Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Луизиана (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Masquerade, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 90 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Шърли Бъзби. Среднощен маскарад

ИК „Ирис“ 1996

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Siqnie)

ГЛАВА ПЕТА

Доминик все още не подозираше, че от него се очаква да осъществи нечии надежди. Той знаеше само, че след цели десет, макар и приятно прекарани дни в Оук Холоу, надеждата му да огледа прехваления жребец Фоли и да стане негов собственик се е изпарила като дим. Винаги, когато споменаваше коня, Ройс проявяваше учудваща сръчност в сменянето на темата. А що се отнасяше до Джош Манчестър…

Застанал до прозореца на удобно обзаведената си стая в големия господарски дом, Доминик се взираше с мрачен поглед в зелената морава. Защо ли мистър Манчестър се затваря в себе си винаги, когато подхвана темата за Фоли, размишляваше той. Вярно, Джош беше сърдечен и отзивчив домакин, срещата със стария му приятел Ройс беше много приятна, но съществената причина за идването му тук, беше интересът към коня. Но досега нито веднъж не се беше стигнало до по-обстоен разговор на тази тема. Та те дори не му показаха проклетото животно! Търпението му, което и без това не беше едно от отличителните му качества, вече свършваше. Освен това му беше омръзнало да слуша всеки ден каква прекрасна, племенница има мистър Джош. Ако още веднъж му запееха хвалебствена песен за красотата, самостоятелността и силния дух на мис Мелиса Сеймур, сигурно щеше да се разкрещи. Колко пъти вече беше слушал за смелостта й, за самоотвержеността, с която помагала на по-младия си брат да се справи с временните финансови затруднения. Толкова държала на брат си и на бащината си къща, че отказала на всички заможни момци в областта. Джош беше твърдо убеден, че запознанството на Доминик с Мелиса ще представлява връхната точка на посещението му в Оук Холоу. Двамата толкова си приличали, освен това Мелиса била превъзходна ездачка и много се интересувала от коне.

Доминик се усмихна иронично и си каза, че тази непозната мис със сигурност е някоя самомнителна, властна госпожица и че само поради тази причина е останала неомъжена, въпреки прехвалената си красота и добродетел. Джош можеше да си приказва, колкото си ще, но Доминик беше убеден, че Мелиса е тъкмо от онзи тип жени, които му бяха непоносими — жени, които все се опитваха да налагат волята си. Нещо повече, той не можеше да се отърве от подозрението, че непрестанните опити на Джош да събуди интереса му са предизвикани от някакви задни мисли.

По този въпрос приятелят му Ройс проявяваше странна незаинтересованост и това беше още една причина за гнева на Доминик — особено след като впечатлението, че Ройс намира случая много смешен, все повече се засилваше. Дори само държанието на Ройс би следвало да ми послужи като предупреждение, каза си сърдито гой и присви очи.

После решително обърна гръб на прозореца и излезе от стаята си. Трябваше да намери домакина. Нямаше никакво намерение да позволи да го водят за носа. Щеше да му заяви кратко и ясно, че желае да види коня още сега и да поговорят за цената. Нямаше защо да си блъска главата заради непознатата мис Сеймур.

Джош се беше разположил удобно в библиотеката, но Доминик беше твърдо решен да наруши спокойствието му. Без всякакво въведение той заговори:

— Мисля, че е крайно време да ми покажете Фоли, мистър Манчестър. Не желая повече да подлагам на изпитание гостоприемството ви. — Извади от джоба си златния си часовник и предложи: — Нали нямате нищо против, ако след половин час отидем в конюшнята?

Атаката завари Джош неподготвен. Дълго време не му хрумна подходящ отговор, за да отложи поне малко ужасния час на истината. Опита се на намери благовиден предлог, за да откаже, но напразно. Макар и учтив както винаги, Доминик прояви желязна упоритост. Засрамен от себе си, Джош трябваше да му признае малката си лъжа.

Доминик изслуша признанието с каменно лице. В гърдите му бунтуваше буря. След думите на Джош в библиотеката се възцари тишина. Младият мъж стоеше безпомощен. Не знаеше дали да изругае или да избухне в смях. Най-после попита:

— Нима искате да кажете, че Фоли изобщо не е ваша собственост? Че в действителност жребецът принадлежи на племенницата ви, а вие сте ме задържали тук цели десет дни под фалшив претекст?

Джош се местеше неспокойно в мекото си кресло. Макар и неохотно, трябваше да признае, че гостът му има право. Внезапно си пожела никога да не се беше захващал с тази малка интрига.

