре, напипаха връзката на чорапа и бавно я свалиха от крака й. После замилваха топлата мека кожа от вътрешната страна на бедрото и Жаси се уплаши от чувствата, които нахлуха като буря в сърцето й.

— Къде да намеря жената с искрящите очи? — попита задавено той.

Жаси не отговори, само преглътна конвулсивно, докато съпругът й сваляше втората връзка и долните й гащи. Пръстите му милваха бедрата и корема й. Останала без дъх, тя отпи глътка коняк, който опари като огън гърлото й. Пръстите на Джейми разпалваха още повече пламъците в тялото й.

— Престани! — прошепна тя, ала Джейми не я слушаше.

— Къде е страстта ти? — шепнеше той. — Днес я видях в очите ти.

— Може би не притежаваш силата да я разпалиш.

— Съмнявам се, но както и да е. Тази вечер ще изследваме силата на чувствата ти, милейди.

— Не…

Джейми взе чашата от ръката й и я остави на писалището. После впи устни в нейните, жадни и търсещи. С едната си ръка обхвана гърдата й, а другата мушна между бедрата й.

Езикът му изследваше устата й, проникваше до най-потайните й дълбини. Жаси поиска да се отскубне, но не можа. Голите му ръце я стискаха като желязо. Внезапно Джейми я притисна по гръб върху пейката под прозореца. Очите му изпущаха пламъци. Дъхът й секна, когато тънката копринена нощница се скъса с трясък.

— Това беше любимата ми нощница! — проплака тя.

— Ще си купиш нова. — Джейми се приведе над нея, вдигна ръцете й над главата, целуна отново устните й и езикът му се плъзна надолу към гърдите и пъпа. Юнският вятър погали кожата й, охлади следите от целувките на Джейми и Жаси потрепери. Онова, което изпитваше, не можеше да се опише с думи, толкова прекрасно и сладостно беше.

Устните на Джейми се върнаха към гърдите й и засмукаха едното от зърната, в началото нежно, после все по-жадно. След малко продължиха пътя си през пъпа към бедрата, нежно захапаха твърдата плът и се запътиха към най-интимната част на тялото й.

В този миг Жаси почувства как в утробата й лумна буен пламък. Нямаше сили дори да си поеме дъх. Не можеше да понесе напора на тези сладостни чувства. Извиваше се настрани, напрягаше се да се освободи, но напразно. Омайващото мъчение не преставаше. Смаяно установи, че не прави опит да се изплъзне от прегръдките на мъжа си, а дори му предлага колкото се може повече от горещото си тяло. Кадифената черна нощ отвъд отворения прозорец, звездната светлина и мекият летен вятър — всичко това допринасяше за усилване на чувственото удоволствие. Жаси се наслаждаваше на възбуждащите еротични целувки, на милващите я ръце, на огъня между бедрата си.

Горещата вълна заплашваше да прелее. Усещанията й достигнаха непознат досега връх на парещ екстаз, който разтърсваше тялото й. Вълните следваха една след друга и Жаси помисли, че ще се удави в парещия им прибой.

В този миг срещна триумфиращия поглед на Джейми.

— О! — простена ужасено тя и направи опит да избяга от пронизващата сила на очите му. Но той не й позволи. Устните му заключиха устата й, а ръцете побързаха да смъкнат късия панталон. Когато се изправи, за да ги захвърли настрани, мускулестата силна фигура, бронзова на лунната светлина, заприлича на езически бог. После вдигна Жаси на ръце и щастливо се засмя на смущението, изписало се по лицето й.

— Моля те… — пошушна тя, без да знае за какво го моли.

Джейми я положи на леглото, хвърли се върху нея и отново впи устни в зърното на гърдата й, като същевременно проникна дълбоко в нея. Жаси затаи дъх, защото чувствата, които беше изпитала преди малко, се събудиха за нов живот — и отчаяното, бездънно желание да получи колкото се може повече от Джейми.

