Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (8)

ГЛАВА ОСМА

Известните под името Фелисиана области на Луизиана, където се намираха както Уилоуглен, така и Таузънд Оукс, се различаваха твърде много от влажните блатисти местности в южната част на щата. Бреговете на реката бяха стръмни, обрасли с гъсти гори, прорязани от зелени долини и поля. Тук нямаше тъмни рекички и заблатени канали между чворести кипариси. Тук поточетата и езерата бяха бързи и кристално чисти. Плодородната червена почва даваше живот на дебелостволи букове, жълти тополи, ухаещи магнолии и мощни дъбове.

Освен това почвата беше подходяща за засаждане на памук и още преди войната за независимост беше привлякла много английски заселници. Скоро богатата и плодородна област се напълни с хора. При избухването на войната във фелисиана избягаха още много англичани, лоялни поданици на краля. Възхитени от буйната растителност и плодородната почва, те си построиха къщи и се заеха с отглеждане на памук. Дори когато испанците си присвоиха областта и я нарекоха Западна Флорида, англичаните проявиха обичайната си издръжливост и продължиха да се занимават със земеделие, сякаш нищо не се беше случило. Техните плантации бяха най-добри, добивите им превишаваха многократно постиженията на френските и испански заселници, завзели южната част на страната.

Когато през 1803 година се извърши историческата покупка на Луизиана, Фелисиана не беше част от нея. Испания остана пълновластен господар в областта, ала английските заселници, прозрели, че бъдещето им е свързано с бързо развиващите се Съединени щати, побързаха да се освободят от досадното испанско владичество. В продължение на цели четиридесет и осем дни областта просъществува като независима република — до появата на американците, които макар и със закъснение присъединиха към държавата си тези плодородни земи. От този ден нататък гражданите на Фелисиана станаха част от напредничавата млада Америка и щатът започна да се развива с бързи темпове. Земеделието процъфтяваше.

Преди доста години и младият Морган Слейд беше дошъл в северните региони на Фелисиана с намерението да сади памук. Къщата, която беше построил за първата си жена, се намираше на стръмен склон, издаден над мощното течение на Мисисипи. Морган беше закупил хиляди декари земя от двата бряга на реката, голяма част от които беше недокосната, истинска джунгла от стари дървета, обитавана единствено от десетки видове птици и дивеч.

Когато веднъж придружи брат си до плантацията, Доминик се влюби в тази земя от пръв поглед. Станал неин пълноправен собственик, той се втурна да изгради имота си според собствените си представи. Благодарение на голямото си богатство и на твърдата си решителност, той успя да постигне за кратко време учудващи резултати.

Още преди пристигането на новия собственик бяха изпратени групи мъже, които се заеха да строят обори и да ограждат обширни пасища. Откакто бяха пристигнали в Таузънд Оукс преди около месец, Доминик и Ройс прекарваха цялото си време в надзираване на строителството, скициране на нови сгради и оживени дискусии за бъдещето на плантацията.

Всеки ден се издигаха нови бели огради, косяха се пасища, разчистваха се ливади. Оборите за расовите кобили и специалното отделение за жребците бяха пред завършване, а мястото, където щяха да се провеждат тренировъчните състезания, вече придобиваше форма. За работниците бяха построени специални тухлени къщички, по очертаните още от Морган ниви садяха памук, овес, царевица и ечемик. Накъдето и да погледнеше новият собственик, виждаше усърдно работещи хора. Занемарената от Морган плантация се беше събудила за нов живот под ръката на Доминик Слейд.

Само едно беше недокоснато, поне засега, и това беше къщата, която икономката мисис Томас и съпругът й поддържаха в безупречен ред — не особено трудна задача, като се имаше предвид, че повечето помещения бяха празни.

Когато издигна господарския дом, Морган не купи почти никакви мебели, тъй като не искаше да отнеме на жена си удоволствието да обзаведе лично новия си дом. И сега стените и подовете бяха голи, стаите зееха празни. Две стаи бяха обзаведени набързо за Ройс и Доминик, голямата трапезария разполагаше само с маса и два стола, а така нареченият кабинет на Доминик правеше силно впечатление с кожените кресла, няколкото малки масички и огромното дъбово писалище. Ала оскъдната мебелировка не тревожеше особено двамата приятели, които и без това прекарваха цялото си време навън.