— Разбирам. — Изражението на Доминик оставаше непроницаемо. — И защо беше тази игра на криеница? Защо веднага не ми разкрихте истината?

Джош се покашля смутено и се прокле на ум, че не си беше дал труд да помисли за мига на истината. Опитвайки се отчаяно да намери достоверно звучащ предлог, някаква възможност да се оправдае, без да разкрива тайния си план, в съзнанието му проблесна чудесна идея. Съчини набързо някаква история и започна да обяснява с повече увереност, отколкото изпитваше:

— Сметнах, че така е най-добре. Преди да ви запозная с племенницата си, исках да бъда сигурен, че сте истински джентълмен. Все пак аз съм настойник на брат й и се чувствам отговорен за Мелиса. — Липсата на гневни изблици от страна на Доминик го окуражи и той продължи да измисля: — Откакто почина баща им, двамата ме смятат за свой доверен съветник и защитник на интересите им. — Опитвайки се да убеди сам себе си в правотата на тези думи, Джош заключи: — Мой дълг е да ги пазя от хора, които биха се опитали да ги използват.

Замисленият поглед на Доминик беше устремен в лицето на домакина му. В обяснението несъмнено звучаха фалшиви тонове, ала като се имаха предвид обстоятелствата, то изглеждаше достоверно — макар и абсолютно неприемливо! Никой досега не беше посмял да постави под съмнение добронамереността му. Фактът, че през цялото това време Джош го беше изпитвал, не беше никак приятен. Това, че някой си позволяваше да изразява съмнения в добрите му качества, засягаше гордостта му — е, не много.

— Успяхте ли да се убедите, че нямам намерения да ограбя племенницата ви? — попита сухо той, люшкайки се между гнева и желанието да избухне в смях.

— О, да! — отговори облекчено Джош. За да заглади обидата, побърза да добави: — Всъщност, това беше извън всяко съмнение още от самото начало. Само че аз… — Той млъкна, правейки отчаяни усилия да намери изход от притесненото положение, в което беше изпаднал. — Мелиса има нужда от сигурност — промърмори неуверено той и реши да каже цялата истина: — Хм… Трябва да ви съобщя, че племенницата ми няма намерение да продаде Фоли. Тя храни надеждата — напълно неоправдана, трябва да подчертая, — че сама е в състояние да отглежда състезателни коне. — В гласа му прозвуча безпомощност: — Колко пъти съм й повтарял, че тази идея е смешна, но когато Мелиса си втълпи нещо, никой не е в състояние да я разубеди!

— Щом мис Сеймур не мисли за продажба, значи напразно съм си губил времето тук! — провикна се ядосано Доминик. — Защо още първия ден не ми казахте кратко и ясно, че Фоли не се продава?

— Ами… — започна несигурно Джош, който нямаше намерение да се откаже от чудесния си план, още повече, че най-лошото беше минало. — Смятам, че бихме могли да поговорим за продажба, ако убедите племенницата ми, че ще се отнасяте добре с Фоли, че сте човек с чувство за отговорност и…

— Аз искам да купя Фоли, не да се оженя за него! — отговори хапливо Доминик. Доброто му настроение беше изчезнало завинаги. Въпреки това последната забележка на Джош изглеждаше обнадеждаваща. Не можеше да се откаже от плановете си, без поне да е видял жребеца. — Ако този път казвате истината, моля за вашето позволение да видя коня и да поговоря лично с племенницата ви. Щом е толкова привързана към своя Фоли, ще се постарая да я убедя в добрите си намерения спрямо него.

Лицето на Джош засия. Слава Богу, неприятният разговор беше приключил! И този път се бе отървал леко.

— Отлично! — извика той. — Разбира се, че имате моето позволение. Нали знаете, че вече гледам на вас като на член от семейството!

Тази невинна забележка отново събуди подозренията на Доминик. Нямаше никакво намерение да се улови в мрежата на Джош Манчестър. Пък и не можеше да си го представи като роднина…

Той се сбогува учтиво със стария господин и на излизане от салона се сблъска с Ройс. В гласа му прозвуча мрачна решителност:

— Отивам да видя коня на мис Сеймур. Като се върна, ще си поговоря с теб на четири очи.

— Аха, значи най-после научи истината? Вече се питах колко време ще ти трябва.

Макар и неохотно, Доминик се усмихна.

— По дяволите, Ройс, ти поне можеше да ме предупредиш!

— О, не, тогава удоволствието нямаше да бъде пълно — засмя се безгрижно приятелят му.

