Сюзън Джонсън
Френска целувка (37)

Тридесет и седем

Казуо бе пуснал опашка след Юри и се обади да получи свежа информация докато ги караха към хотела им в Цюрих. Оставяйки телефона след краткия разговор, той се обърна към Джони.

— Юри все още чака купувача си. — Усмихна се. — Не би се интересувал от пръстена на Катерина Велика от деня на коронацията й, ако цената беше точна, нали?

— Не, благодаря, Каз. Играй на сигурно, това е моето мото.

Усмивката на Казуо грейна по-силно.

— Ами ако Юри поиска да ти го даде?

Джони се разсмя.

— Някак си не виждам как Дутов Старши ще се съгласи с такава сделка, дори ако синът му се огъне.

— Мога да ти гарантирам бърза отстъпчивост.

— Макар да оценявам офертата ти, мисля да се придържам към пазаруването в Костко.

— Просто се опитвах да го направя по-интересно. — Казуо погледна весело.

— Докато аз се опитвам всичко да мине гладко и лесно.

Казуо отпусна глава.

— Ти си шефът.

— Не точно. Баща ти е шефът, за което съм изключително благодарен. Но нека да не усложняваме нещата.

— Значи гладко и лесно — промърмори Казуо, макар да беше очевидно, че предпочиташе да си поиграе. — Ето какво става според последните доклади. Довечера Юри ще се срещне с купувача си. След като трансакцията приключи, предполагам, че купувачът, Гурбанли, ще иска да занесе трофея си в Баку, Азербайджан, където законите са — може да се каже — доста гъвкави. Това ще ни даде възможност да си поговорим с Юри, без да се страхуваме, че могат да ни чуят от Интерпол или от някоя друга агенция, която следи жалките далавери на Гурбанли. Не че Дутов Старши не си пада по мъченията. — Казуо сви рамене. — Но синът му е кръгла нула, поне що се отнася до правителствените агенции.

— Шибаната Лиза — промърмори Джони, защото думи като мъчение бяха адски далеч от неговата вселена. — Ако не беше тя, изобщо нямаше да сме тук.

— Никога не успях да разбера защо се ожени за нея.

— Кой, по дяволите, знае защо правехме разни неща в онези времена — промърмори Джони.

— Вярно — съгласи се Казуо.

— А Джорди е повече от отплата за съсипания ми брак. Макар че майка й наистина започва да ми лази по нервите. Не трябваше да съм в Цюрих, за да преследвам някакъв боклук. Трябваше да съм си у дома с Джорди и Ники.

Казуо свъси вежди.

— Какво каза? Ники е в твоята къща?

— Само докато всичко това отмине. Не ме гледай така. Временно е, разбра ли?

— Както кажеш.

— Така казвам — озъби се Джони.

— Отпусни се. Бракът не е чак толкова лошо нещо.

Джони го изгледа накриво.

— Не ми говори за брак.

— Може би, ако следващия път се ожениш за някоя, която не се дрогира.

— Ами ако не се оженя изобщо?

— Добре. — Но Казуо си мислеше, че може би трябва да започне да търси сватбен подарък — въпреки протестите. Джони полагаше големи усилия за тази жена Ники. Но очевидно не беше време да водят този разговор. — Искаш ли да се срещнеш с моя банкер, докато чакаме клубът да отвори? Имам да свърша малко работа с него, след като вече сме тук, а той може да ти спести куп данъци.

Джони се усмихна.

— Не познаваш моите счетоводители. Но разбира се, защо не? Нищо няма да ми стане, ако послушам.

Двамата приятели прекараха един спокоен ден, а човекът на Казуо се оказа типичен швейцарски банкер. Любезен, добре облечен, с офис като във филм, обзаведен с масивни мебели, оригинални картини и скъпи килими. На чаша превъзходен чай той бе способен да предложи на Джони Луната, изчислено като освободени от данъци инвестиции и банкови сметки с висока лихва. Но нали швейцарските банкери от векове въртят бизнес с богаташите! Те разбират сметките по-добре от всеки друг.

След това двамата мъже пиха коктейли в хотелския си апартамент и си поръчаха лека вечеря, преди да тръгнат да си разчистят сметките с Юри.

 

 

Извървяха пеш късото разстояние до голяма средновековна сграда на брега на езерото, която бе осветена пищно с неонови светлини. Сградата приличаше на някогашна църква, а външната й архитектура бе напълно готическа от горе до долу, макар че архитектурните детайли бяха толкова свежи и чисти, че бе по-вероятно да е имитация от деветнадесети век. Но независимо от времето, тя беше внушителна.

Влизайки през монументалните врати от лят бронз, Джони и Казуо се озоваха пред голям църковен кораб. Високият готически сводест таван бе подпрян с високи, прецизно издялани колони, а блещукащите факли на стената създаваха зловеща, затворническа атмосфера.

Една безобразна група, разположена върху някогашния олтар, бе надула усилвателите си и звукът тресеше цветните вимпели и флагове, висящи от тавана. Тълпата на дансинга отдолу се бе натъпкала от едната стена до другата, хората на бара се натискаха в три редици, а врявата бе оглушителна.

