Сюзън Джонсън
Френска целувка (32)

Тридесет и две

— Не казвай нищо, само слушай — сопна се Ники, когато Джони вдигна сънено телефона. — А когато приключа — продължи тя и гласът й премина в зоната на пищенето, — искам едно раболепно извинение или може би хиляда раболепни извинения. Разбираш ли, мамка му?

— Разбрах те. — Той не беше стигнал толкова нависоко в света на развлекателния бизнес, без да знае как да се справя с темпераменти артистични натури. Гласът му бе гладък като стъкло.

— Не се нуждая и от готови отговори като този — изкрещя Ники. — Знаеш ли какво ми се случи току-що? Знаеш ли кой нахлу току-що в къщата ми и ме извлече от леглото, докато си спях дълбоко, опря пистолет в главата ми и ме уплаши до смърт, мамка му?

Джони се изправи като свещ в леглото, а адреналинът започна да препуска през вените му, защото имаше много добра представа за кого говори тя.

— Заминаха ли си? — попита късо.

— Да, но не благодарение на теб! И не благодарение на твоята лъжлива, крадлива бивша, която няма да може да каже истината, дори ако шибаната испанска Инквизиция я подложи на мъчения!

— Какво искаха? — Тъй като вече не се притесняваше за сдобряването, гласът му беше рязък, когато отхвърли завивките настрани.

— Малката мис Клептоманка очевидно е взела не само черните перли, взела е и един глупав пръстен от онзи тип Юри! И кучката пуснала кутийката в моята чанта на път към летището!

— Не мърдай. Веднага идвам. — Джони скочи от леглото и тръгна към дрешника си.

— Твърде късно е за шибаната кавалерия — наежи се Ники.

— Много зле, но аз идвам. Стой на място. Заключи си вратите. — Всяка дума бе отривиста и решителна. — Горе ли си или долу? — Той нахлу едни джинси.

— Долу.

— Качи се горе и си вземи мобилния; дай ми номера. Идвам за десет минути.

Трябваше да му откаже. Трябваше да го прати по дяволите. Трябваше да отхвърли тази твърде малка, твърде ненавременна помощ с остро негодувание.

— Хайде да е по-скоро — чу се да изрича вместо това, защото се нуждаеше от някого, който да й каже, че всичко ще се оправи. За предпочитане някой, който носи пистолети в раници под седалката на колата си.

— Дяволски съжалявам, че те забърках във всичко това — промърмори той, сякаш успял да долови емоционалната промяна по кабела. — Ще ти се реванширам, обещавам. А сега, дай ми номера на мобилния си, заключи вратите и се качи горе. Нали?

Боже, тя вече знаеше как наистина се чувства човек, когато кавалерията наистина пристигне, за да го спаси. Този мъж беше шибан виртуоз с финеса на дипломат и с мъжкарската увереност на неандерталец.

Тя буквално чуваше как бойните рогове свиреха за атака.

— Там ли си? — прошепна той, а загрижеността в гласа му вибрираше от мили разстояние.

Тя издиша и целият адреналин се изцеди от вените й.

— Да.

— Трябва ми номера на мобилния ти — повтори той с тон, който се използва, за да примамиш котенце да слезе от някое дърво.

Реакциите сякаш се забавиха, мозъкът й стана на каша, докато концентрацията се превърна в хаос. Опита два пъти, докато си спомни точния номер.

— Сега затвори — нареди той, наистина нежно, разтревожен, че тя може да се срине, докато той пристигне. — Заключи. Качи се горе. — Произнасяше думите много бавно. — От сега нататък аз ще се грижа за всичко.

Е, това е увереност, помисли си тя и затвори телефона.

Увереност, която може да заведе един мъж до върха.

Където всъщност той вече се беше изкачил.

Което я накара да се почувства доста по-добре. Това бе отношението „мога да го направя“, от което тя се нуждаеше, което можеше да й помогне да престане да си представя хиляди най-лоши сценарии.

Да. Определено почувства, че животът й се подобрява. Сякаш действително се връщаше към нормалното. Сякаш изобщо не трябваше да се мести. Сякаш вече не му беше толкова бясна, както преди.

Дали пък не беше добър във всичко?

В секундата, в която Джони тръшна слушалката, той намери мобилния си телефон и потърси в указателя си номер с обозначение Малибу.

Това обаче не беше калифорнийски номер.

Беше международен и докато натискаше бутона, извади една тениска от чекмеджето.

Когато от другата страна някой вдигна, Джони обяви:

— Нуждая се от услуга.

Разговорът беше кратък, не се споменаваха никакви имена.

— Ще изпратя шофьор на летището да те вземе — обеща Джони, след като си размениха възможно най-кратките коментари. — Благодарен съм ти за помощта.

После дръпна тениската през главата си, нахлу някакви сандали, написа бележка за Върни и, оставяйки я на кухненската маса на излизане, хукна към колата си.