Доминик направи заплашителен жест с ръка и тръгна към вратата. Накара конярчето да оседлае коня му и го разпита подробно как се стига до Уилоуглен. Само след няколко минути вече препускаше по неравния път. През главата му преминаваха накъсани мисли, една от друга по-неприятни. Странно защо, гневът му се насочи не към Джош Манчестър, а към непознатата мис Сеймур. Все повече се убеждаваше, че домакинът му е инсценирал цялото това представление единствено заради нея. Как можа да допусне да го задържат толкова време в Оук Холоу! Беше позволил да го направят на глупак и се чувстваше ужасно. Ако забавянето, свързано с нежеланието на мис Сеймур да му покаже жребеца си, не беше възбудило в сърцето му твърда решителност, той щеше веднага да обърне гръб на Оук Холоу, без да помисли повече за проклетото животно. Ала сега, макар и против волята му, любопитството му беше събудено. Трябваше да види мис Сеймур! Е, разбира се, и коня й…

Първият поглед към Уилоглен беше всичко друго, само не и окуражаващ. Джош Манчестър май е поукрасил положението, каза си подигравателно Доминик. Домакинът му беше споменал само „моментни“ парични затруднения. Доминик огледа къщата с поглед на познавач и веднага схвана, че отдавна неподдържаното имение има нужда от основен ремонт. Съразмерната, просторна, някога красива едноетажна постройка, разположена сред обрасли с мъх прастари дъбове, грамадни мимози и индийски люляк, издаваше добър вкус, но не можеше да не се отбележи, че къщата и градината са изоставени от години. Мазилката се лющеше, красивият парапет на галерията, която опасваше цялата предна фасада, беше ръждясал и изпотрошен, моравата пред къщата беше осеяна с плевели, накратко, цялото имение изглеждаше западнало. Не, тук изобщо не става въпрос за моментни парични затруднения, реши Доминик и веднага си постави въпроси какви цели беше преследвал Джош, като му беше наговорил тези лъжи за мис Сеймур и брат й.

Когато никой не реагира на почукването му, мъжът вдигна рамене и неохотно се запъти към задната част на къщата. Не стига, че къщата беше в ужасно състояние, ами и нямаше достатъчно персонал!

Доминик огледа презрително градинката пред кухнята и няколкото мършави пилета в ограденото място до нея. При вида на малката, доста отдалечена от господарския дом тухлена къща, той ускори крачките си. В кухнята със сигурност имаше някой.

Доминик се оказа прав. Този път отговориха на почукването му. Отвори му Ада, с брашнени ръце и недоволно изражение. Поздравът й не прозвуча особено гостоприемно, но все пак благоволи да съобщи на неканения посетител, че мис Сеймур е в обора. Недоволството на Доминик нарастваше с всеки изминал миг. Той тръгна бавно в указаната от Ада посока, опитвайки се да обуздае засилващото се любопитство — нито една от познатите му дами не би позволила гостът да я намери в кухнята или в обора.

Мис Сеймур, която тъкмо чистеше един от големите боксове, беше забравила напълно за съществуването на мистър Доминик Слейд. Това обаче не означаваше, че и нейното любопитство не беше възбудено. През последните десет дни, които Доминик беше прекарал в Оук Холоу, Джош посети племенниците си само два пъти и не каза нито дума за интересния си гост. Беше сметнал, че първоначалният му разговор с Мелиса е бил достатъчен, и се пазеше да споменава името на Доминик. Единствените думи, които излязоха от устата му, бяха, че мистър Слейд все още им гостува, че е превъзходен ездач и че възнамерява да отглежда състезателни коне в собствената си плантация. Името й било Таузънд Оукс и случайно се намирала само на два дни път от Уилоуглен по течението на реката. Щастливо съвпадение, нали? Кой знае, може би мистър Слейд ще поиска да купи Фоли за кобилите си?

