Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olivia Joules and the Overactive Imagination, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
maskara (2009)

Издание:

ИК „Колибри“, 2004

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Стефан Касъров

ISBN 954-529-323-3

История

  1. — Добавяне

5.

Седеше пред кафене на Южната крайбрежна ивица, чакаше сутрешното обаждане на Бари и й се искаше вятърът да поутихне. Беше слънчево и влажно, но над всичко това вятърът несекващо ревеше и плющеше. Закуската беше любимото хранене на Оливия — кафе и нещо свинско като кифла. Или пушена сьомга и препечен хляб с топено сирене. Или бананови палачинки. И колкото можеше повече вестници, разгърнати пред нея. Но тази сутрин „Ню Йорк Таймс“, „Маями Хералд“, „Ю Ес Ей Тудей“ и двата британски таблоида трябваше да бъдат затиснати със солницата и пиперницата. Беше си поръчала пържени филийки с ябълково-канелен сос, за да унищожи и последните остатъци от снощното ябълково мартини. Клин клин избива — като да лекуваш змийско ухапване със змийска злоба.

Оливия вярваше, че трябва да се подчинява на първата мисъл, която й идва след събуждането. Но тази сутрин, благодарение на загубената битка с венецианската щора, която бе развалила съвършенството на обзавеждането, като се бе заклещила с единия край нагоре, а другия — надолу, а лентите се бяха разчепатили напряко между тях, се събуди в пет и половина от пълната сила на слънцето на Маями след три часа сън, та поради това през главата й не мина никаква мисъл. В такъв случай технически първата мисъл след събуждането трябваше да бъде първата мисъл след първото кафе. А това, почувства с облекчение тя като видя сервитьорът да приближава с поръчката, щеше да е сега. Изрази със сияйна усмивка одобрението си, сипа си една чаша, отпи с наслада и зачака мисълта.

„Той е — каза си. — Осама бин Ладен се крие пред очите на всички след щателна пластична операция, при която краката му са били скъсени с петнайсет сантиметра.“

Поля с кленов сироп триъгълничето на пържената филийка, проби я с ножа и загледа как ябълковото пюре с канелата избива отгоре. Представяше си срещата с Осама бин Ферамо на купона довечера: „Да се убива е грях. Нашите народи трябва да се научат да уважават различията си и да живеят в мир.“ Осама бин Ферамо щеше да се пречупи и хлипайки да се съгласи, че Свещеният му Джихад трябва да се прекрати и че в бъдеще ще работи неуморно за световния мир, рамо до рамо с Пади Ашдаун, президента Картър, Рижата Спайс и тъй нататък. Оливия щеше да получи международно признание, да бъде издигната до чуждестранен кореспондент, наградена с почетен „Пулицър“… Телефонът й звънна.

— Ало — обади се тя с напрегнат, забързан глас, като се огледа за шпиони на Ал Кайда. Беше Бари.

— Така, нумеро уно: тая история с плаващия жилищен блок…

— Да! — възторжено откликна Оливия. — Историята наистина си я бива. Огромен е. А хората живеят там по цяла година, като се придвижват с хеликоптери. Мога да го направя само за още два дни.

Оливия беше притиснала телефона между ухото и рамото си, докато бучкаше пържената филийка.

— А, съгласен съм, че историята си я бива. Толкова я бива, че ние, както несъмнено си успяла да пропуснеш, й отделихме цялата средна страница в раздел „Мода“ още миналата седмица.

Оливия застина с хапката във въздуха.

— Това е раздел в „Сънди Таймс“, вестникът, за който би трябвало да работиш. И по-точно — именно в раздела на „Сънди Таймс“, за който се предполага, че работиш. Смея ли да предположа, че от време на време четеш „Сънди Таймс“ или поне си чувала за него?

— Да — отвърна навъсено тя.

— А тази „фантастична нова история“, на която си налетяла? Каква ли може да е? Да не би Маями да е нападнат от ходещи делфини? Или иракският министър на информацията е скрил експлозив във фоайето на хотела?

Слава Богу, че все пак не беше му казала.

— Е, всъщност е нещо, по което точно започвам да работя. Ще ти кажа повече след няколко…

— Млъкни. Докъде стигна с материала, по който би трябвало да работиш? Историята, за която потрошихме луди пари да те пратим да отразиш? Имаме ли шанс по някое време да насочиш вниманието си към нея? Имаме ли изобщо подобен шанс?

— О, да, да. Пиша материала. Всичко е наред. Но наистина съм по следите на друга история. Обещавам ти, че ще е наистина страхотна. Ако можех да остана поне още една вечер, за да отида на купона му…

— Не. Н. Е. Не. Ще ми пратиш по електронната поща материала „Страхотният Маями“ до шест вечерта тамошно време. Хиляда и петстотин думи. При това без правописни грешки. С нормална пунктуация, а не сбирщина от странни знаци, слагани където ти падне. А после няма да ходиш по купони, нито по пазар, нито по каквито и да било лекомислени развлечения. Отиваш на летището, хващаш нощния полет и се прибираш. Ясно?