Доминик имаше всички основания да бъде доволен, тъй като виждаше, че с всеки изминал ден представите и мечтите му добиват реални очертания. Въпреки това нещо го правеше неспокоен — странно усещане, появило се по време, когато би трябвало да се чувства сигурен в себе си. Въпреки оживеното строителство, което кипеше в имението, той не изпитваше удовлетворение, а някаква мъчителна празнота, каквато не беше преживявал никога досега и която му пречеше да се зарадва истински на новосъбудената за живот Таузънд Оукс.

Причината не можеше да бъде в самотата, защото Ройс беше чудесен другар и часовете, прекарани с него, никога не бяха еднообразни, все едно дали двамата обсъждаха бъдещето на плантацията или гонеха дивеч в планините. Всичко вървеше по плана, начертан от Доминик — домашните прислужници, наети от него, и голяма част от багажа вече бяха на път към новия си дом. Само след седмица щяха да пристигнат конярите и първите коне. Вече бяха пристигнали три писма от известни специалисти, които поздравяваха мистър Слейд за решението да създаде своя собствена конюшня и изразяваха интерес към младите жребчета, които нямаше да закъснеят да се появят на бял свят.

Защо тогава се измъчваше от непоносимо… всъщност, какво беше това, от което страдаше? Досега не беше намерил отговора. Нима не правеше точно това, което си беше наумил? Макар че работата вървеше много по-бързо, отколкото беше очаквал, в душата му беше пуснала корени някаква странна тревога. Къде ли беше сбъркал? Скоро осъзна нещо, което събуди в сърцето му странна смесица от гняв и меланхолия — тази странна празнота, тази привидно неоснователна тревога беше свързана с обезпокояващите спомени за мис Мелиса Сеймур!

За свое голямо учудване той не бе успял да прогони от съзнанието си спомена за онази нощ — дори напротив, единствената целувка все още пареше устните му. Смаян от себе си, Доминик все по-често се улавяше, че мисли за привидно безличната мис Сеймур в най-неподходящи моменти.

Той удвои опитите си да прогони образа й от ума си, особено след като установи, че в спомена му се примесват възхищение и съчувствие. Та тази личност не беше нищо друго освен една своенравна, недодялана, хаплива вещица, повтаряше си ожесточено той. И изглеждаше доволна от съдбата си — макар че той беше готов да й предложи добра цена за Фоли, след като очевидно имаше остра нужда от пари. Но тя не пожела да се възползва от такава добра възможност! Даже напротив, тази глупава жена не благоволи дори да му покаже прехваления си жребец. Щом е така, нека продължава да се мъчи, каза си злобно той. Нямаше да си хаби мислите за жена като нея — нито секунда повече!

Беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи. Доминик установи този факт с нарастващ гняв. Нощем, когато лежеше в леглото си, го нападаха спомени за меките, податливи устни, за страстната реакция на целувката му, за стройното тяло, което се гушеше в неговото. Дали пък наистина не е вещица, питаше се неволно той, дали не е омагьосала бедното ми сърце с дяволското си изкуство? Защо продължаваше да броди като призрак в главата му? И защо непрестанно си задаваше въпроса как ли щеше да реагира тя, ако можеше да види оживеното строителство в Таузънд Оукс, как ли би се отнесла към плановете му за бъдещето?

Състоянието му беше меко казано изнервящо, още повече като си спомнеше външния й вид при последната им среща. В ярката светлина на деня безличието й изпъкваше с болезнена яснота. Доминик не можеше да изличи от паметта си безвкусния селски кок на тила, грозните очила и старомодната, безформена рокля. За мъж, известен като познавач на жените, притежавал десетки красавици, това беше наистина необяснима реакция.

Побеснял от гняв, той се закле тържествено, че ще се откаже веднъж завинаги от глупавите си мечти и ще насочи мислите си в друга, много по-приятна посока. Защо не например към успеха, който щеше да постигне в Таузънд Оукс, или пък, щом непременно трябваше да мисли за жена, към младото, копнеещо за удоволствия тяло на една дама със съмнителна добродетел, която обитаваше малка къщица в Начез? Доминик беше купил тази къща за нея и не съжаляваше. На лицето му се изписа усмивка. Той отпи голяма глътка вино и се опита да си представи разкошните форми на Йоланда, които щяха да му помогнат да прогони окончателно безполезните мисли за проклетата мис Сеймур, които му създаваха само ядове.

В момента Ройс и Доминик се наслаждаваха на великолепната лятна вечер, седнали в широката галерия, която опасваше фасадата на представителната двуетажна къща. След чудесната вечеря, приготвена от мисис Томас, двамата пиеха порто и разговаряха за разни неща.

