Шърли Бъзби
Среднощен маскарад (18)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Времето, изминало след разкритието на Мелиса, беше заредено с напрежение. Когато чу името на Лейтимър, Доминик побледня като платно. Мелиса, която го наблюдаваше със смесица от задоволство и страх, потръпна и неволно се отдръпна, когато мъжът й направи крачка към нея. Не очакваше, че думите й ще му окажат такова силно въздействие. Яростната му реакция я свари напълно неподготвена.

Красивото лице на Доминик се разкриви в ужасяваща гримаса. Гласът му прозвуча ледено:

— Ако някога те видя в ръцете на Лейтимър, ще го убия на място, а с теб ще се отнеса така, че цял живот ще съжаляваш за глупостта си! И никога повече не споменавай това име в дома ми! — Той се завъртя на токовете си и изскочи от стаята като бесен.

Това не беше желаната от Мелиса реакция, но тя се опита да се утеши с мисълта, че поне не й се беше изсмял и не бе останал равнодушен. Все пак тази утеха беше недостатъчна и тя зачака с трепет следващата им среща. Не можеше да си отговори на въпроса как ще се отнесе към нея Доминик — дали ще бъде студен или равнодушен или ще се преструва, че нищо не се е случило?

Доминик взе мъдрото решение да се държи както винаги и Мелиса отново се разколеба — този път между разочарованието и облекчението. Когато на следващата сутрин двамата се срещнаха в стаята за закуска, поздравът му прозвуча подчертано сърдечно и за нейно учудване той й съобщи, че възнамерява да прекара целия ден с нея. Никой не спомена грозната сцена от предишната вечер, но очакването Доминик да заговори на тази тема развали цялото настроение на Мелиса. Той обаче се държа като влюбен млад съпруг, показа на жена си новостроящата се конюшня, насочи вниманието й към евентуалните изменения в плана и учтиво я запита за мнението й.

Мелиса го следваше по петите, при което на няколко пъти съвсем забрави уж непреодолимите препятствия помежду им. Към това се прибави и задоволството й, че Доминик остана целия ден с нея — щом беше тук, значи нямаше уговорка с омразната Дебора, нали така? А щом беше решил да й посвети вниманието си, тя също можеше да направи опит да го накара да забрави катастрофалното начало на брака им и двамата да изградят трайна хармония помежду си.

Трябваше да мине цяла седмица, преди Мелиса да забележи, че няма основания за оптимизъм. Доминик може и да беше преустановил срещите си с Дебора, но изглежда нямаше никакво намерение да се доближи отново до младата си жена! Държеше се с нея толкова учтиво и деликатно, та понякога й се струваше, че е гост в тази къща, а не съпруга и домакиня.

Да, Доминик се беше отдалечил безнадеждно от нея. Подигравателната му усмивка беше изчезнала, изразителните му очи гледаха винаги по един и същи начин — хладни, учтиви, без чувствения пламък, който разтуптяваше сърцето й, без признаци на едва сдържана страст. И много внимаваше как я докосва — не задържаше ръката й нито секунда по-дълго от необходимото, когато я водеше по някоя неравна пътека. Мелиса се опитваше да си внуши, че е желала точно това. Нима не му беше казала, че не бива да се доближава до нея? Защо тогава беше толкова нещастна, че я беше послушал?

Доминик избягваше не само физическия контакт. Правеше й впечатление, че бързо сменя темата, когато разговорът става твърде личен. А това обричаше на неуспех плахите й опити да разчисти възникналите по пътя им трудности.

Когато и следващата седмица дойде и отмина, настроението на Мелиса спадна под нулата. Беше убедена, че й предстои да прекара остатъка от живота си с един хладен, скъп на думи Доминик. Мъката й стигна дотам, че намери куп извинения за срещата му с красивата Дебора и обвини себе си за прибързаната раздяла през сватбената им нощ. Разкаяният й поглед търсеше фигурата на съпруга, надявайки се на ново начало. Ако можех да започна отново, щях да се държа съвсем различно, повтаряше си унесено тя. Никога нямаше да дам воля на острия си език. Щях да обуздая проклетия си темперамент и да не си изваждам прибързани заключения…

За Доминик положението беше не по-малко трудно. Той копнееше за близостта на Мелиса, но бурният гняв, обзел го при споменаването на името Лейтимър, все още бушуваше в гърдите му. Представата, че би могъл да завари жена си в прегръдките на омразния англичанин, беше ужасен шок за него, който му бе помогнал да осъзнае, че чувствата му към Мелиса не са временно явление. Никога досега не беше предявявал собственически изисквания към някоя жена и откритието, че Мелиса събужда у него толкова примитивни и невъзможни за овладяване чувства, го разтърси до дън душа.