С върховно усилие на волята тя се сдържа да не му каже, че:

1. Изпуска най-великата история на двайсет и първи век.

2. Някой ден ще съжалява.

3. Относно брътвежите му за пунктуацията: езикът беше нещо красиво, свободно леещо се, развиващо се, което не биваше да се оковава от изкуствени правила, разпоредби и странни знаци, наложени отвън, а не създадени отвътре.

— Добре, Базър — вместо това каза тя. — Ще го напиша до шест.

 

 

От „Елан“ още не бяха се обадили да отхвърлят историята за „През океани“, затова реши, че няма нищо лошо да прескочи до пристанището и да хвърли един поглед просто така, за всеки случай, за да може, ако „Елан“ се обади и каже: „Да“, да разполага с повече материал. Освен това щеше да събере още местен колорит за „Сънди Таймс“, преди да е написала материала. Вече бе девет часът и тя реши, че ако се върнеше от „През океани“ до десет и половина, пак щяха да й останат седем часа и половина да напише статията за Бари. И да й провери правописа. И да я пусне по електронната поща. Но определено щеше да е добра. Определено. Това правеше само по двеста думи на час. А щеше и да потича! Все пак беше жизненоважно да прави упражнения.

За нещастие Оливия нямаше усет за времето. Всъщност и Бари, и Кейт честичко имаха поводи да отбелязват, че Оливия смяташе времето за нещо лично, което се движеше с каквато скорост поискаше тя. Според тях подобни вярвания бяха недопустими за журналист, който непрекъснато трябва да спазва срокове и тъй нататък.

 

 

Бягането по Южната крайбрежна ивица дори по време на закуска приличаше на въртене на копчето на радиоапарат — от всяко кафене изригваше различна музика. По тротоарите се носеха сервитьори, градинари издухваха падналите листа. Върволиците бибипкащи коли бяха изчезнали, купонджиите току-що си бяха легнали. Оливия претича покрай кафене, откъдето се лееше салса, а вътре всичко — стени, маси, чинии, менюта, беше покрито с един и същ крещящ десен, представляващ джунгла, сервитьорките, дори по това време на деня, носеха предизвикателни костюми в леопардова шарка с бюстиета. Пресече улицата, за да види по-добре великолепието на имението на Версаче и хотелите в стил „Ар Деко“ — бели, розови, люлякови, оранжеви — „Пеликан“, „Авалон“, „Каса Гранде“, извивки и комини, напомнящи за влакове и презокеански параходи. Вече беше горещо, сенките на веещите се палми ярко се открояваха върху белия паваж. Докато тичаше, започна да обмисля статията.

Ако си мислите, че Маями е пълен с апартаменти под наем, обитавани от старци, че отвсякъде долита бръмченето на електрически инвалидни колички и хората си крещят, за да се чуят, забравете!

Най-неочаквано отвсякъде изникват хотели „Ар Деко“!

Ако Париж е новата въздигаща музика, то Маями е новият Еминем.

Ако Манчестер е новият Сохо, Маями е новият Манхатън.

Ако Ийстборн последваше примера на Иън Шрейгър и Стела Макартни и напъхаше всичките си жители в гигантски солариум…

Боже мой. Не можеше да продължава така. Това бяха пълни глупости. Не значеха нищо. Трябваше да открие истинска история.

 

 

В южния край на ивицата имаше големи жилищни блокове, а зад тях, гордо блеснал, се виждаше огромен презокеански кораб. Сигурно беше наближила пристанището. Затича се по улицата, районът ставаше все по-грозен и сиромашки, докато стигна до водата в Южния парк, където пристаните за тежкотонажни кораби се простираха под прозорците на апартаментите. Корабът се движеше бързо, обемистата му задна част изчезваше към доковете — беше голям, но не беше „През океани“. Надникна към хоризонта отвъд него и видя небостъргачите в центъра на Маями, извитите мостове на магистралите, пресичащи се във всички посоки над големи водни пространства, крановете, обозначаващи доковете. Започна да тича към тях, но се оказаха по-далеч, отколкото изглеждаха, продължаваше да мисли, че ще стигне всеки момент, глупаво беше да се връща сега.

Беше спряла в края на един мост за коли, опитваше се да си оправи дишането и да отлепи мокър кичур коса от челото си, когато внезапно осъзна, че онова, което беше сметнала за сграда с офиси зад кораба, всъщност беше „През океани“. Тук, в пристанището, той превръщаше в джуджета всички кораби наоколо, правеше ги да приличат на играчки или макети. Беше монолитен. Изглеждаше прекалено голям, за да е безопасен, сякаш можеше всеки момент да се преобърне.