Ройс, който беше забелязал усмивката на Доминик въпреки бързо падащия мрак, попита нарочно небрежно:

— Защо се усмихваш толкова мнагозначително, приятелю? Сигурно имаш някаква особена причина…

Доминик се ухили още по-широко.

— Сетих се за едно сладко птиченце в Начез и се питах дали пък да не го посетя някоя вечер.

Смехът на Ройс беше придружен от знаещ поглед.

— Прав си, стари момко. В последно време прояви необичайно въздържание. Вече се питах дали не си постъпил в някой монашески орден. Като си спомня какво беше в Лондон… Нито за миг не се умори да преследваш бедните дами!

— Хайде, хайде, и ти не беше невинно ангелче! Не помниш ли как една вечер в Ковънт Гардън спечели червенокосата на карти?

Ройс избухна в луд смях и двамата се унесоха в спомени за безгрижните лондонски дни. Накрая стана дума за дуела между Доминик и Лейтимър и веселото настроение в миг се изпари. Още щом Ройс спомена името на англичанина, Доминик се напрегна като струна. В гласа му прозвуча обида:

— Радвам се, че сам заговори за това. Не искам да те засегна, но ми се струва странно, че узнах за посещението на Лейтимър едва в деня, когато напуснахме Батън Руж.

Ройс изкриви лице и призна:

— Като познавам горещия ти темперамент, сметнах, че е по-добре да предотвратя неизбежния втори дуел. Само ако бях споменал, че Лейтимър е наблизо, ти щеше да намериш начин да го предизвикаш, нали?

— Не се ли боиш, че мога да му пиша и да го поканя на дуел? — попита с измамна мекота Доминик.

— Не. От време на време се разгорещяваш, това е вярно, но иначе не си глупав. Освен това се надявам, че вече си свикнал с мисълта за близостта на Лейтимър и че здравият ти човешки разум ще те предпази от неразумни действия. — Ройс говореше необичайно сериозно. Той се приведе през масата и продължи да убеждава приятеля си: — Много добре знам, че нищо не би могло да те зарадва повече от това да забиеш един куршум в черното сърце на Лейтимър, и не отричам, че той си го заслужава, ала един дуел между двама ви няма да доведе до нищо — или поне няма да промени онова, което се разигра между теб и Дебора.

Доминик, който беше побледнял като смъртник, отвърна:

— Много те моля да не споменаваш името на Дебора! Онова, което изпитвах към нея, е отдавна погребано. Щом позволи на онзи негодник да я омъжи за човек, който спокойно можеше да й бъде дядо, значи не е жената, за която я смятах.

— И никога не е била — отбеляза сухо Ройс. — А ти се влюби в очарователното й личице и повярва, че си готов да сложиш в краката й името и богатството си. Не смей да го отричаш! Бях неотстъпно до теб и мога да потвърдя, че й позволи да те направи на глупак. — Ройс се ухили подигравателно. — Признавам, много модерен, но все пак глупак.

Доминик се местеше неспокойно на стола си. Болезнено съзнаваше, че думите на Ройс съдържат много повече от едно зрънце истина. През онова лято в Лондон той се беше влюбил до уши в мис Дебора Лейтимър и за известно време наистина беше готов да я направи своя жена… докато Джулиъс Лейтимър не разруши с един замах пламенните му мечти.

Джулиъс Лейтимър беше скандално известна личност в Лондон. Като цяло висшето общество го приемаше, но имаше и много врати, затворени завинаги пред него и пред сестра му. Лейтимърови бяха обеднели далечни роднини на уважавано благородническо семейство. Тъй като всички харесваха крехката мис Лейтимър, често се чуваха съжаления, че тази мила и очарователна млада дама има такъв ужасен брат като Джулиъс Лейтимър.

Беше общоизвестно, че Джулиъс мечтаеше да омъжи сестра си за някой богат старик, знаеше се също, че с името му са свързани доста скандални случки. Доминик помнеше отлично шума, който се вдигна, когато Лейтимър уби на дуел един младеж от провинцията, твърде незрял, за да прозре на какъв опитен и безскрупулен играч е попаднал. Говореше се също, че някакво просякинче намерило смъртта си под колелата на екипажа му.