След като онази вечер остави жена си сама в салона, той прекара още една безсънна нощ, този път поне в собственото си легло. Часовете минаваха, а той се взираше с широко отворени очи в балдахина и през главата му преминаваха какви ли не мисли. Потърси всевъзможни обяснения на поведението си, но когато накрая повярва, че е намерил разумни основания за действията си, в душата му се загнезди неприятното подозрение, че сам се е направил на глупак. Още от първата им среща Мелиса го вълнуваше и объркваше. В крайна сметка Доминик стигна до твърде неприятното заключение, че предложението й първо да се опознаят малко по-добре, а после да консумират брака си, не е било чак толкова смешно и глупаво, колкото му се беше сторило през сватбената нощ. Освен това, макар и с неохота, си призна, че жена му не го искаше в леглото си и ясно му беше дала да разбере това! Беше стигнал дотам в объркването си, че беше готов да уважи условията й, колкото и мъчително да му беше да ги спазва.

Така е, трябва да се отдалечим малко един от друг, установи с мъка той. Трябва ни време да се опознаем… Трябва най-сетне да разбера дали се е омъжила за мен само заради парите ми… или изпитва по-дълбоки чувства…

Ако и през следващите дни успееше да се държи учтиво и спокойно с нея, може би щеше да открие начин да направи брака им ако не щастлив, то поне поносим — колкото и трудно да му беше да се ограничи в ролята на отзивчив, любезен домакин.

Нямаше особено високо мнение за тази роля, но поне умееше да държи под контрол чувствата си и сега, точно сега трябваше да си докаже, че е в състояние да запази самообладание — все едно колко желаеше Мелиса и в какво смешно положение беше изпаднал. Тя е моя жена, повтаряше си ядно той, и нищо не може да ми попречи да я любя, когато си поискам… Толкова по-мъчно му ставаше, когато един вътрешен глас му напомняше: тя обаче не те иска…

Следващите дни Доминик прекара в странен хаос от възхищение и мъчение, защото плахите опити на Мелиса да прекрачи зейналата помежду им пропаст поставиха на огромно изпитание сдържаността му. Заплахата й да започне връзка с Лейтимър го беше засегнала твърде дълбоко и не му позволяваше нито да окуражи опитите й за помирение, нито да ги отхвърли. Но дните минаваха и му ставаше все по-трудно да запази хладното си държание.

Докато продължаваше да играе ролята на любезен домакин, двамата прекарваха дните си в изследване на новия си дом и обсъждане на планове за разширяването му. Бяха единодушни, че част от конете могат да живеят тук, вместо в Таузънд Оукс. Лека-полека желязната решителност на Доминик се разколебаваше. Макар и с неохота, той си призна, че се размеква. А когато един следобед обсъждаха разширяването на къщата и той делово спомена необходимостта от детско крило, Мелиса се изчерви толкова очарователно, че Доминик едва се удържа да не я грабне в прегръдките си. Представата, че би могъл да има деца от Мелиса, беше толкова възхитителна, че стопли сърцето му за няколко часа напред.

Дългите летни вечери щяха да бъдат още по-голямо изпитание за самообладанието му, ако не бяха конете. Разговорите им се въртяха все около тях. Двамата обсъждаха най-подробно родословните разклонения на жребците и кобилите, както и възможното поколение на Фоли. И двамата бяха специалисти в тази област и никога не изчерпваха темата докрай. Тук нямаше място за обърквания и неловкост. За своя немалка изненада Доминик откри, че Мелиса притежава обширни познания в тази област, които можеха да се мерят единствено с неговите.