Отсреща върху тясна тревна площ се беше събрала групичка хора, а до тях имаше няколко таксита. Оливия тръгна нататък. Преброи палубите — бяха петнайсет, виждаха се редиците от люкове, а над тях — ред подир ред балкони. На бели маси и столове седяха хора и закусваха. Загледа се в групата. Някои очевидно бяха пътници, снимаха се с „През океани“ зад гърба им, облечени в чудноватите крещящи дрехи, които сякаш бяха неразделна част от живота на презокеански кораб. Оливия се усмихна при вида на жена с ярко-оранжево лице и много червено червило, което не съвпадаше с устните й, облечена с мъничък бял вълнен жакет с еполети и капитанска шапка, със смутен съпруг в пастелни тонове и детски корабни принадлежности в ръка, която позираше, докато един шофьор на такси ги снимаше.

— Извинявай, мило.

Диалектът беше от северна Англия. Обърна се и видя възрастна двойка, дамата с тъмночервена коса беше облечена с елегантна зелена рокля и носеше кремава чанта и подходящи кремави обувки. Кремавите обувки накараха Оливия да се сети за ваканциите в Борнмът. Мъжът, съвсем малко по-висок от жената и доста едър, носеше през ръка сакото й. Начинът, по който собственически заглаждаше гънките по него, сякаш беше горд, че я отменя, беше много мил.

— Имаш ли нещо против да ни снимаш пред кораба? — Жената й подаде фотоапарат за еднократна употреба. Оливия се усмихна.

— Откъде сте?

— От Лийдс, мило. Съвсем близо до Лийдс.

— А аз съм от Уърксоп — обясни Оливия и взе апарата.

— Ей, моме — смъмри я старецът. — Изглеждаш запъхтяна. Да не си тичала? Не искаш ли да поизчакаш, за да си поемеш дъх?

— Не, добре съм. Приближете се — каза Оливия, като надникна в апарата. — Не, не, стойте, аз ще трябва да се отдалеча, за да го хвана целия.

— Не се притеснявай, мило. Достатъчно е да хванеш само част. Ние си знаем какво е, нали, Едуард?

Жената бе очарователна смес от елегантна външност и тежък йоркширски диалект.

Оливия щракна с апарата, загледана в сияещата двойка през обектива. Изведнъж се почувства сякаш всичко страшно и лошо в живота е изчезнало, а тя се намира в Уютния свят на дядо и баба, пълен с тенекиени кутии с бисквити и плетени покривчици. За свой ужас усети, че очите и се навлажняват.

— Готово. Спомен от Маями — заговори тя малко прекалено бодро и им подаде апарата.

Жената се засмя.

— Това бягане. Само като те гледам и се чувствам претрепала. Искаш ли бонбонче против кашлица?

Започна да рови в чантата си.

— Е, мило — попита старецът, — какво дириш тъй далеч от Уърксоп?

— Журналистка съм — обясни Оливия. — Опитвам се да убедя списанието, за което работя, да се съгласи да напиша нещо за „През океани“.

— Хубаво, хубаво. Журналистка. Добра работа.

— Ние можем да ти разкажем най-различни истории за кораба, мило.

— Там ли живеете?

— Да! — гордо откликна мъжът.

— Е, не през цялото време — допълни жената.

— Онова там е нашата каюта. Виж, на средния етаж, средния балкон с розовата хавлия — посочи мъжът.

— Изглежда прекрасно. Чудесен балкон. Между другото, казвам се Оливия.

— Елси, а това е Едуард. На сватбено пътешествие сме.

— На сватбено пътешествие? Отдавна ли се познавате?

— От петдесет години — гордо заяви Едуард. — Не ме поиска, когато беше на осемнайсет.

— Че ти ухажваше и друга. Какво очакваше?

— Ухажвах я само защото ти се дърпаше.

Оливия обожаваше хорските истории. Само одраскай повърхността на човека и непременно ще откриеш нещо странно и сложно.

— Искаш ли да те закараме донякъде? — попита мъжът. — Ще вземем такси до Саут Бийч.

— О, да, с удоволствие — съгласи се Оливия. — Всъщност вече съм малко закъсняла.

 

 

— И какво стана после? — рече Оливия, когато таксито излезе на магистралата.

— Ами — заобяснява Елси, — той си мислел, че аз не се интересувам от него, а аз — че той не се интересува от мен и така си живяхме в един и същи град цели петдесет години, без да си кажем „здрасти“. После моят съпруг умря, Вира, съпругата на Едуард, също, и тогава…

— Ето ни тук. Оженихме се преди две седмици и имаме много да наваксваме.

— Колко тъжно — отбеляза Оливия. — Да загубите толкова време.

— Да — съгласи се Едуард.

