Хелън Филдинг
Оливия Джаулс и развинтеното въображение (2)

2.
Саут Бийч, Маями

Фоайето на хотел „Делано“ представляваше сбъднат кошмар на сценограф от снимачната площадка на „Алиса в страната на чудесата“. Всичко бе прекалено голямо, прекалено малко, в сбъркан цвят или не на място. Пред рецепцията висеше триметров сенник. Муселинени пердета, дълги двайсет метра, се вееха на вятъра до стена, нашарена с миниатюрни стенни лампички, дълга маса с бежов филц и топки в цвят слонова кост. На бял пластмасов стол, приличащ на писоар, седеше мургав мъж и четеше вестник. Мъжът вдигна поглед, когато слабичко момиче с модерно подстригана руса коса влезе във фоайето. Свали вестника, за да може да наблюдава как тя се оглежда наоколо, усмихва се, сякаш на някаква палава тайна своя мисъл и се отправя към рецепцията. Беше облечена с джинси и тънка черна фланелка, носеше в ръка голяма торба от бежова кожа, а зад себе си тътреше протрит сак на колелца в бежово и зелено.

— Страхотно име — отбеляза момичето на рецепцията. — Джуълс като в „Тифани“ ли?

— Не. Д-Ж-А-У-Л-С. Като единицата за кинетична енергия — гордо я поправи момичето.

— Сериозно? А, да, ето ви — рече момичето. — Ще извикам пиколото да ви поеме багажа и да го качи в стаята ви.

— Не си правете труда. Нямам друг багаж освен това.

Мургавият мъж наблюдаваше как дребната решителна фигурка се отправя към асансьорите.

Оливия се взираше втрещена във вратите на асансьора, които сякаш бяха изработени от гофрирана неръждаема стомана. Докато се затваряха, красив пиколо с бяла тениска и шорти пъхна ръка между тях и скочи в асансьора до нея с настояването да вземе багажа й, въпреки липсата на такъв, и да го занесе до стаята й.

Стаята беше изцяло бяла — бял под, бели стени, бели чаршафи, бяло писалище, бяло кресло със столче за крака, бял телескоп, насочен към бяла венецианска щора. Чаровният и секси, облечен в бяло фукльо вдигна щората и смайващото аквамаринено синьо и нефтено зелено на Маями Бийч нахлуха в стаята като яркосиня картина с маслени бои в центъра на дебела бяла рамка.

— Дааа. Все едно съм в болница — промърмори тя.

— Надявам се да ви е доста по-удобно, отколкото там, госпожо. Какво ви води в Маями?

Кожата му бе същинска реклама на младостта — нежна като праскова и лъскава, сякаш насила го бяха тъпкали с витамини в оранжерия.

— Ами това-онова — отвърна тя и се приближи до прозореца. Погледна надолу към редиците разперени чадъри и шезлонги на фона на белия пясък, пастелните къщурки на спасителите и сюрреалистичното синьо море, кръстосвано от яхти и сърфисти, поредицата огромни кораби, наредени един след друг успоредно на хоризонта като патета на стрелбище. — Божичко, това пък какво е?

Един от корабите беше към три пъти по-голям от останалите, като пеликан сред патета.

— Това е „През океани“ — заобяснява пиколото със собственическа гордост, сякаш притежаваше не само кораба, но и Маями плюс океана. — Прилича на жилищен блок с апартаменти, само че плава. По работа ли сте тук, или за удоволствие?

— Значи вече са го построили? — зачуди се тя, като остави без внимание грубото и нахално подпитване на фукльото.

— Разбира се.

— А аз си мислех, че още е художествена импресия.

— Не, госпожо. Това е първото му плаване. Ще бъде на котва в Маями четири дни.

— Нали щеше да плава непрекъснато между разни баровски места, а хората ще долитат до него с хеликоптери, за да заварят картините си от Пикасо и изкуствените си зъби да ги чакат там?

— Точно така.

— Май от това ще излезе добър материал.

— Журналистка ли сте?

— Да — самодоволно отсече тя, като гордостта й от псевдостатуса на чуждестранен кореспондент надделя над дискретността.

— Брей! За кого работите?

— За „Сънди Таймс“ и списание „Елан“ — отправи му тя сияйна усмивка.

— Виж ти! И аз съм писател. За какво ще пишете тук?

— Ами знаете как става. За това-онова.

— Е, ако имате нужда от помощта ми, само ми се обадете. Казвам се Курт. Ако мога да ви помогна с още нещо…

Дощя й се да му отговори: „Е, щом отвори дума…“ Вместо това целомъдрено му пъхна пет долара и се загледа как възхитителното малко, облечено в бяло дупе се отдалечава.

Оливия Джаулс обичаше хотелите. Обичаше хотелите, защото:

1. Когато влезеше в нова хотелска стая, там нямаше минало. Беше като да теглиш чертата и да започнеш отначало.

2. Хотелският живот беше подобен на дзен по своята простота — капсулиран гардероб, капсулиран начин на живот. Никакви вехтории, никакви гадни дрехи, които никога не обличаш, но по една или друга причина не изхвърляш от гардероба, никакви купища входяща поща, никакви панички, пълни с разтекли се химикалки и самонапомнителни бележки, залепени със стара дъвка.