Толкова по-голямо беше веселието му, когато откри, че жена му е почти невежа в области, представляващи изключителен и едва ли не единствен интерес за повечето му познати жени. Мелиса му благодари сърдечно и с искрена радост за красивите рокли, които й бе подарил, но ги носеше с безгрижие и равнодушие, които му показаха, че би се задоволила и с износените си рокли от Уилоуглен. Домакинството също не будеше интереса й и тя го предостави без възражения в опитните ръце на мисис Мийкс, икономката, наета от Доминик.

От своя страна, Мелиса усещаше, че й е все по-трудно да вижда в своя мил придружител и събеседник онзи безскрупулен прелъстител, за когото го беше смятала. Често се питаше с неосъзнато съжаление колко ли време щеше да разполага с цялото му внимание. Сигурно много скоро щеше да му доскучее и да си потърси друга компаньонка, която да омагьоса с чара си…

Докато Мелиса изпитваше затруднения да запази в съзнанието си образа на безскрупулния прелъстител, на Доминик беше не по-малко трудно да открие зад лика на омайващата красавица, която живееше в дома му, онази хладна и пресметлива личност, която беше съумяла да го залови в капана на брака. Наистина, като се изключи онази първа нощ, тя продължаваше да му отказва възхитителното си тяло, но макар че не можеше да й прости това, Доминик не виждаше в какво друго би могъл да я обвини. Никога не беше имал такава събеседница — сърдечна, забавна, увличаща. Въпреки предположението, че се бе омъжила за него само заради парите, тя не проявяваше никакви признаци на алчност. Многобройните подаръци, с които я беше отрупал, по-скоро я смущаваха, тя не поставяше финансови изисквания и дори не намекваше, че е впечатлена от богатството му. Доминик не преставаше да се взира в жена си и да се пита какво ли я беше накарало да се промъкне в стаята му онази вечер. Тъй като просто не му хрумваше нищо по-умно от първоначалното предположение, че е дошла да хване на въдицата си богат съпруг, той стигна до неприятното заключение, че Мелиса продължава да си играе с него с намерението да го обезоръжи напълно.

Макар и неохотно, трябваше да признае, че това й се удава. За съжаление Мелиса дори не подозираше, че е постигнала такъв успех.

Така минаваха ден след ден. Мелиса се надяваше да спечели трайния интерес на съпруга си и да спре веднъж завинаги изневерите му, а Доминик все повече попадаше под магията на своята меднокоса съпруга.

Ако можеха да останат още известно време в усамотението на малката си къща, сигурно щяха да изяснят докрай недоразумението, промъкнало се помежду им. Мелиса вече си играеше със смелата мисъл да го попита открито за отношенията му с Дебора, а Домииик се изкушаваше да приложи отново всичките си умения на прелъстител, за да разбере веднъж завинаги докога ще стои далеч от леглото на жена си. Когато Мелиса показваше признаци на отстъпчивост, той започваше да прави планове как да разкрие причините, подтикнали я към този брак. Ала преди един от двамата да е предприел първата колеблива стъпка, светът почука на вратата им в образа на един слуга на Морган Слейд, който предаде на Доминик писмо и търпеливо зачака отговор.

Морган пишеше, че приятелят му Джейсън възнамерявал да си замине за Тердю Кьор, но преди това искал да говори с Доминик. Най-добре било двамата с Мелиса да дойдат още същата вечер в Оук Холоу.

Доминик се вгледа замислено в редовете, изписани с енергичния почерк на брат му. Много му се искаше да узнае защо Джейсън толкова държи да го види.

— Брат ми ни кани на вечеря в дома на чичо ти — съобщи той на Мелиса. — Надявам се, че нямаш нищо против?

Мелиса го изслуша със смесени чувства. Много й се искаше да си останат и тази вечер у дома, но знаеше, че не могат вечно да стоят далеч от роднините и приятелите си.

— Не, разбира се, че не. Радвам се, че ще видя отново брат ти и жена му — отвърна с усмивка тя.

Отчасти Доминик се беше надявал, че жена му ще прояви нежелание да наруши приятното им усамотение, защото много добре знаеше, че веднага щом стане известно, че младоженците са излезли от къщи, съседите и приятелите щяха да ги засилят с покани. Естествено всички искаха да видят младата двойка. От друга страна обаче, той посрещна с облекчение края на мъчителното напрежение — продължилото седмици усамотение с една жена, която страстно желаеше, но не се осмеляваше да направи своя, заплашваше скоро да разруши всичките му добри намерения.

