Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (22)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Слънцето беше вече високо в небето, когато на следващата сутрин Мелиса се събуди и смаяно се огледа, развълнувана от въпроса дали миналата нощ не беше само сън. Твърде възможно беше трескавата й страст да е приела формата на близък до действителността сън. Отчаяна, тя притисна глава във възглавницата и забеляза две интересни неща наведнъж: първо, беше гола-голеничка и второ, усещаше лека болка между краката и гърдите й бяха чувствителни на допир. Все факти, които не можеха да бъдат предизвикани от един сън, колкото и жив да беше.

На лицето й изгря щастлива усмивка. Тя се протегна в леглото, после се сгуши на кълбо като доволна котка. Кой знае по каква причина, Доминик бе дошъл при нея и беше доказал, че е мъж с неутолима страст. През дългите, възбуждащи часове в обятията му Мелиса беше разбрала, че нейното желание отговаря по сила на неговото и че начинът, по който я любеше, я караше да жадува за милувките му.

Тя се усмихна мечтателно и се опита да си припомни всички мигове на огнена страст и как изглеждаше Доминик, когато влезе гол в стаята й…

Страните й пламнаха от срам. Май започвам да се превръщам в маниачка, каза си сърдито тя и скочи от леглото с внезапно пламнало желание да види мъжа си. Навлече набързо един халат и позвъни за камериерката си. Ана й съобщи, че Доминик е излязъл на езда и че банята вече я чака.

Ана не можеше да не забележи, че господарката й витае някъде много далеч с мислите си, но не направи нито една забележка, а бодро й помогна да се облече и да среши разкошните си коси. След като изпи чаша кафе и изяде няколко пресни бисквити, Мелиса се скри в стаята си, обхваната от внезапен пристъп на плахост — не на последно място и защото се беше събудила сама в собственото си легло. Изникна въпросът дали пък не беше разочаровала Доминик. Може би прекалената й страст беше събудила недоволството му? Дали не я беше отнесъл обратно в леглото й именно по тази причина?

Хапейки нервно долната си устна, тя ходеше напред-назад в малката си стая и старото недоверие постепенно вземаше връх над радостта. Между нея и съпруга й все още съществуваха твърде много неизяснени неща. Все пак, за свое голямо учудване, тя установи, че вече не е склонна да вярва в изневярата му.

Доминик беше първият й любовник и в своята неопитност тя нямаше на какво да се опре. Все пак не можеше да приеме, че той може да поддържа връзка с лейди Боудън и в същото време да я целуна и люби с такава нежна отдаденост.

Ако Доминик желаеше Дебора, защо беше дошъл при нея? Защо отричаше, че между него и Дебора има нещо? Мелиса знаеше, че законът е на негова страна — тя му беше жена, той определяше живота й, той можеше да прави, каквото си ще, следователно изобщо не му беше нужно да се преструва, че я желае!

Не, нямаше смисъл. Тя му бе заявила, че двамата биха могли да се забавляват поотделно и той беше реагирал остро — дали защото не беше извършил греховете, в които го обвиняваше тя?

Мелиса поклати замислено глава. Не, тя не можеше да повярва, че съпругът й е подлец и само се преструва, че изпитва към нея любов и страст, а в същото време миеш за друга. Особено след като във всички други отношения се беше проявил като честен и почтен.

Мелиса се загледа пред себе си, смръщила чело, докато здравият й човешки разум се бореше с упорития натиск на сърцето. Дали поведението му в леглото е доказателство за чувствата му? — запита се обезкуражено тя. Нима всеки опитен любовник не действаше по същия начин? Нали цял свят знаеше, че мъжете са твърде различни от жените! Мъжете се любеха с много жени, бяха непостоянни и физическото желание ги тласкаше към все нови и нови легла. Докато жената… жената се отдаваше само на мъжа, когото обичаше. Това е ужасна глупост! — каза си ядосано Мелиса. Щом мъжът може да притежава една жена, без да я обича, защо жената да не направи същото? Възбуждаща мисъл, която обаче не допринесе с нищо за решаването на проблема й. Може би трябваше да прегледа още веднъж доказателствата, които имаше срещу него.

Джош. Присвила очи в тесни цепки, Мелиса си припомни изказванията на чичо си по адрес на Доминик. Най-обезпокояващото беше, че чичо Джош, който я обичаше и милееше за благото й, беше прещастлив да я омъжи за човека, когото само преди няколко дни бе определил като развратник. Възможно ли беше Джош да е обрисувал Доминик в много по-черни краски, отколкото беше в действителност, с надеждата да събуди интереса й? Дори повече от възможно, изфуча от яд Мелиса, която знаеше, че чичо й гореше от нетърпение да я омъжи.