Доминик се взираше замислено в тъмнината. Спомни си, че беше намразил Лейтимър още от самото начало. Между двамата цареше трудно прикривана враждебност. Е, стараеха се да пазят приличие, но се обикаляха като раздразнени котараци, чакайки напрегнато първия удар. Едва когато Лейтимър надрънка куп лъжи на Дебора, за да я настрои срещу Доминик, американецът осъзна, че има насреща си човек без капчица морал и почтеност, твърдо решен да омъжи сестра си за човек по свой избор — естествено, богаташ, но и човек, на когото можеше да влияе. Когато Доминик узна причината за внезапната антипатия на Дебора, вече беше много късно. Мрежата от лъжи и полуистини, изплетена от Лейтимър, беше твърде гъста. Единственото, което Доминик можеше да стори, беше да повика лъжеца на дуел.

Когато се стигна дотам, Доминик за първи път в живота си даде воля на гнева си — точно затова куршумът му улучи рамото на Лейтимър, а не сърцето.

— Трябваше да го убия тогава… — промърмори замислено той и прекъсна възцарилата се напрегната тишина.

Ройс кимна одобрително.

— Ако не по друга причина, то поне щеше да предотвратиш пребиването си от негодниците, наети от него.

Доминик се разтрепери с цялото си тяло. Побоят, който му бяха нанесли, остави дълбоки белези не само по тялото, но и по духа му. Гордостта му беше унизена много тежко. Ако онази вечер не се бяха появиш приятелите му, наемниците на Лейтимър щяха да го убият.

— Мисля, че точно заради това съм длъжен отново да го извикам на дуел — проговори едва чуто той. — Бяхме сигурни, че е платил на онези хлапаци, но нямахме никакво доказателство, за да го изправим пред съдията. Той е на свобода и кой знае още колко наивници е измамил…

— Ако искаш да знаеш, и на мен ми беше много неприятно да го заваря в салона на майка си — изръмжа сърдито Ройс. — Всички наши съседи са възхитени от английския му чар — обясни той и продължи със смръщено чело: — Опитах се дискретно да обясня на баща си, че не бива да го кани у дома, но нямах какво да му кажа, освен че почтеното лондонско общество не е добре настроено към Джулиъс Лейтимър. Колко жалко, че нямаме конкретни доказателства! Разбери, тук посрещат Лейтимър като един от светските лъвове на английската столица. Това му придава неотразим чар и моята неохота да общувам с него вече ми е спечелила славата на ревнивец и завистник. — И Ройс цинично заключи: — Нашите сънародници са възхитени от този безупречен английски джентълмен. Те следят със затаен дъх всяка дума, излязла от устата му, и виждат в негово лице самото съвършенство, най-висшата инстанция по всички въпроси на добрия вкус. Обстоятелството, че взе нашата страна в тази смешна война с Англия, увеличи извънредно много популярността му. Да не говорим за дамите! Те го обожават.

— И мис Сеймур ли? — попита неволно Доминик и веднага му се дощя да си отхапе езика.

Ройс изгледа проницателно приятеля си.

— Много ми се иска да узная защо си толкова развълнуван… Доминик прокле бързината на езика си и отговори сковано:

— Просто съм любопитен. Закари каза, че го харесва, затова реших…

Ройс се ухили толкова самодоволно, че Доминик отново се прокле на ум и ядно махна с ръка.

— О, да вървят по дяволите! Нищо не ми казвай! Омръзна ми да говоря за Лейтимър, а що се отнася до Дебора, много се надявам, че титлата, де която се добра чрез женитбата с онзи прастар и доста богат граф Боудън, я е обезщетила поне малко за съжителството с човек, страдащ от старческо слабоумие.

Ройс се поколеба, но накрая все пак зададе въпроса, който напираше на устните му:

— Дом, сигурен ли си, че си преодолял веднъж завинаги любовта си към Дебора?

Доминик изгледа слисано приятеля си.

— Божичко, Ройс, какви ги говориш! Ама разбира се! Та аз никога не съм бил истински влюбен в нея! Вярно е, че за известно време бях загубил ума си, но не се опасявай, че тайно страдам от разбито сърце. Тогава ме заболя много, признавам, но всичко е отдавна забравено.

— Радвам се да го чуя, защото рано или късно двамата с Дебора ще се озовете един срещу друг на някой от многобройните балове, които се дават по нашите места. — Без да променя тона си, той продължи: — Ти сигурно не знаеш, но старият граф умря внезапно след скандално къс брак. Доколкото разбрах, станала злополука. Една вечер се напил, паднал по стълбите и си счупил врата. Умрял на място, както казват.

— А скъпият брат Джулиъс по това време е гостувал на сестричката си!

— Как се сети! — провикна се подигравателно Ройс и двамата се спогледаха многозначително. — Казват, че пристигнал същата вечер. Той намерил мъртвеца и отнесъл тъжната вест на любимата си сестра.