Тези сведения естествено не бяха посрещнати благосклонно от Мелиса. Как се осмеляваше този чужденец да се появи тук и да се опитва да я конкурира? Макар че Уилоуглен очевидно нямаше да представлява сериозна конкуренция за него, както трябваше да признае. Това я разсърди, както я разсърди и забележката за Фоли. Тя никога нямаше да продаде любимеца си, особено на човек, който можеше да разруши с един замах отчаяните й усилия да създаде своя конюшня. В противоречие със здравия разум, богатството и добрият му външен вид я настроиха срещу него. Не беше справедливо един човек да бъде толкова облагодетелстван от съдбата! Въпреки това беше любопитна, толкова любопитна, че по време на ежедневните си разходки се беше оглеждала на всички страни с надеждата да го зърне. Ала не беше подготвена да го срещне в собствения си обор — особено в този неугледен вид, запотена, надигнала пълната с тор лопата. Потънала в работата си, мечтаейки за студена лимонада и освежителна баня в потока зад хълма, тя се стресна от влизането му, обърна се и застина на мястото си. Кой беше този красив непознат? В сърцето й пропълзя страх и още нещо, неизпитвано досега. Железен обръч стегна гърдите й. Това можеше да бъде само мистър Доминик Слейд!

Доминик, който трябваше първо да свикне с полумрака на обора, присви очи и огледа внимателно обстановката. Усети необяснимо облекчение, когато установи, че поне оборът е в пълен ред. Вече беше склонен да смята, че Фоли също ще се окаже едно голямо разочарование. Очевидно някой си беше позволил да се пошегува с него.

Като забеляза раздвижилата се фигура в дъното, той тръгна към нея.

— Прощавайте, бихте ли ми казали къде да намеря мис Сеймур?

Мелиса, притеснена от ужасния си вид, едва не потъна в земята, фактът, че Доминик Слейд й се представяше в безупречно, супермодерно облекло, правеше положението й още по-трудно. Синият жакет подчертаваше мускулестите рамене, ослепително бялата вратовръзка създаваше великолепен контраст с бронзовия загар на фино изрязаното лице.

Тя пое тежко въздух, докато мислите лудо се блъскаха в главата й. Не беше честно някой да изглежда като Доминик Слейд. Тази гъста, падаща на вълни черна коса, тези дълга мигли, красивите сиви очи и чувствителните пълни устни… Мелиса преглъщаше с мъка. Устата беше първата, която предизвика у нея еротични усещания.

Ужасена от неочакваната реакция на тялото си, тя изгледа нелюбезно Доминик и проговори сковано:

— Аз съм мис Сеймур. — Тъй като предупрежденията на Джош още звучаха в ушите й, тя сметна, че колкото по-бързо се отървеше от него, толкова по-добре, и остро продължи: — Какво си въобразявате? Защо се появявате така внезапно?

Само желязното самообладание на Доминик му помогна да задържи устата си затворена. Не беше очаквал такова нещо! Външният й вид го изненада, а враждебното държание го свари напълно неподготвен. Това едро, костеливо същество изобщо не приличаше на жена, да не говорим за ядно святкащите очи зад грозните четириъгълни очила. Не, това не можеше да бъде мис Сеймур, която Джош му бе описал в толкова ярки цветове! Усмивката на устните му угасна, дружелюбното сияние в очите му също.

И тъй като не беше в особено добро настроение след последния разговор с Джош, той попита с обидна недоверчивост:

— Мис Мелиса Сеймур?

— Точно така, Мелиса Сеймур — изсъска още по-ядно тя, съзнавайки болезнено как изглежда в този момент. — А вие сте…

Не се изненада, когато чу самоуверения отговор:

— Доминик Слейд. Приятел съм на братовчед ви Ройс. От няколко дни гостувам на чичо ви.

— И? — попита враждебно Мелиса. Нямаше никакво намерение да стане жертва на изкушението, което се излъчваше от този човек. Нали Джош я беше предупредил! За нейно разочарование това не отклони вниманието й от мисълта, че можеше да е облечена в по-свястна рокля, а косата й да беше измита и сресана, както й харесваше.

Доминик стисна устни. Ама че грозна вещица! Устоя на напора да се обърне и да излезе и проговори с подчертано равнодушие:

— Чух за коня, който бил ваша собственост. Доколкото разбрах, се казва Фоли и е червенокафяв. Брат ми Морган го е наблюдавал на някакво състезание и е останал с много добри впечатления. Ако разрешите, бих искал да го видя. Склонен съм дори да го купя.

В гърдите на Мелиса се надигна необуздан гняв. След всичко, което тя и Захари трябваше да изтърпят, след всички мечти за бъдещето, този човек идваше и се осмеляваше да твърди, че иска да купи единственото й ценно имущество! Появяваше се неповикан и неканен, облечен по последна мода, дързък, уверен, че всички са длъжни да танцуват по свирката му! Мелиса не осъзнаваше, че тази гневна реакция се дължи до голяма степен на смущението. Защо да се смущава, след като сама беше отговорна за вида си? Не само неловката ситуация беше виновна. У едрия, тъмен и силно впечатляващ мъж, застанал пред нея, имаше нещо, което събуди в сърцето й необяснима враждебност — а обичайно тя не изпитваше от пръв поглед симпатия или омраза. Той е прекалено красив, каза си сърдито тя, прекалено самоуверен и нахален!