Второ: Лейтимър. Мелиса сви презрително рамене. Спокойно можеше да забрави писмото му. И без това не придаваше никакво значение на думите му, а самият той се беше оказал точно такъв, какъвто Доминик не беше. Беше достатъчно проницателна, за да разбере, че след като не бе постигнал целта си да я направи своя любовница, Лейтимър се е опитал да я настрои срещу бъдещия й съпруг с онова злобно писмо. Да, вероятно беше така.

А що се отнасяше до лейди Боудън… Лицето на Мелиса се помрачи. Що се отнасяше до безсрамната лейди Боудън, тя открай време знаеше, че англичанката е ужасно нахално същество. Нима след пристигането си Дебора не бе приела благосклонно ухажването на всеки що-годе приличен и богат мъж? Беше хвърлила око даже на Закари и той се бе хванал на въдицата й, както доказваха замъглените от страст погледи, с които я преследваше! Е, със Закари не се държеше чак толкова дръзко, колкото с Доминик, но все пак…

Зарадвана от посоката, която взеха мислите й, Мелиса разкриви лице в усмивка. Все пак доказателствата не бяха достатъчни. Беше разгледала положението само от един ъгъл, но слава Богу, беше успяла да реши някои загадки, които й създаваха доста главоболия.

Първата й задача беше да отиде в Оук Холоу и да зададе няколко неудобни въпроса на чичо си Джош. Даже ако той се разсърдеше и почнеше да й крещи, тя щеше да открие дали обвиненията му срещу Доминик са били измислени или не.

Може би един разговор с Ройс също щеше да извади нещо на бял свят. Ройс трябваше да знае дали приятелят му е непоправим женкар или не. Мелиса се усмихна самодоволно и си каза, че много по-рано трябваше да се обърне за помощ към Ройс. Джош може би беше готов да я омъжи дори за човек със слава на женкар, за да се добере до наследството на жена си, но Ройс, който познаваше добре Доминик, никога нямаше да допусне братовчедка му да се сдобие с мъж, който според него за нищо не ставаше.

Извънредно доволна от умозаключенията си, Мелиса изскочи с танцуваща стъпка от спалнята си. Да, днес щеше да разреши няколко загадки наведнъж. А ако се окажеше права… тя потръпна в екстаз при представата за бъдещето.

Мелиса не беше единствената, която бе прекарала сутринта в сериозни размишления и бе стигнала до окуражаващи заключения. Доминик се събуди още на разсъмване и прекара дълго време в наблюдаване на спящата си съпруга.

Сит и доволен, той огледа всяка подробност от великолепното й тяло — от разбърканите медноцветни къдрици до розовите пръсти на краката, които се подаваха изпод одеялото. Желанието да я целуне стана неудържимо и той се наведе над нея. Мелиса леко се раздвижи под нежната му милувка. Реакцията й предизвика усмивката му — нищо чудно, че не се събуждаше, след такава нощ…

Знаейки, че няма да се сдържи да лежи мирно и тихо до нея, но не желаейки да я събуди от сладкия сън, Доминик се протегна и стана от леглото. За миг се изкуши да се окъпе в нейната спалня, но бързо отхвърли тази мисъл, вдигна жена си от леглото и я отнесе в съседното помещение, където внимателно я положи в собственото й легло.

Върна се в стаята си и позвъни на камериера да му приготви банята и да му донесе чаша силно кафе.

След като закуси, той реши, че сега има нужда от кратка утринна разходка на кон. Подсвирквайки си, слезе по стълбата, събуди конярчето и само след няколко минути вече препускаше в луд галоп, без да знае къде отива.

Утрото беше великолепно. Непоносимата августовска горещина беше отстъпила мястото си на приятната топлина на месец септември. В този ранен час беше дори прохладно и конят на Доминик, елегантен тъмнокафяв скопен жребец с три бели копита и голяма бяла звезда на челото, препускаше бодро, сякаш искаше да покаже, че и той се наслаждава на утрото.

Без определена цел пред себе си, Доминик отпусна юздите на коня и се задълбочи в спомена за изминалата нощ. На няколко пъти си повтори, че се държи като хлапак, но трябваше да признае, че бракът — разбира се, с истинската жена — има някои неоспорими предимства. А Мелиса беше истинската, тя беше единствената жена, която му подхождаше, колкото и противоречива да беше и пред каквито и загадки да го изправяше.