3. Хотелите бяха анонимни.

4. Хотелите бяха красиви, ако избереш подходящия, което след часове, а понякога и дни на търсене из Интернет, тя неизменно правеше. Бяха храмове на лукса или селската простота, на уюта или модерното обзавеждане.

5. За всекидневните битови проблеми се грижеха други и човек биваше освободен от ада на домашното робство.

6. Никой не можеше да те безпокои — просто окачаш табела със съответния текст на дръжката на вратата и телефонът и светът са длъжни да си гледат работата.

Оливия невинаги беше обичала хотелите. По-голямата част от ваканциите, прекарани със семейството й, бяха на палатка. Преди да навърши двайсет и две години единственият й опит с хотелите бяха мърлявите и все пак смущаващо тържествени „Корони“ и „Сплендиди“ по морските курорти на Северна Великобритания — с особени миризми, килими и тапети с чудновати шарки, където гостите разговаряха с плах шепот и пресилено баровски акцент, а цялото семейство потъваше в земята от срам, ако някой изтървеше вилица или кренвирш на пода.

Първия път, когато отседна в хотел при командировка, не знаеше какво да прави и как да се държи. Но когато откри, че се намира в елегантна, недокосната стая с мини-бар, колосани памучни чаршафи, обслужване по стаите, луксозен сапун, никой, заради когото да се притеснява плюс безплатни чехли, се почувства у дома си.

Понякога изпитваше неудобство от тази своя любов към хотелите, тревожеше се, че се превръща в разглезена кучка с късмет. Но тя не си падаше само по лъскавите хотели. Всъщност това нямаше нищо общо с лукса. Някои луксозни хотели бяха отвратителни — снобски, префърцунени, не предоставяха нещата, от които човек се нуждае, като например телефонни услуги, храна, която да пристигне на датата, на която е поръчана, имаха шумни климатици и най-лошото от всичко — високомерен и нелюбезен персонал. Някои от любимите й хотели изобщо не бяха скъпи. Единственият истински критерий за добра класа, на който се доверяваше, бе начинът на подгъване на свободния край на ролката с тоалетна хартия. В „Делано“ тя беше не само спретнато подгъната под остър ъгъл, но имаше и лепенка, на която с хубави сиви главни букви беше изписано ДЕЛАНО. Лепенката я озадачи. Стори й се малко пресилено.

Остави сака си на леглото и започна с любов да вади съдържанието му, с което щеше да превърне стаята в свой дом, докато не я привикат обратно в Лондон. Последното, което извади, беше както винаги несесерът й за оцеляване, който мушна под възглавницата. Не беше много умно да мъкне несесера по летищата, но той й беше като дясна ръка от много, време. Приличаше на стара тенекиена кутия за тютюн. Беше го купила от една сергия на открито пред гара Юстън. От вътрешната страна на капака имаше огледало за пращане на слънчеви сигнали. Кутията имаше дръжка и можеше да се превърне в миниатюрно тиганче. Вътре имаше ядлива свещ, кондом за събиране на вода, медицински памук, калиев перманганат за промиване на рани, огниво, рибарски въдички, примка за зайци, телено трионче, водоустойчив кибрит, кремък, флуоресцираща лепенка, бръснарски ножчета, компас с бутон и миниатюрна сигнална ракета. Не беше използвала нито един от предметите с изключение на кондома, който няколко пъти беше подменян с нов, и памука, защото в някои хотели не предоставяха тампончета за почистване на грима. Но беше сигурна, че някой ден несесерът ще й спаси живота, като й помогне да събере вода в пустинята, да удуши някого, който прави опит да я отвлече или да сигнализира от обграден с палми атол към прелитащ самолет. А дотогава служеше за талисман, като мече или чанта. За Оливия светът не представляваше особено безопасно място.

Върна се при прозореца и гледката към плажа. От телескопа висеше ламинирана картичка с упътване. Погледна я объркано за секунда, после се отказа и надникна през окуляра, но видя само зелените петна на увеличителното стъкло. Започна да върти диска, за да насочи обърнатия с главата надолу свят надолу или нагоре?, към един бегач, уф, гол до кръста (защо това самохвалство бе толкова отблъскващо?) и яхта, която тромаво се клатушкаше при всяка вълна. Премести преобръщащото устройство настрани, докато не го спря върху „През океани“. Все едно белите скали при Дувър бяха поели към Маями.

Измъкна лаптопа си от чантата и набързо начука съобщение до Бари.

Относно: Фантастична новина.

1. В Маями е чудно, нещата вървят добре.

2. Страхотен материал за „Мода“: „През океани“ — неприлично големият нов плаващ жилищен блок е хвърлил котва в Маями при първото си плаване.

3. Мога да го отразя, но ще имам нужда от една или още по-добре две нощи тук. Край. Оливия.

Прочете го, кимна със задоволство, натисна „Изпращане“, после погледна към огледалото и се стресна. Косата й беше направо полудяла, а лицето ужасно подпухнало — резултатът от шестнайсетте часа по самолети и летища, пет от които на Хийтроу заради изоставен в дамската тоалетна лаптоп. Тържеството по случай промоцията на крема за лице беше в шест. Разполагаше с двайсет минути да се превърне в главозамайваща рожба на нощта.