Доминик беше възмутен до дън душа.

— Ето че Лейтимър отново постигна целта си! Не само сестра му е отново под негова власт, но разполага и с цялото имущество на покойния граф.

— Е, не е точно така. Един приятел ми писа за скандала около смъртта на графа и ме уведоми как е било разделено наследството. Тъй като бракът бил бездетен и голямата част бил неделим семеен имот, братът на графа получил почти всичко. Лейди Дебора се е задоволила с малка пенсия, която обаче ще й бъде отнета, ако реши да се омъжи отново.

Доминик едва не избухна в смях.

— Значи на този свят съществува нещо като справедливост — промърмори доволно той.

— Да, би могло и така да се нарече. Ала като всички истински котараци, Лейтимър винаги пада на краката си. Не успя да получи богатството на графа, но се боя, че е тръгнал на лов за други пари, макар и значително по-малко.

— Да не говориш за разписката, която спомена Закари? — попита мрачно Доминик. — Не бих желал да бъда недискретен, но не мога да разбера какво общо може да има между брата и сестрата Сеймур и човек като Лейтимър. Освен това знам доста неща за Лейтимър и съм сигурен, че той никога не е притежавал такава голяма сума пари.

— Първоначалният собственик на разписката е старият Уедърби, чичото на Лейтимър. След смъртта му нашият приятел наследил отдавна просрочения дълг. За съжаление, Мелиса няма възможност да изплати тези пари, освен ако не се реши да се омъжи.

Като видя смаяното изражение на Доминик, Ройс избухна в смях. Все пак той благоволи да обясни на приятеля си, че дядо му е оставил на Мелиса, Закари и на неговата майка Сали наследство под попечителство.

— Нима смяташ, че Лейтимър ще се съгласи да чака цели две години за парите? — попита невярващо Доминик.

— Защо да чака? По-скоро самият той ще се ожени за Мелиса.

Кой знае по каква причина, Доминик усети, че му се повдига.

Гаденето не изчезна дори когато се отпусна уморено в леглото си. Мисълта за възможния брак между Мелиса и Лейтимър беше толкова неприятна, че се появи първа в ума му на следващата сутрин. Когато осъзна колко време губи да мисли за мис Сеймур, настроението му се влоши още повече. Най-обезпокоен беше от факта, че не можеше да определи кое от чутото снощи му е най-неприятно — дали че Лейтимър можеше да сложи мръсните си ръце върху богатство, което не заслужаваше, или че Мелиса можеше да се сдобие с един толкова непочтен, безогледен в действията си съпруг. За Бога, каза си вбесено той, преди да допусна онази сладка вещица да се омъжи за негодник като Лейтимър, ще взема самият аз да се оженя за нея!

Той влезе в трапезарията и завари седналия вече на масата Ройс да чете някакво писмо.

— Баща ми пише, че е време да се връщам у дома и да доведа и теб — обясни весело той.

Доминик поклати глава.

— Предай му моите благодарности, но тук има твърде много работа. Освен това можеш да му кажеш, че разпознавам сватовниците от пръв поглед. Няма да забравя как се променяше видът му, когато заговаряше за Мелиса.

— О, разбира се, Мелиса — промълви невинно Ройс и добави: — Много ми се ще да узная защо ти е писала.

— Мелиса ли? — попита изумено Доминик. — Сигурен ли си, че писмото е от нея?

— Сигурен съм, приятелю. Познавам почерка й. Писмото пристигна малко след моето. Седни на масата и го отвори, ако обичаш — настави усмихнато той и му подаде запечатания плик.

Доминик толкова бързаше, че прояви непохватност. Ударите на сърцето му се ускориха… поне в началото. Като осъзна истинското значение на краткото писмо, лицето му помрачня и той изсъска възмутено:

— Твоята братовчедка е полудяла! Първо отказа дори да ми покаже любимия си Фоли, а сега е решила да ми го продаде — само за двадесет и пет хиляди долара!

Ройс загуби ума и дума — невероятното искане на Мелиса и необичайният гневен изблик на Доминик бяха причината за тази толкова нехарактерна за него реакция.

— Все ми е едно! — изрева Доминик. — Още днес тръгваме за Батън Руж! Трябва непременно да видя това проклето животно, защото от скъпата ти братовчедка може да се очаква всичко. Кое ми гарантира, че вече не е променила решението си? Но този път ще й кажа в очите какво мисля за смешното й предложение! Двайсет и пет хиляди долара! — изпухтя той. — Тази жена няма капчица ум в главата си!