За него не беше важно единствено пълното сливане, което бяха постигнали в леглото. Вече бяха прекарали известно време заедно и като обърнеше поглед назад, Доминик виждаше не само принудителното физическо въздържание, но и безкрайното наслаждение, което му бяха донесли тези седмици. Той смръщи чело и се опита да възстанови в паметта си образа на пресметливата малка мръсница, която го беше уловила в капана на брака, за да задоволи алчността си.

Лицето му потъмня от гняв, ръцете му гневно се стрелнаха към юздите и откъснаха жребеца от сочните стръкове трева, които растяха по края на пътеката. Без да обръща внимание на местността, в която беше попаднал, Доминик препусна напред и отново се отдаде на мрачните си размишления. Кой беше в състояние да разгадае противоречива личност като Мелиса…

През времето, откакто бяха женени, той не можеше да си припомни нито един случай, в който жена му да е проявила алчност или да е показала интерес към парите му. Вярно, той я беше засипан с подаръци, един от друг по-скъпи, но всеки път оставаше с впечатлението, че щедростта му по-скоро я смущава. Естествено това можеше да бъде и театър, но все пак…

Разгневен от посоката, в която бяха поели мислите му, но неспособен да ги спре, Доминик се опита да огледа безпристрастно отминалите седмици и събитията, довели до сватбата. Беше му много трудно, тъй като чувствата постоянно излизаха на преден план, ала най-после успя да се пребори с хаоса, който цареше в главата му, и стигна до някои много интересни заключения. Отдавна трябваше да е прозрял истината.

Доминик открай време се смяташе за познавач на човешкия характер. Още като младеж се славеше с умението си да прозре истината за някой човек, колкото и той да се преструваше. Това умение му беше оказало някои големи услуги и скоро той започна да се смята за непогрешим в тази област. Един-единствен път инстинктът му измени — и това беше през краткото време, когато беше пламнал от луда страст към Дебора Лейтимър.

Тогава се оказа, че не е съумял да открие истината зад красивото й личице и примамливата усмивка. Нима сега можеше да бъде сигурен, че е успял с Мелиса? Дали пък не ослепяваше, когато ставаше въпрос за жени? Ройс беше прозрял Дебора от пръв поглед, но не и той. Дали пък не беше един от бедните глупаци, които жените винаги щяха да водят за носа? Всеки виждаше хитростта и коварството им, само той не!

Доминик отвратено изкриви лице. Това беше възможно, но не му се искаше да приеме, че инстинктът го е измамил — и то два пъти подред!

Замисли се за брат си Морган. Стефани го разочарова горчиво, но после той все пак срещна щастието в лицето на Леони.

Може би това важеше и за него. Може би не виждаше истинската същност на Мелиса, също както Морган не бе успял веднага да види истинската Леони.

Тази нова идея го стресна до дън душа. А ако се беше излъгал в Мелиса? Ако тя е имала основателна причина да дойде онази нощ в стаята му?

В момента не му хрумваше нищо разумно, но можеше да тръгне от предпоставката, че тя е дошла в стаята му без задни мисли. Ако случаят беше такъв, тя беше попаднала в капана също както и той… Той отново смръщи чело. Ако наистина беше невинна, защо тогава се съгласи да се омъжи за него? Трябваше просто да обясни на чичо си как е, попаднала в гостилницата и готово. Макар че положението беше деликатно, Джош щеше да прояви разбиране към мотивите й, стига да бяха достатъчно разумни. А тя отказа твърдо да стане негова жена и след това внезапно се съгласи!

Недоволен от хода на разсъжденията си, Доминик посвети вниманието си на хората около Мелиса и си припомни всичко, което му бяха казали за нея. По тази точка теорията му се доближи по забележителен начин до нейната, но той, разбира се, не можеше да знае това. Все пак Доминик стигна много по-лесно до своите изводи, тъй като не беше нужно първо да се пребори с представата, че жена му е човек без морал. При него не бяха дошли нито Джош Манчестър, нито Лейтимър, за да я очернят, нито пък съществуваше такава сериозна заплаха като бившата му любима лейди Боудън…

Тъй като познаваше отдавна Ройс и се доверяваше на мнението му, Доминик си припомни дума по дума оценката на приятеля си, както и всичките му изказвания по адрес на Мелиса. При това се сети за нещо, което отдавна би трябвало да му направи впечатление. Ройс искаше този брак да се осъществи! Той се зарадва като хлапе на обрата, който взеха събитията. И винаги подкрепяше Джош, когато старият се впускаше в хвалби за племенницата си. Ако Мелиса наистина беше коварна и алчна, нима приятелят му щеше да подкрепи брака му с такава жена, па макар и негова братовчедка? Със сигурност не, каза си ухилено Доминик. Дори напротив, Ройс щеше да го предупреди, че изпитва известни съмнения относно характера на бъдещата му съпруга. Колкото по-дълго размишляваше, толкова по-ясно му ставаше, че Ройс е много привързан към братовчедка си и я уважава. Дори беше защитил честта й, макар че за това му се наложи да извика на дуел своя стар и много скъп приятел! Струваше му се невероятно, че жена, принадлежаща към сорта, към който първоначално бе причислил Мелиса, би предизвикала такава реакция у циничния Ройс.