Джони и Казуо застанаха на върха на широкото каменно стълбище, спускащо се към партера, където телата се въртяха под шумната, енергична метал музика. Всеки цвят от дъгата осветяваше подскачащите глави отдолу, очевидно тежкият грим бе задължителен за предимно рокерската тълпа: пиърсинг и татуировки, кожа и вериги — любимата униформа.

— Виждаш ли някой познат? — изкрещя Казуо, опитвайки се да надвика дрезгавия рев.

Джони поклати глава.

Казуо направи жест, че му се иска да пийне нещо и посочи към бара.

Докато слизаха към бара Казуо докосна ръката на Джони и извика, приближавайки уста до ухото на Джони.

— ВИП секцията, първата маса отляво до парапета.

На масата седяха трима мъже. Навеждайки се близо, за да може Казуо да го чуе, Джони изкрещя.

— Онзи плешивият ли е купувачът?

— От плът и кръв.

Тримата мъже, изправени до стената, очевидно бяха бодигардове: мускулести, със зорки очи, небрежно облечени, всеки с издатина под мишницата.

— Хайде да вземем питиета — предложи Джони, изгарящ от нетърпение. — И изчакай.

Изпиха по две питиета, преди плешивият да стане и да си отиде, а единият бодигард да се отлепи от стената и да го последва.

— Сега — заяви Джони и се отдалечи от бара.

Казуо го последва, докато Джони си проправяше път през тълпата. Качвайки стълбите към ВИП секцията по три наведнъж, Джони пъхна на бияча една едра банкнота и прекрачи кадифеното въже, което отделяше секцията от мецанина. В този район шумът от музиката бе значително приглушен, сякаш парите притежаваха властта да отслабват дълготрайното оглушаване.

Джони отиде до масата на Юри, дръпна един стол и седна. Казуо взе стола до него.

— И това ако не е мъжът, който не може да задоволи Лиза — присмя се Юри, наперен с гръмкия си тон и ленивата си поза.

— Всеки не може да бъде голям доставчик — отговори ласкаво Джони.

— Странен човек. Хей, Раф, виж кой е тук. Бившият неудачник на Лиза.

Джони се усмихна едва-едва.

— Съмнявам се дали тя се интересува от веселите ти разговори или от интелекта ти. Но не сме дошли тук да си правим комплименти. — Той се наведе леко напред. — Дойдох тук да те предупредя да не припарваш край приятелката ми. Не искам да виждам край нея боклуци като теб. И като стана дума, стой далеч и от Лиза. Не искам да те виждам покрай дъщеря си. — Той се облегна на стола с леденостуден поглед. — Исках да ти предам това съобщение лично, за да разбереш гледната ми точка. За да може всичко да е кристално ясно. Не припарвай край тях. Разбра ли?

— Имаш кураж — озъби се Юри. — Това ти го признавам. Очевидно не знаеш кой съм.

— Знам кой си. Ти си една шибана путка.

Щом чуха думата путка двамата бодигардове се отлепиха от стената, но уверен във властта на семейството си, Юри вдигна ръка и ги спря.

— Трябва да си имаш едно последно желание, красавецо. Извини се или си мъртъв. — Той се усмихна мрачно. — А може би така или иначе си мъртъв.

— Съмнявам се. Първо, още сега можех да ти прострелям топките, ако исках. Не е нужно да поглеждаш надолу. Още са си там. Но можеш да се замислиш и да се държиш учтиво с мен или ще бъдеш изнесен от тук на носилка. Беретата ми е насочена право към чатала ти. — В Европа бяха малко по-нехайни към оръжията, защото никой не можеше да си ги купи и съответно да ги носи. За разлика от Америка. Джони и Казуо бяха въоръжени.

— Ние сме четирима, а вие сте двама — предизвика го непокорно Раф, макар че погледна към бодигардовете за успокоение.

— Ще си изгубите тестисите преди главорезите ви да успеят да стигнат до тук. — Джони сви рамене. — Казуо те държи на мерник. Вие решавате.

— Може би ще поискаш да размислиш над думите на Джони и по други причини — промърмори Казуо, изваждайки един медальон изпод закопчаната яка на ризата си, нефритовия печат с полупрозрачен блясък под светлината на факела. — Двамата с Джони сме стари приятели. — Той се обърна към Джони. — Колко време мина, mon ami?

— Долу-горе петнайсет години.

Лицето на Юри пребледня, а Раф зяпна. Дори гардовете бяха достатъчно разумни и знаеха, че не трябва да помръдват при вида на емблемата на Фукуда, блеснала върху гърдите на Казуо. Репутацията и влиянието на клана Фукуда бяха страховити. В пирамидалната схема на организираната престъпност те се намираха на върха.

— Чакаме отговора ти — заяви многозначително Казуо. — Притеснил си приятелката на Джони; не е трябвало да го правиш. Не искаме да се случва отново. Сигурен съм, че баща ми също би бил благодарен да знае, че тя е в безопасност, че посещенията ти няма да се повторят. Нали разбираш как стават нещата — моите приятели са и приятели на баща ми.

За един кратък, злокобен момент думата „баща“ увисна във въздуха.