А той беше готов да й го даде. Опря ръце на възглавницата от двете страни на главата й и с потъмняло от необуздана страст лице се взря в очите й. Ала Жаси не можеше да срещне погледа му. Задвижи се в дивия му ритъм, очаквайки с нарастваща радост върха на усещанията, който й приличаше на спущащ се поток лава. Когато достигна върховния миг, бедрата на Джейми също потрепериха под напора на освобождението. Мъжът отметна глава назад, от гърлото му се изтръгна дрезгав вик, после се отпусна до нея и замря.

Жаси остана да лежи мълчаливо. Въпреки че нощният вятър охлаждаше тялото й, бузите й все още пламтяха. Беше ли позволено на една лейди да изпитва подобни удоволствия? Много й се искаше да мушне глава под възглавницата или да се скрие някъде по-далеч.

Минаха само няколко минути и Джейми отново се обърна към нея. Пръстите му с безкрайна нежност се плъзгаха по кожата й. После се наведе над нея и Жаси с омраза забеляза усмивката на победител в очите му.

— Значи все пак онази страстна жена, за която съм мечтал, съществува — пошепна той.

— Не… — Жаси затвори очи и се опита да прояви твърдост. Чу тихия му смях, усети търсещите устни по врата си, после по гърдите. Тази мека нежност беше достатъчна да разпали отново огъня в тялото й и тя инстинктивно улови ръцете на Джейми. — Не. Стига толкова…

— Докато пламъците още тлеят, не мога да се откъсна от страстната си съпруга. И без това скоро ще я изгубя за дълго…

И Жаси не можа да откаже нищо нито на съпруга си, нито на странния, никога непознаван копнеж, който беше завладял тялото й. После не можа да каже колко пъти се любиха тази нощ. Не усещаше, че отговаря на милувките му, че пръстите й се плъзгат чувствено по голия му гръб, че устните й хапят рамото му и езикът изследва всяка подробност на лицето му. Джейми обаче отлично го осъзнаваше. Разтапяше се под милувките й, под страстните й стонове и сърцето му гореше от мъка, че скоро трябва да я напусне.

Трябваше да използва докрай тази нощ, да вкуси колкото се може повече от удоволствията, които щяха да му бъдат отказани през дългата раздяла. Вече се развиделяваше, когато двамата най-после задрямаха. Ала Джейми не можеше да се откъсне от жена си. И в просъница продължаваше да милва дългите руси къдрици, разпилени като слънчеви лъчи по възглавниците, да плъзга устни по фино изписаните черти на лицето й, по закръгленото стройно тяло.

Жаси въздъхна и се усмихна насън. Кого ли сънуваше? Джейми беше събудил страстта, която още от самото начало беше открил в очите й. Но не беше толкова глупав да вярва, че сега всичко ще тръгне към добро. Утре, на светло, жена му щеше да го мрази също както досега — дори повече от всякога, защото беше излязъл победител в тази странна битка на чувствеността.

Е, независимо беше ли щастлива с него или не — тя щеше да го последва в Новия Свят. Беше негова съпруга и трябваше да го стори. В Карлайл Хъндрид имаше нужда от силна, непоколебима господарка, която да споделя с него трудностите на живота.

Джейми отново посегна към жена си и тя сънливо отвори очи. Мекият глас понечи да протестира.

— Тихо, Жасмин, не смей да ми противоречиш. Искам те, а аз винаги вземам онова, което желая.

Дъхът й спря, защото страстта му отново я поведе към райското блаженство. После Джейми стана, изми се и набързо нахлузи дрехите си. Без да каже и дума, излезе от стаята и остави Жаси сама изтощена до смърт, увита в разбърканата завивка. Внезапно тя осъзна, че е капитулирала без остатък, че е разкрила пред мъжа си и последните си тайни. Тялото й се разтърси от горчиви хълцания, запрати възглавницата в един ъгъл, сви се на кълбо и скри лице в ръцете си.