Доволен от заключението си, Доминик обърна коня и препусна обратно към къщи. Нямаше никакви доказателства, но с всеки изминал миг се убеждаваше, че е бил несправедлив към младата си жена. Все пак се радваше на новото си мнение за нея и беше на път да вземе важно решение.

Само един-единствен човек можеше да отговори на въпросите, които все още го измъчваха, и това беше самата Мелиса. Още преди денят да е изтекъл, той трябваше да поговори открито с жена си и да я помоли да му обясни по каква причина е дошла в Уайтхорн и защо се е съгласила да се омъжи за него. Веднага след това обаче му хрумна, че може би е по-добре да не предприема нищо, което заплашва да застраши пламналите в сърцето му чувства към Мелиса. Може би беше твърде рано за този разговор, може би трябваше да изчака, въпреки горещото желание да узнае истината. Трябваше да види как ще се развият събитията и да избере подходящ момент за голямото обяснение. А този момент щеше да дойде скоро. Може би дори много скоро. По лицето му пробяга чувствена усмивка. Ако получеше задоволителен отговор, щеше без задръжки да се наслаждава на страстната си съпруга…

Докато яздеше по тясната пътека, еротичните фантазии взеха връх над логическите разсъждения. За съжаление беше рязко изтръгнат от приятните си мисли, когато забеляза вързания за железния стълб пред къщата дългокрак вран жребец. Позна коня от пръв поглед и пришпори коня си, за да поздрави неочаквания, но много приятен гост.

След като хвърли юздите в ръцете на протичалия коняр, Доминик хукна нагоре по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Едва беше стъпил на галерията, когато от лявата му страна се чу смях. Той се обърна с усмивка и се озова лице в лице с едър, широкоплещест джентълмен, облечен с небрежна елегантност. Доминик протегна ръце и се провикна с неподправена сърдечност:

— Адам Сейнт Клер! Когато не се появи на сватбата ми, си рекох, че най-после си бил застигнат от справедливата ръка на някой разгневен съпруг!

Ясносините очи на Адам засвяткаха дяволито. В гласа му прозвуча престорен гняв:

— Е, поне не попаднах в капана на брака като теб! Да знаеш, че не повярвах на очите си, когато получих поканата за сватба! — Лицето му изразяваше приятелско съчувствие. — Нали знаеш, че Катрин няма да ме остави на мира, докато не ида и аз под венчило! Досега можех да се позовавам на теб, но как ще се оправдавам отсега нататък?

Доминик избухна в луд смях. По лицето му личеше, че искрено се радва на срещата със стария приятел от Начез. Двамата здраво си стиснаха ръцете и след няколко потупвания по гърба и шеговити забележки за външния вид и качествата на другия се запътиха към края на дългата галерия, където Мелиса беше посрещнала госта. Сякаш го правеше всяка сутрин, Доминик се наведе към жена си и нежно я целуна по устата, без да се интересува от изпитателния поглед на приятеля си.

— Добро утро, любов моя — проговори меко той и впи поглед в златнокафявите й очи. После се отпусна в креслото до нея.

Смутена, Мелиса се зае да подрежда чашите върху сребърната табла. Като видя, че няма чаша за Доминик, позвъни на прислужницата, облекчена, че може да отклони вниманието си с домакински задължения, докато възвърне самообладанието си.

Доминик, който беше протегнал небрежно дългите си крака, отмести очи от жена си към приятеля си и отбеляза шеговито:

— Май всеки път, когато излизам на езда, заварвам жена си заобиколена от гости. Днес съм особено разтревожен, тъй като неочакваният посетител е известен със склонността си да преследва чуждите съпруги. — Той прокара пръст по пламналата буза на Мелиса и добави: — Май ще се наложи да му дам добър урок, още преди да е помислил да приложи уменията си към жена ми.