— Не, момиче — възрази Елси. — Човек не бива да съжалява за такива неща, защото нищо друго не би могло да се случи.

— Как така?

— Ами така, нали знаеш за причините и следствията. Всеки път, когато нещо се случи, то се случва, защото някъде по света се случват други неща. Всеки път, когато вземеш някакво решение, не би могла да вземеш друго, защото го вземаш точно ти и нещата, които са ти се случили дотогава, са те накарали да решиш тъкмо това. Така че няма смисъл да се съжалява.

Оливия я погледна и замислено кимна.

— Ще добавя това към моите Житейски правила — заяви тя. Мобилният й звънна, проклет да е.

— Обади се, мило, на нас не ни пречи.

Беше отговорната редакторка на „Елан“, която й излая, че искат материал за „През океани“ и й дава разрешение да остане още две нощи да го подготви.

— Но никакви бели обувки и сини коси, ясно? — Оливия примижа, надявайки се, че новите й приятели не са чули. — Искаме хора с истински зъби, не с ченета.

Оливия каза довиждане и с въздишка затвори телефона. Но той веднага звънна пак.

— Къде си? — ревна Бари. — Току-що те търсих в хотела и не си там. Какви ги дробиш пак?

— Под. Гот. Вям. Го — натърти тя. — Просто правя едно допълнително разследване.

— Сядай си на задника и пиши — отсече той. — В шест часа го искам завършен, хиляда и петстотин думи. Или за последен път си подаваш носа в чужбина.

— Звучи малко раздразнен — отбеляза Едуард.

— Не харесвам мъже, които крещят, а ти? — обади се и Елси.

Уредиха си да се срещнат утре в единайсет сутринта в тяхната каюта. Обещаха да я запознаят с управителя на жилищните помещения и да й покажат апартамента си с „всички удобства“. Оставиха я пред „Делано“. Погледна си часовника и осъзна, че за жалост е почти дванайсет без петнайсет.

 

 

Ако сексът е новата въздигаща музика, то Маями е новият Манхатън. Ако…

Беше четири без петнайсет, а тя не беше измислила дори първия абзац. Облегна се на стола пред компютъра с химикалка в уста. После гузно се озърна, сякаш беше на показ в нюзрума, влезе в „Гугъл“ и въведете „Пиер Ферамо“. Пак нищо. Това определено беше странно. Ако беше истински, щеше да има поне нещичко. Въведе „Оливия Джаулс“. Ето, дори за нея имаше двеста деветдесет и три сведения. Зачете ги: статии от годините, когато се мъчеше да се утвърди като журналистка, първата беше за алармените устройства на колите. За кучешкото шоу на Кръфтс. Усмихна се нежно на спомените. После й мина през ума, че трябва да прегледа дрехите си, за да реши какво да облече за купона. Когато се изправи, зърна часовника.

Овеликибожееламинапомощ! Беше пет без двайсет и пет, а не беше написала нито дума.

 

 

Оливия се хвърли обратно на писалището и заблъска трескаво по клавишите.

В столицата на Англия световете на модата, музиката, телевизията, театъра, киното, литературата, вестниците и политиката са сблъскват в един и същ неголям град и се преплитат като кълбо от змии. В Америка тези зони са разпределени в свои собствени столици. По традиция политиката е във Вашингтон, литературата, изкуствата и модата — в Ню Йорк, развлеченията — в Лос Анджелис. Но през последните няколко години Маями, бивша столица на патлаците, сенчестите далавери, контрабандистите и търсещите слънчице дъртаци, с гръм и трясък се появи на сцената на столиците с ярки светлини. „Ар Деко“ и дрешки от леопардова кожа като център на екстравагантната привлекателност, придружени от музика, мода и развлечения, все по-силно са привличани тук, сякаш от силата на гигантски розов и леденосин магнит.

Така. Хахахаха. Щеше да го перифразира и да започне малко по-колоритно. Детска игра. Звънна телефонът. Беше Мелиса, рекламната агентка, която „само питаше“ как върви статията и проверяваше дали ще дойде на „малката сбирка“ на Ферамо. Оливия се опитваше да пише с една ръка, мушнала телефона под брадичката си, и отчаяно дебнеше за някоя пауза между изреченията, която така и не се появи. В мига, в който се отърва от Мелиса, телефонът пак зазвъня. Този път беше редакторката от „Елан“ в лениво настроение, склонна да поразговаря повече за „През океани“ — за гледната точка, дължината, стила, хората, които могат да се окажат интересни за интервюиране. Наближаваше пет часът. Беше безнадеждно, безнадеждно. Защо, по дяволите, се беше набъркала в тази каша? Беше обречена, обречена да пише статии, които започваха с: „И изведнъж навсякъде около нас никнат шапки!“ Никога вече нямаше да я пуснат извън редакцията.