Малко засрамена от начина, по който беше реагирала на един напълно непознат човек, ала твърдо решена да послуша предупрежденията на чичо си и да се отърве от него, Мелиса проговори ледено:

— Ако идвате само заради Фоли, значи сте загубили своето и моето време. Няма да ви продам коня си — при никакви обстоятелства. Дори ако сте готов да ми предложите най-високата цена.

Доминик, който вече беше сигурен, че Мелиса Сеймур е една невзрачна и непоносима Ксантипа и че изобщо не е трябвало да я среща, кимна също така ледено.

— Значи няма смисъл да разговаряме повече. — След като огледа пренебрежително събеседницата си и се усъмни в здравия разум на Джош Манчестър, който му беше описал племенницата си като истинска красавица, той се обърна да си върви. В този миг откъм вратата прокънтя весел младежки глас:

— Лиса, нося ти чаша лимонада! Не искам да ми умреш от жажда!

Като чу името си, Мелиса веднага забрави, че само преди миг имаше намерение да изсипе лопатата с тор върху излъсканите до блясък ботуши на мистър Слейд. Топла усмивка озари лицето й.

— Зак! — извика тя и в тона й прозвуча нещо, което накара Доминик изненадано да вдигне глава. Това ли беше сърдитата вещица от преди минута? — Откъде знаеш, че умирам от жажда?

Младежът се затича към сестра си, стиснал в едната си ръка стомна лимонада, а в другата — две чаши. Погледът, с който удостои Доминик, беше придружен от колеблива усмивка.

— Вие сигурно сте Доминик Слейд.

Доминик не можа да отговори веднага — толкова голямо беше слисването му от възхитителната промяна, настъпила в лицето на Мелиса. Трябваше да положи голямо усилие, за да откъсне поглед от очарователните трапчинки, появили се край красиво оформената уста, която само до преди минута беше строго опъната назад. Той вдигна очи към Захари и отвърна:

— Да, аз съм Доминик Слейд. — В гласа му звучеше дружелюбно учудване. — Откъде знаете кой съм? Не си спомням да сме се срещали.

Закари се ухили.

— Чичо Джош — обясни кратко той. — Не може да се нахвали със забележителния гост, отседнал в дома му.

Доминик беше харесал младежа от пръв поглед.

— Е, не бих се нарекъл чак забележителен — засмя се той. — От друга страна обаче, не бих си позволил да отнема илюзията ви.

Мелиса се намръщи и възвърна вида си на стара мома. Никак не й харесваше, че двамата мъже я изключваха от разговора си.

— Е, моите илюзии поне не сте в състояние да разрушите, мистър Слейд — намеси се нелюбезно тя и изсипа съдържанието на лопатата на сантиметър от ботушите му. — А тъй като възнамерявахте да си вървите, не бихме желали да ви задържаме повече.

Усмивката на Доминик се изпари. Той кимна студено и рязко й обърна гръб.

— Тъй като очевидно съм дошъл в неподходящ момент — заговори с поглед към Закари той, — бих желал да ви поканя тази вечер в гостилницата „Уайтхорн“ в Батън Руж. Ще дойде и Ройс, разбира се. Смятам, че имате належаща нужда от малко разнообразие. Няма нищо по-хубаво от една вечер, прекарана в мъжка компания.

Закари хвърли мрачен поглед към сестра си и побърза да се съгласи:

— С най-голямо удоволствие. По кое време?

Двамата очевидно бяха забравили Мелиса и се уговориха за часа, без дори да я погледнат, камо ли да я удостоят с една дума. След това Доминик излезе от обора. Искаше колкото се може по-скоро да остави зад гърба си западналото имение, защото ужасната мис Сеймур не му излизаше от ума. Дори напротив! Все още беше убеден, че никога не е срещал толкова грозна и дръзка стара мома, но макар и неохотно, трябваше да признае пред себе си, че нещо в нея събуди любопитството му. Опита се да си втълпи, че за всичко е виновна проклетата й чудатост, но като си припомни усмивката и внезапната промяна, настъпила в лицето й, осъзна, че зад смръщената стара мома може би наистина се крие истински бисер. Макар и бегло, усмивката разкриваше поне малко от красавицата, която беше описал Джош. Как тогава да си обясни тази увиснала рокля? А косата? Да не говорим за държанието й! Доминик разтърси глава, за да прогони обзелото го объркване. Трябваше да има достатъчно смелост и да признае пред себе си, че никога досега не беше срещал жена като Мелиса Сеймур. Може би си струваше да изследва по-обстойно този непознат обект…