Мелиса, чието сърце биеше лудо под дантеления корсаж на модерната черешово-червена муселинена рокля, отговори с леко треперещ глас:

— Той вече ме осведоми за славата си, но обеща да не засяга чувствата ми, тъй като добре познава умението ти да се дуелираш. — Тя сведе очи и продължи скромно: — Смятам, че това е много благородно от негова страна. И много деликатно. Все пак той е не по-малко очарователен от теб…

Адам Сейнт Клер наистина беше красив и много привлекателен млад мъж. Когато двамата приятели бяха заедно, човек не можеше да определи кой изглежда по-добре. Преценката се затрудняваше още повече от обстоятелството, че двамата много си приличаха и по външност, и по произход. Като Домиинк, Адам беше едър на ръст, с гъста черна коса, макар и не толкова къдрава. Освен това бяха на една възраст. Доминик беше само с няколко месеца по-стар. Преди Доминик да се сдобие с Таузънд Оукс, областта около Начез беше родина и на двамата — плантацията на Адам „Бела Виста“ беше само на три мили от Боньор. Все пак между тях имаше и една голяма разлика: роденият и отрасъл в Англия Адам беше дошъл в Америка чак на осемнадесетата си година. Ако Доминик говореше провлечения английски на Юга, Адам се отличаваше с несъмнен английски акцент, почти недокоснат от многото прекарани в Начез години. Освен това Адам беше много по-избухлив и лесно се горещеше за разлика от хладния и невъзмутим Доминик.

Дори ако не бяха се харесали от пръв поглед, двамата млади хора непременно щяха да станат приятели — сестрата на Адам, Катрин, беше съпруга на най-добрия приятел на Морган Джейсън Севидж. Семействата Севидж и Слейд бяха в постоянен контакт, а Адам с удоволствие гостуваше у сестра си. В последно време двамата не се виждаха често, тъй като бяха заети с плантациите си, и Доминик се зарадва много на неочакваната поява на приятеля си.

След като им поднесоха прясно сварено кафе и всеки се обслужи, Доминик се облегна назад в креслото си и попита:

— Е, какво извинение си измислил за неявяването на сватбата ми?

Адам изкриви лице. Красивите му черти се напрегнаха.

— За съжаление делата на Джейсън ме задържаха далеч от Бела Виста до преди няколко дни. Спрях за малко в къщи на път за Ню Орлиънс и едва тогава узнах за женитбата ти. Вчера пристигнах и веднага отидох в Оук Холоу, за да разбера от Ройс къде се намираш. — Адам се усмихна и продължи: — Вече бях взел стая в една гостилница, но Ройс настоя да прекарам нощта при него. — В погледа му се четеше ирония. — След като и ти се отказа от ергенския живот, той се чувства осиротял и пожела да получи от мен потвърждение, че не принадлежи към бързо измиращ вид особняци.

— Е, успя ли да разсееш съмненията му? — ухили се злобно Доминик. Ала очакваният остроумен отговор не дойде и когато вдигна очи, Доминик бе учуден от странното изражение на приятеля си.

Адам смръщи чело, сякаш удивен от собствените си чувства.

— Да… Разбира се, че успях — отговори бавно той, после разтърси глава и прибави ухилено: — Мога да те уверя, че го оставих в най-добро настроение.

Разговорът продължи така още няколко минути, докато Мелиса, усетила, че Доминик би желал да остане насаме с приятеля си, стана и се извини с домакинските си задължения. Но тъй като такива нямаше, тя слезе в градината и тръгна по една дълга алея. Погледът й беше замъглен, по устните й играеше мека усмивка.

Между нея и Доминик имаше още твърде много неясноти, миналата нощ не беше доказала нищо, което да не знаеше — Доминик желаеше тялото й и беше в състояние да я докара до екстаз. Въпреки това нещо се беше променило и то не само от нейна страна. Доминик също го усещаше. То говореше от погледите му, от начина, по който се държеше с нея. Нима започваше да се влюбва? Дори ако всички неща, които беше чула за него, се окажеха верни, може би опитният женкар бе срещнал накрая жената, която да обикне истински, за пял живот?

И Доминик, който слушаше с интерес приятеля си, беше с мислите си при Мелиса и се радваше на доверието, което се беше възцарило между тях. Беше се зарадвал искрено на появата на Адам, но много скоро се улови, че се пита кога приятелят му най-сетне ще си тръгне. В момента най-важното беше да запази разцъфналото през нощта чувство, да му вдъхне нова сила. Вече беше готов да помоли Адам да им погостува отново в по-подходящо време, когато следващите му думи го стреснаха до дън душа.

— Още откакто пристигнах, се готвя да го кажа, но не посмях да го сторя пред Мелиса. Новините от фронта са ужасни. — Като забеляза, че е завладял вниманието на приятеля си, Адам се приведе напред и обясни без заобикалки: — На двадесет и четвърти август британците нападнаха столицата ни и я подпалиха!