Доминик седна зад писалището си и отговори на писмото на Морган. Когато слугата препусна в галоп към Оук Холоу, той се загледа след него със смръщено чело. Не можеше да си представи, че молбата на Джейсън за среща произтича от чиста учтивост или от желанието да се сбогува. Можеше само да се надява, че Морган и Джейсън не са водени от намерението отново да го замесят в някоя политическа интрига. Все пак не го напускаше неприятното чувство, че онова, което щеше да му каже Джейсън, никак нямаше да му хареса.

Доминик се оказа прав, но въпреки това остана учуден от посоката, в която бяха отправени плановете на Джейсън. Вечерята мина много приятно — Джош беше изключително любезен домакин, Сали както винаги тиха и вглъбена в себе си, Ройс весел и шумен, а Морган и Леони, Джейсън и Катрин — приятни и очарователни сътрапезници. Скоро се появи и Закари, винаги добре дошъл и не съвсем неочакван гост.

Едва след вечеря, когато Джейсън, уговорил всичко предварително с Джош, отведе Доминик в библиотеката, той узна причината, поради която го бяха повикали. В библиотеката бяха четирима — Ройс, Доминик, Джейсън и Морган, и докато с наслада отпиваха от най-доброто бренди, което предлагаше избата на дома Манчестър, Ройс заговори пръв:

— Какво каза на татко и Закари, та ни оставиха сами, без да мърморят? — обърна се той към Джейсън.

— Само едно — отговори с усмивка той. — Че трябва да обсъдя с вас нещо изключително важно, отнасящо се до правителството.

Доминик разкриви лице в гримаса.

— Наистина ли е толкова важно? — попита невинно той. — Защо тогава ще позволиш на Ройс и на мен да го узнаем? Не е ли по-добре да ни оставиш в блажено неведение?

— Не мисля, че ще ви кажа кой знае какво, но за сметка на това очаквам да чуя от вас интересни неща. — Зелените очи на Джейсън засвяткаха развеселено. Не му убягна изразът на внимание по лицата на Ройс и Доминик. — Не се бойте, не е нищо лично. Искам да чуя всичко, което знаете за един англичанин на име Джулиъс Лейтимър. Доколкото съм осведомен, и двамата го познавате добре.

— Би могло и така да се каже — изръмжа недоволно Доминик и остави чашата си. — Но се съмнявам, че ще ти бъде от полза…

Джейсън се приведе напред и попита напрегнато:

— Що за човек е той?

— Негодник, лъжец и измамник — гласеше категоричният отговор на Доминик.

Едва беше успял да завърши изречението, когато Ройс добави като ехо:

— Безскрупулен и опасен, накратко, не може да му се има доверие.

Джейсън изненадано вдигна вежди.

— Значи лош човек, така ли?

Двамата кимнаха едновременно и Доминик обясни:

— В Англия не се ползва с добро име, но изисканото общество го търпи заради семейството му. Сигурно всички са въздъхнали облекчено, когато е заминал за Америка.

Морган, който още не беше казал нито дума, се намеси в разговора:

— Надявам се, че мнението ви не се основава на клюки и слухове?

Доминик и Ройс размениха кратък поглед.

— Не — отговори Ройс, защото Доминик не даваше признаци на живот. — Лейтимър и Доминик се дуелираха, а аз бях един от секундантите на брат ти. Причините за дуела не са от значение, но между другото ставаше въпрос и за това, че Лейтимър е лъжец. Лейтимър беше тежко ранен и когато го отнесоха от бойното поле, се закле да си отмъсти. Само след два дни Доминик беше нападнат и пребит от банда негодници, които щяха да го убият, ако не се бяха притекли на помощ приятелите му.

Морган присви очи.

— Това не доказва, че Лейтимър е бил замесен в играта.