Отказът й да му позволи да види Фоли го ядоса, както го бяха ядосали твърде малко неща в досегашния му живот. Ако в началото беше хранил известни надежди да стане собственик на коня, сега отказът на Мелиса превърна това желание в желязна решителност. Значи тази проклета дамичка не желаеше да се раздели с кончето си? Ха! Фоли трябваше да стане негов, каквото и да му струваше това. Един не много далечен ден този прехвален жребец ще ми принадлежи, закле се вбесено той, даже ако трябва да заплатя цялото си състояние за едно безполезно животно — важно беше единствено удоволствието от унижението, на което щеше да бъде подложена мис Сеймур.

Доминик беше достатъчно честен да признае пред себе си, че неочакваната покана към Закари също произлизаше от желанието да натрие носа на Мелиса. От друга страна обаче, той се бе заинтересувал искрено от младежа. Закари му хареса от пръв поглед, а това беше нещо, което в никакъв случай не можеше да се каже за сестра му. Но дали щеше да потърси компанията на момчето, ако нямаше намерение да засегне болезнено сестра му… Е, това не беше сигурно. Въпреки това той чакаше вечерта с нетърпение. Когато спомена на Ройс, че братовчед му също ще участва в планираното забавление, приятелят му се зарадва.

— Много добра идея — похвали го Ройс. — Аз самият трябваше да се сетя да го поканя. Зак би трябвало да излиза по-често от Уилоуглен, а не да се крие в полите на Лиса. Струва ми се, че тя е склонна да прекалява с грижите си.

В сивите очи на Доминик засвяткаха искри. Постара се да овладее напиращия гняв и попита:

— Щом като заговорихме за вашата скъпоценна Лиса, ще ми кажеш ли най-после каква игра играете всички вие? Не искам да те обидя, но ако братовчедка ти е въплъщение на твоя идеал за красота, това би означавало, че си започнал да се задоволяваш с много малко. Може би в тази пустош и не може да се очаква друго — промърмори примирително той, потърси се и продължи с искрен ужас: — Ама че проклето женче! Трябва да ти призная, че ме уплаши до смърт. Освен това я намирам за лишена от всякакъв чар!

Ройс, който вече беше узнал за маскарада на Мелиса, се усмихна тайнствено.

— Знаеш ли, нашата Лиса притежава някои скрити достойнства.

— Очевидно ги е скрила прекалено дълбоко — промърмори сухо Доминик и се отказа да разисква повече тази тема. Ала се сети, че възнамеряваше да пооскубе перушината на приятеля си, и продължи с измамна мекота: — А сега, би ли ми обяснил защо взе участие в лъжите на баща си и скри от мен, че Фоли е собственост на Мелиса?

— А, ето за какво си искал да ме питаш!

— Да, точно за това.

Ройс равнодушно сви рамене.

— Не смяташ ли, че един син не бива да предава баща си? Как бих могъл да дойда при теб и да го нарека лъжец? Стори ми се по-просто да оставя нещата да следват естествения си ход. — Той хвърли бърз поглед към приятеля си и небрежно заключи: — Всъщност, ти не беше в опасност, стари момко. Ситуацията беше напълно безобидна.

Доминик промърмори нещо неразбрано, но мъдро реши да не се задълбочава много по този въпрос. Когато влязоха в къщата, каза:

— В момента Фоли е недостижим за мен и тъй като и без това се задържах тук по-дълго, отколкото възнамерявах, смятам утре да потегля за Таузънд Оукс. Би ли желал да ме придружиш?

Ройс помисли малко и прие поканата.

— Защо не? И без това бащиният дом беше започнал да ми омръзва.

Доминик избухна в смях и двамата тръгнаха към стаите си, за да се преоблекат за вечеря. Ала когато Доминик посегна към елегантния си тъмносин жакет със златни копчета, доброто му настроение беше отлетяло. Събитията от изминалите часове не искаха да се изличат от ума му. Трябваше да даде добър урок на мис Сеймур! Трябваше да й докаже, че никой не може безнаказано да се отнася толкова неучтиво с един Доминик Слейд! Той и само той трябваше да бъде човекът, който щеше да й даде този добър урок.