— Аз… аз… — Юри преглътна с мъка. — Аз… аз… това беше грешка — заекна той.

— И? — подкани го спокойно Казуо.

— Извинявам се, че я обезпокоих — избърбори бързо Юри, а очите му се стрелкаха на всички страни, сякаш търсеха път за бягство.

— Ти също, Раф, скъпи — нареди Казуо, а гласът му изплющя като камшик.

— Съжалявам — отговори бързо Раф. — Ние… наистина… съжаляваме.

— И това няма да се случва отново? — попита учтиво Казуо.

— Не… не, разбира се, че няма. — Раф кимна към Казуо. — Ние… не знаехме… имам предвид, че тя… той… ти е приятел.

— Ами ти, шибаняк? — Казуо мушна Юри с тънкия си пръст.

Юри се сви, сякаш щяха да го бият и, потейки се обилно, прошепна:

— Ние… не знаехме… няма да доближим…

— До никоя от тях — насърчи го Казуо.

— Да, да… никога вече — успя да промълви Юри.

— Сега, мили мои, излезте да се поразходите. Приключихме с вас. Обаче едно последно предупреждение — не влизайте и в Калифорния. Разбрано?

— Да, да… — Двамата мъже закимаха с глави като кукли на конци.

— Сега изчезвайте — нареди строго Казуо.

Мъжете се обърнаха и се препънаха един в друг, опитвайки се да избягат, и най-накрая изчезнаха тичешком надолу по стълбите, следвани по петите от бодигардовете.

Вдигайки ръка, Казуо извика сервитьора и поръча бутилка Круг^[1]. Облегна се на стола си, пъхна медальона обратно в ризата си и се усмихна лениво.

— Бих казал, че мина добре.

Джони също се усмихна.

— Имаш подход.

— С такива хора… — Казуо махна с ръка пренебрежително. — Те познават само грубата сила. Е, да отидеш в Рим… — Той се усмихна. — Какво ще кажеш да поотпуснем малко, след като си изпием питието? — Замълча докато сервитьорът им наливаше шампанското и оставяше бутилката в кофичка с лед. — Знам един прекрасен бордей недалеч от тук — продължи той, когато сервитьорът се отдалечи. — Дискретен, спокоен, отлични вина.

— Аз не, но ти върви.

Казуо сбърчи чело.

— Добре ли чувам? Джони Патрик отказва секс?

— Не съм в настроение.

Казуо се усмихна.

— Още по-удивително. Да не би скъпата Ники да те е кастрирала?

— Не се бъзикай с мен. Всичко върви добре.

Казуо забеляза, че в тона му се съдържаше молбата „не настоявай“ и, тъй като бе добре възпитан и изискан, само отбеляза:

— Като си помисля, вдругиден жена ми организира вечеря за няколко изтъкнати учени. Нещо свързано с арктическата ледена покривка. Вероятно ще трябва да се появя там.

— Аз също трябва да се връщам. Длъжник съм ти, Каз — благодари му Джони, разбирайки, че приятелят му се е притекъл на помощ, без да се съобрази със собствената си програма. — Аз съм наред следващия път.

— Радвам се, че успях да ти помогна. Доста време мина, нали? Странно как животът се изпречва на приятелствата.

— И двамата си имаме много повече проблеми, отколкото когато се мотаехме насам-натам и бяхме едва двайсетгодишни. Хлапета… — Джони се усмихна. — Хлапашка работа… — Той сви рамене. — А сега… много повече, много повече работа.

— Ако се задомиш с тази дама с дървените къщички, може би ще си вземеш малко отпуск и ще ни дойдеш на гости.

Джони харесваше начина, по който Каз се изказваше за жена си. Може би Каз беше прав за това, че човек познава кога жената е най-добрата. Може би трябваше да има достатъчно разум и да види светлината и сам.

— Ти и жена ти също можете да ни идвате на гости понякога — предложи той.

— На нас? — попита провлачено Казуо.

Джони се намръщи.

— Майната ти…

Казуо се усмихна.

— Случва се и на най-добрите, брато.

— Разкарай се! Дори не съм сигурен дали съм се замислил за тази идея.

— На мен ли го казваш…

— Това никак няма да ми помогне, мамка му — въздъхна Джони.

— Нима надушвам някакво романтично настроение? — попита с усмивка Казуо. — Разбира се, че не.

Джони въздъхна пак.

— Знам ли, по дяволите! Но със сигурност знам, че ако реша да се женя отново, то ще бъде поради всички възможни основателни причини. Дори да означава, че ще трябва да проумея тези глупости за любовта и романтиката — той се усмихна, — ще трябва да ги проумея.

— Препоръчвам диаманти като начин, по който най-вероятно ще разрешиш дилемата си — предложи Каз. — Предлагам ти да занесеш един голям за Ники. Познавам един много добър бижутер.

— Забрави!

— Няма да ти навреди да погледнеш. Густав ще отвори магазина си заради нас. Аз съм добър клиент. — Той вдигна чашата си и се усмихна. — За блаженото състояние на брачния живот.

Джони вдигна чашата си и също се усмихна.

— Няма начин!