— Разбира се, че не, но отмъщението е типично за начина му на действие — отговори глухо Доминик. — Никой досега не е успял да се сдобие с конкретни доказателства срещу него. Имаше и други подобни случаи и се предполагаше, че зад тях стои той. Слава богу, че Ройс и няколко приятели ми се притекоха на помощ, иначе онези щяха да ми строшат черепа. Успяха дори да заловят един от убийците. — Той помълча малко и продължи: — Дързък тип, който не пожела да каже името на човека, който го е наел. Все пак призна, че бил много изискан господин и че му било заповядано да ме убие. Аз нямам неприятели в Англия, затова стигнахме до извода, че изисканият господин не е бил никой друг освен Лейтимър.

— Защо не разпитахте по-подробно наемника? — поиска да узнае Джейсън.

Доминик вдигна рамене.

— Предадохме го на полицията и го затвориха в Нюгейт. Смятахме, че там ще узнаят нещо повече за тайнствения господин, но още преди да го изправят пред съдията, момъкът „случайно“ се забъркал в някакво сбиване и бил наръган с нож.

— Разбирам. — Джейсън прокара пръст по брадата си. — Очевидно нашият очарователен англичанин не е човек, на когото може да се разчита в случай на нужда. — Той погледна изпитателно Ройс и Доминик. — А има ли пари? Тук всички са на мнение, че разполага със средства, и аз се питам как месеци наред живее в разкош далече от родината си.

— В Англия Джулиъс и сестра му разполагаха с твърде оскъдна издръжка — отговори замислено Ройс. — Всички знаеха, че Лейтимър усилено търси богат съпруг за Дебора. — Без да смее да срещне погледа на Доминик, той продължи: — Сестра му, сегашната лейди Боудън, най-после успя да улови на въдицата си един богат старик, но женитбата се оказа неуспешен ход. След смъртта на съпруга си младата вдовица откри, че имуществото му е неделима семейна собственост и че наследството й се състои само от една скромна рента. За разлика от нея Джулиъс не търси щастието си в брака, а обикаля игралните салони. Той е изключително добър играч и още по-добър измамник, нещо, което твърдя от собствен опит. От вуйчо си е наследил само разписката на Хю Сеймур и платения билет до Америка.

Смаяните лица на Морган и Джейсън накараха Ройс да обясни накратко, че Мелиса и Закари са наследили дълга на баща си.

— По всичко изглежда, че нашият приятел Лейтимър е намерил начин да си живее приятно и без пари — отбеляза замислено Джейсън.

— Смятам, че положението се е променило — подхвърли сухо Доминик. — Междувременно е получил доста голяма сума от семейство Сеймур.

— Освен това не си позволява големи разходи — допълни Ройс. — Откакто е тук, двамата със сестра му са гости на полковник Грейсън.

— Ах, да, полковник Грейсън — промърмори Джейсън. — Почтеният полковник, който някога беше офицер от армията на Негово английско величество. Ярко изявените му симпатии към торите бяха причината да го прогонят от Вирджиния при избухването на войната за независимост. Става интересно, не намирате ли?

Осъзнали истинското значение на думите му, Доминик и Ройс наостриха уши.

— Нима смяташ, че Лейтимър е шпионин? — попита недоверчиво Доминик. — Струва ми се, че не е особено подходящ за тази роля.

— Не прибързвай, скъпи приятелю — укори го остро Джейсън. — Безскрупулен, лъжец, при това опасен — това са все шпионски добродетели. А лицемерните му симпатии към Америка и американците са напълно легитимна, да, дори достойна за уважение причина да пребивава в Съединените щати по време на войната с Англия. Освен това разполага с неограничени средства, движи се в най-доброто общество, пътува от щат в щат, среща се с разни хора…

— Разполагаш ли с информация, която подкрепя теорията ти? — попита Доминик, без да крие скептицизма си.

Джейсън се ухили.

— А аз си мислех, че ще ви направя силно впечатление с всезнайството си.

— Преди десет години това все още беше възможно, но сега вече не — призна през смях Доминик. — Кажи ни най-после какво знаеш — подкани го сериозно той.

— Всъщност твърде малко. Първите подозрения се появиха, когато получих писмо от бившия президент Джеферсън. Той има свои източници, от които е получил информация, че Лейтимър посещава твърде много някогашни тори, все хора, които след избухването на войната са минали на страната на републиката. Посещенията, които най-много го безпокоят, са се състояли тук, в Луизиана, където живеят десетки бивши британски офицери. Както знаете, мистър Джеферсън храни големи симпатии към Луизиана. Нали присъединихме тази земя към Щатите именно когато той беше на власт. Той няма да допусне дори късче от нея да падне в ръцете на британците!

Тримата мъже бяха устремили погледи в него, но Джейсън не се смущаваше ни най-малко. В стаята се възцари напрегната тишина. Той отпи глътка бренди и продължи бавно и отмерено:

— Ако на север избухне въстание и едновременно с това англичаните нападнат Ню Орлиънс, ще се окажем под британско господство още преди да сме се осъзнали. И без това е достатъчно трудно да защитаваме Ню Орлиънс, но ако неприятелят излезе и в гърба ни…

Заключението беше повече от ясно.

— Най-добре да убия Лейтимър — проговори глухо Доминик. — Всички знаят, че не можем да се търпим. — Той хвърли злобен поглед към Ройс. — Макар че добрият ми приятел ме посъветва да бъда учтив с него, лесно ще намеря повод да го извикам на дуел.

— Не — отговори остро Джейсън. — Няма да го убиваш. Първо трябва да открием доколко опасни са действията му и дали е успял да убеди сънародниците си да се включат в бунта. Ройс и ти сте ми необходими, за да го държите под око и да ми докладвате къде ходи и с кого се среща.

Доминик го изгледа недоверчиво.

— Не мисля, че ще имаш полза от мен. Лейтимър веднага ще заподозре нещо, ако започна да се отнасям любезно с него. Май ще трябва да се задоволиш с Ройс.

— Доколкото знам, ти си в много добри отношения със сестра му? — попита невинно Джейсън.

Въпреки годините и опитността си Доминик се изчерви. Замръзна на мястото си като уловен в беля ученик и отчаяно си пожела земята да се разтвори и да го погълне. Но не можеше да обори твърдението на Морган. На бузите му избиха тъмночервени петна. Гласът му прозвуча задавено:

— Това беше много отдавна. Сега сме просто познати.

— Аха. Е, значи не съм разбрал правилно — усмихна се Джейсън, който съвсем нямаше намерение да отстъпва. — На сватбата ти имах възможност да поговоря с младата дама и тя се съсипа да ми обяснява, че те смята за най-добрия си приятел и че е много щастлива да възстанови връзката си с мъжа, към когото е изпитвала такива топли чувства.

Доминик нямаше намерение да обсъжда отношенията си с Дебора нито с Джейсън, нито дори с брат си Морган. Той вирна решително брадичка и попита:

— Е, и какво? Престъпление ли е да си приятел на такава жена?

— В никакъв случай — отговори примирително Джейсън. — Ала тъй като не можеш да разговаряш приятелски с Лейтимър, бих предложил с него да се заеме Ройс, а ти да съсредоточиш вниманието си върху сестра му. Сигурен съм, че той не я посвещава във всичките си тайни, но се надявам, че би могъл да изкопчиш полезна информация.

Доминик отвратено поклати глава. Ала гласът му прозвуча равнодушно:

— Да не искаш да ми внушиш, че очакваш от мен да изневеря на жена си? Какво да правя с Дебора, да я взема за любовница ли?

В очите на Джейсън се четеше разбиране.

— Не, но ще имаме голяма полза, ако прекарваш повече време в нейната компания и държиш очите и ушите си отворени. Ясно ми е колко много изисквам от теб, особено като се има предвид, че не е минал и месец от женитбата ти. Не искам да излагаш брака си на опасност, но ако успееш да събудиш интереса на лейди Дебора и да я накараш да ти се довери, ще ни окажеш много ценна помощ. — В гласа му звучеше искрено съчувствие: — Знам, че съм избрал най-неподходящия момент, но работата не търпи отлагане. За твое утешение ще кажа, че това положение няма да трае дълго. Две-три седмици, най-много месец. — Тъй като Доминик продължаваше да го гледа мрачно, Джейсън продължи настойчиво: — Постави си въпроса дали би предпочел да участваш в тази долна игра или да видиш със собствените си очи как републиката губи Луизиана…

На този въпрос можеше да има само един отговор. Доминик изскърца със зъби и проговори с глух глас:

— Добре, ще го направя! Само се моля на Бога все още да имам жена, когато всичко свърши!